Любов, или некоснатото докосване
(НА ИВО - заради НИКИ )
Независимо колко хубави неща ще ти се случат днес, знам, че за теб това е ден, в който болката (онази, която едва ли някога ще те напусне) те сграбчва с нова сила.
Ден, в който неразрешените мъжки сълзи са позволени и простени…
Ден, в който ти се струва невъзможно да продължиш напред, заради болката, която ти е поднесъл Животът…
Ден, в който правиш равносметка на съществуването си и ти загорчава от всеки спомен...
Ден, в който отново си даваш сметка колко е кратък живота и колко ценен е всеки един миг от него…
Ден, в който подтисната ти вина отново взима връх и те огорчава и без вина виновен ставаш ти…
Ден, в който разрешаваш да бъдеш съден от не по-малко грешните от теб…
Ден, в който нищо друго освен болката ти няма стойност за теб…
Ден, в който ти се струва непростимо да мечтаеш и да се радваш на споделената си любов…
Ден, в който не ще мога да те утеша каквото и да кажа или направя…
Ден, в който само моята любов не ще ти е достатъчна…
Ден, в който неизбежно ще виждаш образа на сина си във всяко младо момче, което срещаш.
Защото на тази дата преди шест месеца, той завинаги остана на шестнадесет. Шестнадесет толкова кратки години…
Толкова болка и мъка има стаени в погледа ти. Едва ли осъзнаваш колко си тъжен понякога. Има моменти, в които се отпускаш и мислейки, че не те наблюдавам и че се съм се отдала на моите си работи, позволяваш на сълзите си да се стаят в ъгълчета на очите ти. Понякога дори отронваш по някоя… В тези моменти не знам какво да правя. Знам само, че тогава ми се иска да дойда при теб и да те прегърна, иска ми се и аз да заплача. Но не смея да го направя, защото ми се струва, че нямам право на това. Та нали не съм била част от живота ти тогава… и никога не съм го познавала. Но мисля, че знам какъв е бил синът ти - бил е същият като теб – човек със силен дух, вярващ в красотата на този свят. И само болестта е можела да пречупи този дух… Вярвам в това!
Прости ми, но не зная как да бъда съпричастна на тази болка. И на мен ми е мъчно и много, много тъжно, но едва ли мога да те разбера докрай. Просто, защото не съм го преживяла… Позволи ми да бъда до теб в тоя момент. Позволи ми поне да се опитам да те утеша. Позволи ми да поплача с теб. Позволи ми да те обичам…
Сърцето ми плаче за теб и сълзите се стичат по лицето ми докато ти пиша тези редове – опитвам се да ги преглътна, но не успявам. Искам в този момент да съм до теб и да те прегръщам, а знам, че ще мога да го направя едва след четири часа…
Извинявай, ако съм те натъжила допълнително. Просто исках да знаеш, че съм до теб и че винаги можеш да разчиташ на мен. За всичко.
16:05 ч.
23.03.2005 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Женя Николова Всички права запазени
