Слънцето изгря на хоризонта, толкова красиво, вълшебно дори, стоейки над водата, под небето. Изглеждаше сякаш жълто ярка линия разделя двата образа-тихите и малки вълни на океана и синьото небе, което розовееше от появата на Слънцето. 

Стоях будна през нощта, с неговото писмо в ръка, лежаща върху сърцето ми, гледайки звездите. Припомняйки си изминалите години.

  Казвам се Мариса, а Той - Куентин (или накратко - Кю). Живеехме в Айова. Бих казала, че беше и първата ми любов. Неразделни бяхме много дълго време.  Помня началото на връзката ни.... Първият миг на Първата среща. Аз - най-срамежливото момиче, а той беше един от популярните в гимназията. До днес не знам защо се реши да ме покани на среща, камо ли да останем заедно още дълго време. Бяхме толкова еднакви по характер, по душа. Всяка вечер говорехме по телефона, докато не заспивахме. Говорехме за всичко. От любимите ни книги и филми до излагащите ситуации, в които сме попадали някога, за семейството и приятелите ни. Бяхме като влюбените в романтичните филми. Всяка седмица излизахме на среща-на кино, на романтичен обяд, дори ходихме на сватби, при това неканени. Всичко беше перфектно, когато нещо се случи.   Бяхме резервирали стая в хотел, след месеци от нашата връзка, сами се сещате защо. Поръчах румсървис, докато го чаках...  - ягоди и шампанско. Прекрасно се допълват като вкусове, както Куентин и аз... Дойдоха шампанското и ягодите. Но Куентин не дойде. Чаках го цяла вечер.

На сутринта, изпращайки русървиса намерих писмо под масичката за кафе. Беше писмо от Кю, в което пишеше, че не искал да ме нарани, че не бил готов..., че ме обичал!

  Плаках и плаках, и не спирах, но ако случайно спирах за миг сълзите си, то аз стоях толкова неподвижно, че приличах на жива статуя, немърдаща, само единствено все още дишаща. Винаги съм си мечтаела как някой ден ще се върне при мен; как на следващият ден ще дойде с букет цветя при мен и с най-милото извинение, но уви не се случи. Спрях да се надявам на това. Отне ми време да го забравя, минаха седмици, месеци, дори години и най-сетне го преодолях.

  Довърших образованието си, записах Журналистика и Литература в университета. Животът си минаваше. И въпреки че преодолях Куентин, понякога се сещах за хубавите ни моменти заедно.    Малко след завършването се преместих в Ню Йорк. Успях да си намеря работа като редактор в онлайн списание, което ме и строй ваше напълно, защото си работех предимно вкъщи. Намерих си приятели. В началото бавно приех недостатъците на града, но сега го чувствам като мой дом.

  Един ден, съвсем случайно, излизайки от апартамента си в Манхатън се блъснах в един човек. Беше ми толкова познат, че се чудех с дни как се казва и откъде го познавам. След около седмица, веднага щом се прибрах, в петъчната вечер пуснах ваната в банята да се напълни, докато през това време преслушвах съобщенията на секретаря. Имах само едно съобщение...  Беше от Кю. В него ми казваше, че той е бил човекът, с  който се сблъсках. Покани ме да излезем да се видим. Естествено приех, въпреки че не знам защо. В този момент сякаш ме връхлетя ураган.  Взех си хубава, разпускаща вана и си легнах.   На следваща вечер излязох с Куентин. Вечерта мина страхотно. По-добре, отколкото очаквах. Липсваше ми да говоря с него, но досега не го осъзнавах. Дори самият той ми липсваше всичките тези години. И въпреки че преди много време спрях да се надявам на извинение и букет цветя, то поне едно нещо в желанието ми от преди години се осъществи, а именно че го срещнах отново..... Няма да разказвам подробно всичко това, защото е много дълго...  Но ще ви кажа само едно... Въпреки, че изгубих вярамв си в любовта и приятелството между двама души, аз със смелост в сърцето признавам, че всеки е способен да обича повече от веднъж един човек. 

В момента аз и Куентин живеем отново в Айова. Оженихме се месец след неочакваната ни среща в Манхатън. Меденият ни месец беше в Хавай. Престоя ни беше в една къща на плажа. Последната вечер не можах да спя. Отидох и седнах на влажния пясък, четейки писмото, което беше последното нещо останало ми от Кю от времето на Първата ни връзка. След няколко минути смачкаха писменото съобщение и го хвърлих в безкрайния океан, за да забравя миналото и да продължа напред с нови сили.

Когато се върнахме в Айова си купихме голяма къща.

Сега имаме две 11-годишни момиченца, близначки. Казват се Бианка и Беатрис. Имаме лабрадор на име Кукий и сме щастливи всеки миг от остатъка от живота си. Живеем за мига с цялата любов, която получаваме един от друг...