Беше краят на работния ден, а хората не спираха да се тълпят в магазина. Сякаш най-важното нещо в девет и половина вечерта беше да си купят половин килoграм сирене, шепа маслини и два-три кренвирша.
Яна стоеше с дежурна усмивка зад щанда с млечните продукти и едва се сдържаше да не хвърли буцата сирене от ръката си и просто да си тръгне. Беше уморена, изнервена и гладна. Не можа дори да излезе в кратка почивка, защото както винаги персоналът не достигаше. Пък и една от колежките пак си бе взела болничен.
Докато обслужваше поредния клиент, мислите ѝ летяха в друга посока. Бележката с адреса и телефонния номер в джоба ѝ все повече не ѝ даваха мира.
Днес беше изпратила дъщеря си на училище с един лев и разлепени маратонки, които отдавна плачеха за нови. Но дори и двадесет лева ѝ се струваха непосилна сума, която трябваше да отдели. Хазяинът също ѝ бе звънял няколко пъти по телефона, за да ѝ напомни, че има да му дава пари за два месеца вече.
Вчера бе взела заплата, но като върна заемите, ѝ бяха останали около стотина лева до другия месец.
Ако изобщо триста и петдесет лева можеше да се нарече заплата.
Особено за разведена жена, която сама отглеждаше двете си деца и живееше под наем.
Всъщност Яна се смяташе за силна жена и гледаше все някак да се справя сама с трудностите.
За близо четиридесет годишния си живот бе разбрала, че е най-добре, когато разчиташ сам на себе си.
Така и разочарованието от хората е по-малко, когато не чакаш нищо от никого.
Затова, когато мъжът ѝ реши да я напусне, за да си прави семейство с по-млада жена, прие нещата без излишни драми.
Дори не го съди за издръжка, защото знаеше, че едва ли щеше да вземе нещо от него.
След развода последваха още една-две неуспешни връзки, които почваха с голяма и вечна любов, а накрая свършваха с думите: "Ама виж сега... аз по принцип си те обичам... но още не съм готов за сериозна връзка. Пък и тези деца... още не съм готов за такава крачка."
Така, въпреки че годините не бяха оставили своя отпечатък върху лицето и тялото на Яна, тя предпочете да загърби личния си живот и да се отдаде на единственото смислено нещо, което бе постигнала – децата си.
Но сега безпаричието и отчаянието сякаш все по-здраво я стискаха за шията.
Сама разбираше, че работата в този магазин няма да реши финансовите ѝ затруднения, но бе единственият вариант, след като два месеца беше стояла безработна и потъна още повече в кредити и задължения.
Нещо в Яна се пречупи, когато се прибра като пребита от работа, а дъщеря ѝ Рада я посрещна с насълзени очи.
Разказа ѝ за подигравките, които бе получила от двете тузарки в училището, относно вехтото яке и старите маратонки.
След като влезе в стаята си, с треперещи пръсти Яна извади бележката от джоба си и изпрати кратък смс на телефония номер, написан на нея.
Смс-ът беше с текст: "Сутринта в осем ще дойда на посочения адрес. Моля, чакайте ме!".
Въпреки умората, сънят не идваше в очите на Яна.
Все още нещо сякаш се бунтуваше в нея, разкъсваше я и страхът от неизвестното. 
След няколко часа, прекарани в размисли и полусън, изтормозената жена стана, но вече бе по-решителна от всякога.
Отиде в банята, където дълго време си взима душ.
След това изсуши и изправи дългата си черна коса, облече червеното си бельо, което ѝ бе подарък за един Свети Валентин от последното ѝ гадже, но така и не бе обличала.
Поради ранния час предпочете да се облече семпло.
Прилепнали дънки, които подчертаваха дългите ѝ крака и тънка, ефирна блузка. Сложи лек грим, колкото да прикрие сенките от безсънната нощ.
Написа бележка на децата,че трябва да отиде извънредно на работа и тихичко се измъкна от вкъщи.
Не се наложи дълго да чака на улицата, защото скоро се появи едно такси в далечината.
Яна му махна и след като влезе, безмълвно подаде бележката с адреса на шофьора.
Пътуването мина в мъртво мълчание, само сърцето на жената блъскаше шумно в гърдите.
След около двадесет минути шофьорът спря пред голяма и луксозна кооперация, пред която чакаше мъж на средна възраст.
Едно плахо ръкостискане, в което Яна сякаш чу името на господина, представил се за Георги и после заедно дискретно потънаха в един от луксозните апартаменти.
И за двамата беше ясна целта на посещението.
Цената беше уговорена предварително – сто лева на ръка и разходите за таксито.
После нещата протекоха дори по-добре отколкото си беше представяла Яна.
Господинът изглеждаше симпатичен и запазен за своите около петдесет години.
Обръснат, чистоплътен и ухаещ на скъп парфюм, а не както тя си представяше, че ще бъде някой дебел, груб и мазен чичко, който ще се възползва и гаври с тялото ѝ.
Може би, ако не беше толкова притеснена, дори и сексът щеше да ѝ хареса, защото от няколко месеца не беше усещала мъж до себе си.
Ако сексът може да се сравни с бизнес среща, то трябва да се опише така в случая:
Протече гладко, по план, делово, коректно и сделката беше сключена във взаимоизгодни условия.
Просто, както беше обяснила приятелката на Яна, (която всъщност я подтикна и съдейства за срещата), Георги беше успял бизнесмен, с безупречна репутация, който няма време за безсмислени любовни връзки, затова търсеше дискретна и платена любов.
Реално така му излизаше по-евтино и без излишни главоболия.
Затова и държеше часът на срещите да е рано сутрин, защото в девет трябваше да е в офиса.
След около час Яна пътуваше обратно за вкъщи.
На децата щеше да каже, че е напуснала старата си работа, за да почне друга – по-доходна и добра.
Една мисъл не спираше да се върти в главата... че отсега нататък любовта за нея никога няма да бъде същата.
Просто ще я продава, както сиренето и хляба в магазина, в който работеше.
Всъщност, разликата да се гаврят с нея за смешна заплата, или да се продава, но за добри пари, беше в сумата.
Кое ли бе по-достойното в случая?
Отсега нататък Яна щеше да продава любов на килограм...