"И аз предчувствах те наоколо,

                                                               както предчувствах пролетта.

                                                               По ударите на сърцето си

                                                               отмервах твойто приближаване."

                                                              Из "И все не мога да повярвам"

                                                                                         Григор Ленков

         На другия ден отидох по-рано за лекциите. Зала № 4 беше почти празна. Преминах покрай банките и седнах в средата на един от горните редове. Споменът за предната вечер беше като сън -- случило ли се бе нещо..? Да, знаех, че се случи най-неочакваното, не си бях представял любовта точно такава -- изненадваща, помитаща всички прегради и предразсъдъци. Дали след това лирично отклонение студентският живот няма да продължи по старому. Залата започна да се изпълва с весело разговарящи момичета и момчета и всичките ми съмнения бяха разбити, когато Данчето влезе и ме погледна усмихнато още от вратата. След това дойде и за учудване на всички от групата ни, седна до мен и ме заговори най-непринудено и интимно. Бяхме едва в началото на следването си и досега имах няколко флирта с колежки, като с една от тях излизахме известно време. Сега обаче, мисля всички разбраха, че нещата са сериозни. До нас седнаха и други колежки и колеги от компанията. Някакво странно предчувствие ме изпълваше -- предчувствие за нещо много хубаво, но не можех да определя какво. В крайна сметка, може би това беше нормално -- младият живот бе в самото си начало, студенти едва в първи курс, пролетта навън, всички тези млади хора, прекрасното бъдеще, което ни очакваше. А ето, че едно момиче искаше да бъде с мен. Приех всичко това като дългоочаквания живот след военната служба. 

          Лекцията започна, водехме си записки. Но аз започнах да търся в доскорошните спомени, какви са били отношенията ни, някакво предизвестие или предзнаменование. Помня, че веднъж в същата зала, в началото на лекция, я забелязах -- вгледах се в нея. Данчето обясняваше нещо по предмета на своя приятелка -- тогава ми се видя миловидна, почти като малко момиче. Беше с бял пуловер и тъмен панталон. Спомних си и за един случай още в първите дни на следването. Имах да пиша един реферат с колежка от съседна група. Казваше се Даниела и се бяхме уговорили да се чакаме във фоайето на общежитието. Отидох точно навреме, но нея я нямаше и тръгнах да я търся или посрещна по коридорите. Между "В" и "Г" крило пред мен излезе чернооко момиче, което по нещо приличаше на Даниела и аз направо я попитах, с нея ли имаме да правим реферат. Тя ме гледаше усмихнато и недоумяваше за какво говоря -- разбрах, че съм се припознал. Но това момиче беше Данчето. Защо я заговорих тогава, състудентите още не се познавахме добре? Но Даниела бе синеока,

пак с къса кестенява коса и приветливо, красиво лице -- да, имаха прилика. Навън грееше пролетното слънце. Чувствах топлината на тялото й. На моменти Данчето ме питаше за нещо по лекцията -- сериозно, без чувства -- като науката, която изучавахме.

           Следобедът бързо дойде. Лекциите свършиха, тръгнахме по двора на института между корпуса и общежитието. С Данчето се разбрахме да учим у нас. Живеех в семейния апартамент, близо до старите гробища и само на 10 минути път пеша. Пресякохме парка край стадиона, минавайки край ниски баирчета, после край спортните зали и сме там. От 11-тия етаж се разкриваше чудна гледка на изток към котловината и на север към скалистата планина.

           Разположихме се на дивана и започнахме да учим на малката холна масичка пред нас. Данчето, както винаги, сериозна и съсредоточена, четеше на глас някои от абзаците. Материята бе суха и скучна и аз се питах наистина ли за да учим сме тук и сега насаме.

Прииска ми се да я прегърна и нацелувам. Тя явно разчете мислите ми, защото започна да се задъхва и аз все по-дълбоко си поемах въздух.

И ето, изведнъж се хвърлихме един към друг -- сърцата ни биеха едно до друго, целувките не свършваха, а устните ни търсеха всяко едно място. Аз се съблякох, и тя съблече блузата и дантеления потник. Гърдите й бяха превъзходни -- големи, стегнати, нежни, много млади и ухаещи по невъобразим начин. "Как може досега да не съм обръщал внимание на това съвършено, прекрасно момиче !?" Зениците й бяха

разширени, което я правеше още по-красива, а уханието й ме опиваше. Страстта ни погълна изцяло. Диванът беше нашето гнездо и единствено необходимо ни място в целия свят. Бяхме толкова замаяни и щастливи, когато по-късно тръгнахме отново през парка към нейната стая в общежитието. Птиците пееха, дърветата се разлистваха и ухаеше на пролет, а просторът беше бистър и безкраен-- априлски.

             Стаята на Данчето беше в края на "Г"- крило, на първи етаж и гледаше на север -- към малкото баирче с метеорологичната станция и планината в заден план. Там заварихме съквартирантката й Янка, но след малко от съседната стая, с която имаха обща тоалетна и баня, дойде и Донка. Тя беше от Твърдица, близък до Сливен град. Запознахме се, приказвахме си, шегувахме се и се смяхме. С Данчето излязохме на терасата. Слънцето клонеше на залез и източната планина Гаваните се оцвети в неестествено лилаво. Облегнах се с гръб на парапета, а тя застана срещу мен и ме прегърна като ме притисна към него. Очите й блестяха и тя се усмихваше с онази усмивка, присъща само на влюбените момичета, която се разпознава веднага. Целувахме се дълго и ненаситно. Аз виждах като в сън прозореца, в който се беше отразила планината -- неясни зъбери и върхове, но с нещо познати -- видени в огледален свят; после моята любима -- притиснала ме

силно в парапета, неискаща да ме пусне и все така да сме вечно заедно и аз накрая -- със синия си пуловер -- щастлив, може би, не знаех, но ми беше хубаво, както никога досега. Може би, защото дарявах щастие на едно мило, невинно момиче и така и двамата еднакво бяхме

щастливи. А този друг свят пред мен -- в стъклото -- е сигурно нашият свят: нов, чист, непокътнат, без самота и тъга, без зло и безнадеждност. Тя ме целуваше, отдръпваше се за малко и ме гледаше, а после отново и отново. От третия етаж над нас ни махна с ръка едно момиче от нашия поток, изненадано, че ни вижда заедно и каза, че много се радва. Накрая падна топлата априлска вечер.

      Тръгнах си по-късно, а по пътя гледах звездите над мен и се въртях на място, като така те образуваха светли кръгове -- кръговете на Рая.

                                                                                                                             Л. Цонев

                                                                                                                             гр. Сливен