Момчето от летището

Летището в Марсилия също е пълно с любовни истории .. 
Чакам на опашката, където всички си свалят якетата и си вадят компютрите .. Поглеждам към входа, където току що едно синеоко момче ни прегледа паспортите и ми се усмихна пожелавайки "Бон воаяж". На два метра от него се прегръщат пред всички минувачи, двама напълно анонимни влюбени. Не виждам лицата им. Само вплетените им в прегръдка тела, кожените им якета и ръцете им. Които не искат да се пускат.

Той я целува. Сякаш за последно. Малка детска целувка. Чмок. Още една. Последна .. Още пет последни .. Още една! Още само една .. И още само-само една .. Той въздиша и върти очи отчаяно. Не е съгласен. Не иска да я пуска. Държи я през кръста. Ругае мислено всички богове. И шефа му. И банката. И кредита. И целия свят. Ядосва се на себе си. На съдбата. И на нея, че го оставя тух сега .. После отпуска главата си във врата и - и вдишва мириса и. Сякаш тялото му се предава .. Но все още я стиска силно. Диша дълбоко. Хваща нежно лицето и с ръце. Пак я целува. Гали косата и.

И всички американски романтични комедии с двучасова лента и сърцераздирателния саунтрак, бледнеят пред тази 3 минутна сцена от реалния живот. На двама анонимни влюбени. Които никога по отделно не бих забелязала на улицата. Съвсем обикновено момиче. И съвсем обикновено момче. Които се обичат необикновено красиво. Тук пред очите ми.

Един сериозен женски глас по високоговорителя сякаш я стресна.
- Моля пътниците за Париж с компания Ер Франс полет А ЕР 6239 да се явят на гейт номер 44 за незабавно настаняване в самолета ..

Тя го пусна. Погали го по рамото. После по лицето. Целуна го този път наистина за последно. Обърна се и тръгна.

Той остана напълно сам на летището. Гледаше я как се отдалечава. Как бързо си сваля якето. Обувките и шала.
Той сигурно сега си спомня как само преди два дни в петък вечер тя си ги свали у тях и ги закачи в коридора. И как я прегръщаше на дивана. Как впиваше устните си в нейните. И как вдишваше с пълни гърди присъствието и .. Как се радваше на гласа и. Как я докосваше нежно в леглото. Как заспиваше до нея. Как оставяше отворени щорите, защото тя не може да спи на тъмно. Как слънцето го будеше сутрин по-рано от обикновено. Как той я будеше с целувка. Как му се усмихваше гола. Как правеха любов преди закуска .. Как и подаваше чиста кърпа. Как правеше закуската докато тя е под душа. Как се обуваха за разходка. Как вървяха на пристанището и се смееха. Как животът изведнъж бе станал пo-ярък и по-красив... Защото тя бе до него.

Тя се обърна и му махна. Той се усмихна на сила. Измъчен. Изяден от вътре. Отказващ да приеме края на уикенда. Стои там. С кафяви обувки. Сини дънки. Черно яке. С червен шал. И сам. Напълно сам.

Момчето със сините очи го заговори. Той жално направи някакъв жест с ръка посочвайки я. Някакъв жест резюмиращ цялата ситуация .. И каза няколко думи. Които не чух.

Може би е казал.
- Еми замина. Нама как ...

Или

- Проклет Париж! Какво въобще ми ходи там ..!?

Или

- Скапана Марсилия! Писна ми. Заминавам и аз при нея! Скоро! До няколко месеца, ще съм там...

Или

- Господ ни мрази всички и се подиграва със съдбите ни! Проклет да си! Майната ти, Господи!

Или

- Ще се оженя за това момиче!
Но сега тя си тръгва ..

Или още ..

- Тя не знам дали го знае още. Но скоро ще разбере много неща. Ще и го покажа. Ще и го докажа. И ще я открадна, ще я взема при мен. Или ще ида аз при нея, където, по дяволите, пожелае тя..

Или

- Скоро ще се видим пак! Няма страшно .. Просто ми иде да застрелям някой сега ..
Веднага ..

... Спокойно не вас!

Тя мина под вратата скенер. Скри се и момчето вече не я виждаше. Той направи няколко крачки напред. Опитваше се да види нещо. Беше нервен изправен пред тази несправедливост ..

Може би искаше да я зърне за последно, преди тя да се смеси с тълпата и да изчезне. 
Може би я видя как тръгва бързо без да се обърне назад. И се почувства изоставен. В този град. Под това винаги изкрящо синьо небе, което губи цвета си и се разтича в деня в който тя си отива.. 
Може би си мисли.
- Господи! В Марсилия вали! Каква шега! А тя.. Аз искам да се будя до нея. И да и дам всичко. А тя си тръгва. Това е някаква шега! Някакъв смотан виц, накойто не му разбираш края..

Може би ..

Той затвори очи за кратко. Издъхна тежкия сега въздух. После се завъртя и тръгна. Без да се обръща назад. Сега сигурно не вижда хората около себе си. И се чувства, като кит в аквариум. А навън още вали ..  

Когато днес на обяд заваля, сигурно въобще не им е попречило да са щастливи. И да се гушкат. И да си говорят. И да готвят. И да се смеят.

Когато си сгушен в завивките с любомото момиче, дъждовните капки стичащи се по прозореца са красиви..

Сега дъждът, с който се бореха чистачките на колата му в тъмната вечер е грозен. И градът е грозен. И той самия се мръщи грозно, поне докато не получи светлинка в телефона с нейното име и две думи е едно бяло прозорче. Казващи всичко и нищо. Стоплящи лицето му.

Две думи ..

Щом е така, значи всичко е възможно! Значи има начин!
И тя ще дойде пак .. 

Тя замина ..
Но някакси остана с него.

Заради двете думи и хубавия уикенд ..
И той се усмихна мъничко. 
С надежда и любов.



Марсилия
7 февруари 2016