Велизара мразеше всичко около и в себе си – домa, колата, работата, името, а от този ден – и възрастта си. Колкото и да обясняваха, че „Животът започва на четиридесет”, тя знаеше, че сравнението между живота на хората и просперитета на марка дрехи е, меко казано, неуместно и със сигурност двете бяха обратно пропорционални. Тя беше много привлекателна, образована жена със собствен бизнес. Всичко това ù беше помогнало да се сдобие с дом, обзаведен по всички правила на модата и със спортна кола – мечта както за мъжете, така и за жените. За какво, обаче, ù беше богатството, след като нямаше с кого да го сподели? Не, че не беше желана – напротив. Много мъже с радост биха оформили „идеалната двойка” с нея, но като всеки човек, останал сам на тази възраст, тя все повече завишаваше критериите за подходящ партньор, с когото да кръстоса гените си. Постепенно това, да намира недостатъци в мъжете, се превърна в нейно хоби, на което се наслаждаваше със странна смесица от садизъм и мазохизъм. До този момент тя се справяше някак си с постигането на баланса между мнението на околните за нейния успех и собствената си самооценка. След изисканото парти в работата тя се прибра сама и направо не можеше да се понася. Вместо да се наслади на обичайната вана на фона на музиката на Жан Мишел Жар с чаша добре изстудено бяло вино в ръка, тя взе най-обикновен душ. През главата ù мина мисълта, че е време за промяна, която посрещна по своя си начин – със самоирония. След това влезе в спалнята си и почувства как ядът започва да я души. Огромното легло, покрито със сатенени чаршафи, ù се стори толкова излишно, че ако имаше сили, би го изхвърлила през прозореца със собствените си ръце. Когато го беше поръчала по интернет, имаше съвсем други очаквания за употребата му. Велизара приплъзна крилото на гардероба, който заемаше цяла стена в просторното помещение и си издърпа най-обикновено одеяло и малка възглавница. Почти изтича до хола, настани се на дивана и си пусна телевизора. Сменяше каналите без определена цел, когато през ума ù мина: „Дистанционното на собствения ти живот е в твоите ръце. Разбери какво искаш и се съсредоточи върху него...” Това не ù се стори толкова безсмислено. Напротив – реши, че може да поразсъждава върху тази метафора, когато мобилният ù телефон иззвъня. По навик вдигна с деловото:

- Савлиева, добър вечер!

- Лиза, здравей, аз съм Креми.

- Кремче! Ама как така? Ти...

- Да, зная – не сме се виждали от десет години, а израснахме заедно. Обадих се у вас и майка ти ми даде телефона ти. Тя също много се зарадва. Аз съм в София.

- Слушай, Креми, късно е. Дай да се видим утре. Ела в 12 в офиса ми. Той се намира на... – Велизара продиктува адреса. – Надявам се, че и ти имаш обедна почивка.

- Аз съм безработна, Лиза. Няма проблем, ще дойда.

- Ще те чакам.

Спомените запрепускаха през крехкото съзнание на Велизара, която като дете беше наричана от всички Лиза. Едва когато завърши университета, реши, че това е прекалено инфантилно име за бизнес-дама и започна да се представя предимно с фамилията си. Кремчето беше най-добрата ù приятелка и двете бяха неразделни, докато завършиха Английската Гимназия. После, обаче, Кремена – и тя промени детското си прозвище - се омъжи в Пловдив и постепенно загубиха връзка помежду си. До това обаждане.

                                               *          *          *

Първата половина от деня на Велизара мина много бързо – делова среща, подписване на договор и няколко телефонни разговора. Точно в 12 тя слезе пред входа на бизнес-сградата, в която беше офисът ù и се огледа. Тъй като Кремена не се виждаше никъде, тя реши да се обади. Тъкмо отвори указателя на телефона си, когато чу някой да я вика по име. Вдигна поглед и не можа да повярва – срещу нея вървеше една много възрастна жена, опряна на патерица, с безформени дрехи и много къса, побеляла коса, която излъчваше тъга и болка. Едва когато скъсиха разстоянието помежду си, Велизара разпозна зелените очи на приятелката си. Какво се беше случило с Кремена? Двете жени се прегърнаха просълзени. Бизнес-дамата набързо овладя положението. Качи Кремена в колата си, телефонира, за да предупреди, че няма да се връща в офиса – все пак беше петък, а тя е шефът там. После подкара към любимото си ханче. По пътя те само се поглеждаха една друга и се усмихваха.

Когато влязоха в ханчето, нямаше други хора, освен персонала и те си отдъхнаха. Като начало, Велизара поръча бутилка мавруд и „Вълче мезе”.

- Не си забравила, Лизи.

- Как бих могла, Кремче? Виж сега, познаваме се от деца и няма какво да увъртаме. До преди малко си мислех, че съм най-окаяното същество на земята. На теб, обаче, ти се е случило нещо ужасно. Затова, започвай да разказваш.

      Кремена отпи смутено и започна своя разказ. Напомни на Велизара последната им среща – на сватбата ù с пловдивския хубавец Георги. Тогава тя беше най-красивата булка, независимо, че родителите ù не бяха там – баща ù беше починал, когато тя беше само на девет, а майка ù беше категорично против този брак – тя беше много, много щастлива. Щастието ù продължило цели пет години. Тогава те най-после се решили да имат дете. Обзета от еуфорията на предстоящото майчинство, Кремена оставила променливите настроения на Георги и все по-честите му закъснения на заден план. Когато водите ù изтекли, телефонът му бил изключен, но тя имала готовност и отишла в „Майчин дом” сама. Раждането минало без проблеми и Кремена станала майка на три-килограмовата хубавица Лиза. Докато се възстановявала, обявили грипна епидемия, а тя забравила зарядното на телефона си. Ето защо не поддържала връзка с околния свят, но била сигурна, че близките ù получават информация за нея всеки ден. Едва когато я изписали, научила ужасяващата новина – Георги се бил самоубил. Той не само не се погрижил за детето си, но и оставил огромен дълг. За тези пет дни, свекърът и свекървата ù успели да продадат огромния апартамент, да върнат дълга, да погребат сина си и да приготвят стая за майката и бебето в малката им къщичка в покрайнините на Пловдив. Суровото сърце на майката на Кремена не трепнало и дори не отишла да види внучката си. Въпреки немотията и всички останали пречки, Кремена се държала заради дъщеря си – превеждала, шиела, чистела къщи. Когато старите починали, записала дъщеря си на детска градина и си намерила добра работа. Всичко вървяло нормално до деня, в който обявили задължителен контролен преглед в работата ù. Три дни след това ù съобщили новината – скоротечен рак на кръвта; нищо не можело да се направи. Кремена опитала да се свърже с майка си, но тя затваряла телефона, щом чуела гласа ù. Затова била дошла при приятелката си – да я помоли да осинови детенцето. В противен случай трябвало да отиде в сиропиталище.

Велизара остана загледана в чашата си около минута. Погледът ù се премрежи от напиращи сълзи, сърцето ù заби учестено, ситни капчици пот избиха по лицето ù, а ръцете ù се разтрепериха. Тя бързо овладя състоянието си с простичкия въпрос:

- Къде е малката сега?

- На летен лагер от предучилищната. Връщат се в неделя на обед.

- Носиш ли всички документи?

- Да, Лизи, тук са – Креми потупа голямата си чанта.

- Слушай. Сега е 14 часа. Имам познат, който е нотариус. Ще оформи документите за десетина минути – задължен ми е. След това отиваме в Центъра по онкология. И там имам познати, така че ще уредя да те приемат още в понеделник. Утре ще мързелуваме у нас и ще си угаждаме. В неделя отиваме с колата ми в Пловдив и събираме багажа ти. След това посрещаме малката Лизи и се връщаме у нас. Имам възможност да работя и от нас. Временно, докато намеря училище и детегледачка за малката. Щом уредя всичко, ще се върна в офиса.

- Ама...

- Дръж се за мен – няма да те предам.

*          *          *

Всичко се изпълни точно по плана на Велизара. Тя беше жена, която знаеше правата си, както и това как да ги отстоява. Затова и не търпеше отговора „не”. Единственото, което не беше предвидила, беше общуването с Лиза. След като оставиха Кремена в болницата, двете останаха сами за първи път. Момиченцето започна разговора:

- Ти ли ще ми бъдеш майка?

- Да, Лиза, аз. Сигурно си изплашена, но повярвай, че аз също – Велизара изричаше тези думи за първи път от десет години насам, но усещаше със сърцето си, че трябва да бъде искрена с детето.

- Аз не те обичам.

- Разбирам. Майка ти ще остане в сърцето ти завинаги. Ние ще трябва да свикнем една с друга.

- Мама ще умре, така ли?

- По всяка вероятност, да.

- Ти имаш ли деца?

- Не, Лиз, нямам.

- Защо не умреш ти, тогава?

- Никой не избира кога да умре. Пък и все някой трябва да остане жив, за да се грижи за теб. Не искам да отидеш в сиропиталище.

- Защо?

- Защото много обичам майка ти.

- Ама ти не ме чуваш какво ти говоря. Сменете се с мама.

- Ти не ме разбираш – нямаме право да избираме. Това е по-силно от нас.

- Ще се помоля на Бог. Той вижда всичко. Така казваше баба.

- Бабини деветини. Приеми положението – за твое добро е.

- Или за твое?

     Разговорът им беше прекъснат от звъна на телефона. Велизара отиде в кухнята, за да говори. Когато се върна, нямаше нужда да казва нищо. Лиза се хвърли в прегръдките ù. Малката виеше на глас, а тя се опитваше да я успокои, задушаваща се от напиращите сълзи, без да посмее да им даде воля. Постепенно детските ридания преминаха в тихо скимтене. В общата им болка се раждаше любовта, която е толкова трудно нещо.