Иван и Георги седяха на върха на света и гледаха ярките светлини на огромния град. Иван се обърна към приятеля си:
- Кажи ми, Фантоме, какво виждаш?
- Нищо – отвърна фантомът. – Виждам един студен свят без никакви ценности, виждам глад и мизерия. Не знам, Гарване, те ли са жертвите или ние. Ние ги тровим, а те страдат от нас и не се знае кога нас ще отровят. Кажи ми ти, Гарване, животът има ли смисъл, защото аз не намирам?! Нашият свят е една помия, надробена от всякакви боклуци. Кажи ми какво да правим, Гарване?! Ние сме скитници, цигани и по кръв, и по съдба. Не ни е обрекъл животът, а ние самите, братко, но нямахме друг избор.
Гарванът гледаше в земята, нямаше отговори на въпросите. Те бяха две деца на улицата, момчета, които живееха за мига. Днес се биеха, утре лежаха в болницата, нищо не можеше да ги спре. Имаха си мечти, невъзможни за сбъдване, защото бяха притиснати в квартала при мошениците, мафиотите и мутрите, и бяха станали едни от тях.
В квартала имаше застъпване на интерес ...