Малко преди полунощ е. Отново настъпи това време от денонощието, в което липсата ти се усеща най-силно. Взирам се в звездното небе през прозореца, защото знам, че и ти правиш същото в този момент. Гледаме една луна, едно небе, едни звезди и това ме кара да те почувствам по-близо до мен. Вече е полунощ. Затварям очи и си пожелавам теб. А сега ще се сбъднеш ли? През ума ми за части от секундата преминават всички наши спомени. Спомням си за всяка наша сгряваща прeгръдка, целувките ми по нежната ти кожа, изпепеляващите погледи... Отново поглеждам към звездите в небето и ми се струва, че видях твоята усмивка там. Или аз откачам, или те обичам до лудост. Сега би казал, че съм прекалено малка да обичам. Мама ми беше казала, че е любов, когато усетиш онези тръпки по тялото си от първия поглед, от първия допир. А аз усетих точно това, когато те видях за първи път и хвана ръката ми. Мама никога не ме е лъгала, затова и този път ще ѝ повярвам. Вече е един през нощта. Времето лети, когато си мисля ...