Връщам се в коридора, но Елиза я няма. Втурвам се през широко отворената врата. Скачам през три стъпала надолу по стълбището, но от нея няма следа и на улицата, която оглеждам и в двете посоки. Не мога да повярвам, че така бързо успя да изчезне.

   Качвам се в колата и нареждам на Филип да кара бързо към следващата пряка. Усещам, че въздухът не ми достига. Разхлабвам вратовръзката си и отдавайки се на гнева си, започвам да ругая на глас.

   -Всички жени са кучки. Отначало се правят на недостъпни, а когато постигнат целите си, искат да те направят на глупак. Това, обаче, няма да го бъде.

    Неочаквано гневът ми се пренася към Филип. Този човек и друг път ме е вбесявал, както и в момента, гледайки ме в огледалото с безизразните си очи , сякаш нищо не разбира. Макар, че му бях наредил да следи неотлъчно Елиза, той и в този момент се прави на паднал от Марс.

    -Филип, Елиза избяга, ти не видя ли накъде?

    -Не ти плащам да четеш вестници, а да си отваряш очите!

    Не искам да слушам повече този човек. Трябва да се връщам в офиса, където ме чака моя старец и някакви специални клиенти, на които ще продадем специалната стока на специална цена. Сделката досега щеше вече да е минало, ако сутринта не бях забравил ключовете от склада. Тъкмо да му наредя да кара бързо нататък, очите ни се срещат в огледалото. И изведнъж разбирам, че той нещо крие от мен. Някаква тайна, която рано или късно ще трябва да разбуля.

                                                      ХХХ

     От както се помня аз, Филип Денев, си изкарвам хляба като момче за всичко. Предимството ми е, че имам възможността да наблюдавам и опознавам нравите на хората, потънали в незаслужен и разточителен разкош. Като правило те са ненаситни в алчността си и толкова жестоки, че не могат да живеят, без да унищожават и тъпчат другите. Живеят така, сякаш светът е само за тях.

     Вече съм си научил урока, че по-добре е бедният да стои там където е и да се държи здраво на корените на своя свят, от колкото да се втурне слепешката след изкушението бързо и лесно да се събуди богат още утре и да  заприлича на тези, които така силно мрази. Това е работа на авантюристите, които не знаят, че който иска да напълни джоба си, ще трябва да плати като изпразни душата си. Не знаят, че това е път непознат, по който дебнат хиляди опасности и най-голямата от тях е, че един ден можеш да се озовеш в края му не само още по-беден, но и без капка човешко достойнство. Ето защо казвам, че по-добре е да се живее с участта на бедните, отколкото беден да попадне в лапите на богатите. Това е!

     И слава на Бога, че успявам досега да не се втурвам слепешката в тази посока. Познавам доста хора, които опитаха, но не само че не успяха, ами и изгоряха като нощни пеперуди, привлечени от блясъка на нажежената лампа. Едни станаха жалки, а други просто вече ги няма на този свят.

    Ето защо мразя Антон, докато го возя по булеварда и от време на време поглеждам изкривеното му от злоба лице в огледалото.

Виждам как очите му хвърлят мълнии, защото не може да допусне, че някой прави опит да се изплъзне от мъртвата му хватка, в която се задушават още толкова много хора, без шанс някога да се отскубнат.

Тези очи, които в упор казват, че всички са нищожества и никой няма право да мисли, да диша въздуха и да изказва своите мисли без негово разрешение.

    Изпитвам радост, че Елиза най-после се е осмелила да направи решителната крачка, но в същото време я съжалявам, защото знам, че Антон никога няма да се примири с мисълта тя да продължи живота си така, както намери за добре. Знаех как се чувства в близост до този човек, защото бях й спечелил доверието, бяхме си станали близки и тя не се страхуваше да споделя страховете, разочарованията и мислите си пред мен.

                                                                        " Винаги едната страна е печеливша,а

                                                                         другата губеща...Въпросът е дали

                                                                         човек е научен да губи.Примирението

                                                                         е само за тези, които могат да живеят 

                                                                         с него, а тези, които не могат, преми-

                                                                         нават през всичко, за да разширят

                                                                         мястото на своето собствено Аз,което

                                                                         произлиза от същността им."

     Чувстваше се засрамена, когато Антон я унижаваше пред хората, пред мен.

      - Антоне, да си тръгваме - умоляваше го тя често, когато по време на безкрайните му нощни пиянски оргии, той забравяше с кого е, къде се намира и не знаеше какво прави. Караше проститутките да се чекнат по масата, късаше оскъдните им дрехи, лепеше пари по челата им, пръскаше ги с шампанско.

      -Антоне, тръгвам си - намираше тя сили да протестира, да прави опити да спаси поне нещо от честта и себеуважението си, а той я поглеждаше с презрението, с което само той можеше да гледа, хващаше я за косите отзад и и съскаше в лицето:

      -Ще си тръгнеш, когато аз ти кажа, защото както си се забързала, можеш да се спреш чак в твойто скапано село, за да продължиш да пасеш патките и чистиш лайната на добитъка.

     Но ако вече толкова дълго време и аз продължавам да се топя в същото това изпепеляващо душата унизително състояние, то е защото съм си поставил една много важна цел. Мисия, която трябва да изпълня на всяка цена, та дори и това да ми струва живота.

      Защото това, което той направи с моята племенница, мъките, които причини на моя брат, та клетия човек стигна до лудницата, не могат нито да се забравят, нито да се простят. Вината му е толкова голяма, че няма с какво друго да я изкупи, освен със смъртта си.

     Какво чакаш, сега е моментът, неочаквано си помислям аз. И това бе-най ясната мисъл, която ме е навестявала в последно време. Толкова ясна, че не намирам сили да я отхвърля. Някаква вътрешна вълна на презрение нахлува в душата ми. Усещам по челото си да избива пот.

Започвам мислено да си повтарям:"Докога?...Докога ще търпя този изверг?"

     Поглеждам го още веднъж и неочаквано дори за мен самия завивам рязко на ляво, уверен, че сега е моментът да направя това, което отдавна трябваше да сторя. Давам мръсна газ по тясната уличка и след като се уверявам, че сме достатъчно далече от булеварда, спирам рязко. Наоколо няма никой. От двете страни виждам изоставени сгради, отдавна превърнати в убежище на бездомници и наркомани.

     Антон все още не проумява нищо. Не знае какво става в този момент и какви ги върша. По лицето му се чете объркване. Свикнал винаги да владее положението, сега гледа като искреното учудено дете. Аз обаче не му давам време като човек, който е свикнал винаги да разбере и осмисли всичко.

    Поглеждам в огледалото, за да се уверя, че улицата е все така пуста, то в този момент обаче, от нищото се появява жена, която бавно приближава към нас. Тя е на средна възраст, с червеникава коса и твърде къса пола. Навежда се към мен, така че гърдите й едва не се изсипват от деколтето й и без никакво притеснение предлага услугите си.

     Очаква да я качим в колата, макар да вижда че сме двама. Да ни предложи още по-подробно, стоката си, а ние да развържем кесиите си, но не се изненадва, когато аз й изсъсквам в лицето:

    -Изчезвай оттука! Момиче, чуваш ли, не си търси белята!

    Свикнала на подобни обноски, втренчва очи в Антон.

Изражението на лицето й се променя. По всичко личи, че го позна, защото ръцете й се разтреперват, сякаш си е спомнила нещо. Тръгва си бързо. Вече, когато е стигнала ъгъла, чувам гласа на Антон.

    - Какво си мислиш, че правиш?

    Обръщам се, а той ме стрелва със злобен поглед. В този момент аз изскачам от колата , отварям вратата му и извиквам:

   -Слизай!

   Но още преди да реагира, юмрукът ми се стоварва върху лицето му. От носът му рухва кръв. Гледа ме изненадан, когато изръмжава:

   -Кучи син!

   Това ме вбесява още повече, но в същото време не знам какво да правя, как да продължа...А толкова нощи си бях представял как го стискам за гърлото, как очите му се раширяват от ужаса на предсмъртната агония, а тялото му бавно омеква като одрана заешка кожа. Това бяха моите репетиции, моят път към решителността, а ето че сега съм стъписан...Никога не съм удрял човек, който не очаква. Не знам как да продължа, но знам, че е късно да спра.

                                                                             " Властта заслепява. Парите правят

                                                                              душата празна.

                                                                              Човек изгубва себе си, възприема

                                                                               другите като малки, ненужни и

                                                                               незначителни.

                                                                               Въобразява си, че трябва да играят

                                                                               по неговите правила и прави неща,

                                                                               които смята, че ще останат

                                                                               ненаказани. Ала всичко в този

                                                                               живот си има цена и всички ние

                                                                               рано или късно плащаме за грехо-

                                                                               вете си. Но безгрешни хора няма на

                                                                               тази земя и следователно трябва да

                                                                               живеем живота си и да следваме

                                                                               едно единствено правило:

                                                                               "Обичай, за да те обичат! Не мрази

                                                                                този, който те ненавижда, защото

                                                                                неговата душа е празна, самотна,

                                                                                лутаща се и рано или късно-

                                                                                помни-тя ще потърси покаяние"

      -С теб е свършено!Разбираш...нали-изкрещявам в лицето му.-Така си давам кураж, за да мога да продължа.- Защо я уби, та тя беше още дете? Тя беше моята племенница, част от моята кръв?

       Очаквам да видя нещо като жест или мимика на разкаяние, да чуя думата "съжалявам",но вместо това, той избухва в ироничен смях.

       Този човек или не се бои от смъртта или отдавна вече е мъртъв, мисля си аз и отново го удрям с все сила в лицето. Хващам го за гърлото и се опитвам да го измъкна от колата. Кръв шурти от носа му, а той продължава да се киска като обезумял, сякаш дори и в този момент държи да ми покаже своето превъзходство.

       - За Бога, та тя беше курва и нищо повече - ломоти през кикота си Антон.

        Аз продължавам да го налагам. Почти съм го измъкнал от колата като не спирам да му ги наказвам:

        -Тя имаше богата душа, искаше да живее и да гони мечтите. Като всички млади хора носеше в себе си онази непорочна наивност, която ти така брутално използва, за да ти се довери сляпо.

        -Ти не разбираш...Проклетата кучка беше заплаха за мен-казва той, а кръвта се оцежда по брадата му.

         - Това не ти дава право да отнемаш един човешки живот-атвръщам му и се готвя да го ударя още веднъж.

         -Напротив, някой трябваше да я спре. Дадох й достатъчно пари, за да стои далече от мен, но тя не престана...

         -Но Лора те обичаше, не го ли разбра?

         -Нима курвите могат да обичат? Не са ли те тези, които се въргалят от креват на креват, за да задоволят онази празнота, която уж им е липсвала...

          -Що за човек може да бъде толкова жесток, дори тогава, когато е отнел човешки живот, когато нея вече я няма, мисля си аз, преди да му кресна:

                                                                                   " Човек смята, че може да владее

                                                                                   положението. Изправя се срещу

                                                                                   този, който винаги е стоял на

                                                                                   място, недостъпно за другата

                                                                                   страна, но накрая бива смазан

                                                                                   от величието и могъществото на

                                                                                   личността, която унищожава

                                                                                   всичко, което се опита да застане

                                                                                   срещу амбициите и личните му

                                                                                   интереси"

           -Тя носеше дете от теб-посягам аз да го ударя отново, но той ме изпреварва. Чувствам силна болка в корема, но успявам да запазя равновесие. След това виждам в ръцете му пистолета и го чувам да говори:

            -Да. Така казваше Лора, но аз знаех какво всъщност искаше тя.Искаше да заеме мястото на Елиза, за да подсигури себе си и нейното копеле...

            -Мръсник - изкрещявам аз и отново съм готов да се нахвърля отгоре му въпреки насоченото оръжие.