30.06.2006 г., 9:39 ч.

Люти лакърдии III част 

  Проза
1194 0 1
17 мин за четене

 

ПЕЦО

 

 

Пецо бе сиромах човек, който си изхранваше многолюд­ната челяд с кираджилък. Двете дръгливи кравички и дърве­ната кола му бяха единствения капитал. Един ден отишъл да кара сено. Докато товарели сеното, едната му крава влязла в люцерната и се напасла добре. Когато Пецо я видял било къс­но. На другия ден умряла. Отишъл Пецо в кръчмата да удави мъката си. В това време влязъл Сърбино, също кираджия, но с волове и желязна кола. Седнал при Пецо, поръчал си юз вино и му казал поучително:

-          Не ядосвай съ Пецо! Господ си знаа работата! И от опин­ци има нужда!

 

                            

ДЖАМБАЗИТЕ

 

 

Пецо решил да продаде останалата крава и с парите да си купи магаре и коза. Изкарал я веднъж на пазар, дваж, триж, но никой не я поглеждал. Последният път при него дошъл някакъв джамбазин, който го попитал продава ли кравата. После Джамбазина започнал да хвали кравата. Явили се ку­пувачи и започнали да наддават. Пазарът бил станал, когато Джамбазина видял, че Пецо си повел кравата у дома. Настиг­нал го и ядосано попитал:

- Какво правиш бе човек? Таман направихме пазара, а ти го развали!

- Реших да гя не продавам. Толко годин' я не съм знаял, че съм имал такова добро добиче.

 

 

ЦИРКАДЖИЯТА

 

 

На панаира във Враца беше дошъл цирк. Самите артисти си строяха шапитото. За майсторската работа наемаха хора от съответния град или село. Понеже закъсняваха с построя­ване на шапитото, един от организаторите беше потърсил сре­щу заплащане помощта на майстора дърводелец Моно. Опъ­нали набързо предпазната мрежа и Моно се качил да укрепи купола. Чукал, правил каквото правил и по едно време изви­кал неистово, свил се на кълбо и паднал върху мрежата. За­почнали невиждани акробатични номера. Като се успокоил, Моно си взел теслата и пребледнял и запотен слязъл от мре­жата. Излизайки от шапитото, го настигнал собственика на цирка, който изказал възхищението си от акробатичните но­мера на Моно. Предложил му, докато цирка е във Враца, да прави някои от показаните номера срещу много високо въз­награждение. Моно се подвоумил доста, но след настойчиви­те увещания и чаровните усмивки на цирковите артистки ка­зал:

-          С удоволствие бих дошъл, ама не знъм дали шъ моа 'сека вечер да си уцелвам мъдете с теслата.

 

 

АКО БЕШЕ

 

В онези гладни години лакомствата бяха мечта за нас. В местната сладкарница Генчо сладкаря си вършеше работата. Той беше добър човек и понякога ни даваше изрезки от пас­тите. На вратата застанал Мръвката и жадно преглъщал. По едно време не се сдържал и рекъл:

- Ако беше Камджиянецо, до сега да си е посакал десет пъти, ама я не съм като него.

Генчо си работел и не му обръщал внимание. Повъртял се Мръвката, попреглътнал и пак казал:

- Ако беше Цифката, до сега да си е откраднал, ама я не съм такъв.

Генчо продължил да си работи. По едно време Мръвката не се стърпял и рекъл:

- Абе, чичо Генчо не видиш ли, че лигите ми изтекоа? Нема ли да ми дадеш едно крайщниче?

- Мръвка, ако беше брат ми, да ти е ударил една тояга, ама я не съм такъв. Те ти едно парче и бегай!

 

 

НАСТА

 

Тя беше жена на Амекията и се грижеше за многолюдно­то циганско семейство. Имаше ясновидска дарба и врачуваше на всички, които търсеха нейната помощ. Дели папаз като ревностен християнин не вярваше в способностите и. На ед­на проповед в черквата я беше анатемосал. Обидена от това, Наста решила да му докаже ясновидските си способности.

Извикала един ден Бабачията, който беше служил в кава­лерията, и като всеки циганин беше добър конекрадец. Поръ­чала му да изведе през нощта коня на попа и да го закара в Турските гробища. На сутринта, когато потърсил коня в яхъ­ра, Дели папаз намерил само оглавника. А трябвало да ходи на кръщене в село Згориград. Обиколил двора, повъртял се, па извикал Климата, който го закарал с файтона си на кръ­щенето.

Минали се няколко дена, през които попа търсел безус­пешно своя кон. Накрая, волю, неволю отишъл при Наста. Повъртял се, поусуквал се и накрая изплюл камъчето.

- Насто, изчезна ми коньо. Шъ та признаа за врачка, ако ми кажеш дек'е!

- Попе, ти си човек, който не верва у врачки, затова шъ ми е много трудно. Като комшия и добър приятел на мажо ми шъ съ опитам! - казала тя.

След това взела едно калайдисано котле с вода и започна­ла да се взира в него. Гледала, гледала и на края отсякла:

- Не съм сигурна, оти ти си некръш, ама видех мътно коньо ти у некакво гробище. Пасе между гробовете. У т'ва гробище нема кръстове, а само побити камънье!

                                                 ОБИДАТА

 

 

Заседанията на Другарския съд бяха открити и се провеж­даха в джамията (превърната в местен партиен клуб). За де­цата това беше едно интересно забавление и те с нетърпение очакваха заседанията, за да научат нещо ново от живота на възрастните. Подсъдим на това заседание беше Гьошо Мерако (викаха му Мерако, защото беше голям мераклия на чуж­дите невести), за непристойно държане с Мара Траката. Пред­седател на съда беше Ангел Душето.

След обвиненията, в очакване на последната дума от Ме­рако, настанала познатата зловеща тишина. Тъкмо в този мо­мент от залата се чуло:

- Трът, тър, тър, тъъър.

Избухнал гръмогласен смях от публиката. Възмутен, Ду­шето попитал строго:

- Кой пръдна?

- Пепи, Пепи! — хорово отговорили децата и продължи­ли да се смеят.

Душето се изправил на съдийската маса и строго отся­къл:

- За непристойно държане и неуважение към съда, отст­ранявам Пепи от съдебното заседание.

Разплакан, Пепи си тръгнал под гръмкия смях на негови­те приятели. По пътя за дома го срещнала баба Сийка и като разбрала каква е работата рекла:

-          Пепи, имаш три големи греове! Запомни! На оджа „пезвенк" съ не вика, а у джамия и пред съдия съ не пърди!

 

 

КЪСМЕТЪТ

 

Врекията беше прислужник в общината. Там се научи да чете и много обичаше да говори „купешки" приказки, науче­ни от чиновниците. Малката му къщичка беше до реката. Ка­то всички нужници в махалата и неговия беше с изглед към реката. Отначало и той беше без врата, но по-късно, когато стана общински служител, Врекията скова от дъски нещо ка­то щит и когато клекнеше го поставяше пред себе си. Като всички интелигенти, донасяше стари вестници и ги закачваше в нужника. Беше се научил да се бърше с вестници, а кога­то имаше време даже ги четеше. Е, понякога задника му при­личаше на Черен Петър от печатарското мастило, но нейсе.

На рождения му ден общинарите уредиха малък банкет. Имаше всякакви лакомства. Подариха му един билет от ло­тарията, който му бе връчен от секретарката на кмета, прид­ружен с целувка и пожелание да спечели милиона. Отивайки си в къщи, усети че лакомствата дават зор да излезат на сво­бода. Бърже отиде на съответното място и когато се облекчи, дълбоко въздъхна. Потърси вестник, но за зла врага, негови­ят съсед Дани Дуни ги беше прибрал, защото от тях правеше фунийки за тиквените семки, които продаваше. Тъкмо мисле­ше да потърси нещо подръчно, когато се сети за лотарийния билет. Понеже не беше убеден много в късмета си, го изпол­зува вместо вестник. За всеки случай го залепи на вратата - щит.

Какво беше неговото учудване и радост, когато четейки вестника видя, че билета му печели. Опита се да го отлепи, но лепилото благодарение на лакомствата беше хванало много здраво. Набързо прибра щита в къщи. След консултация с банката той нагърби щита с печелившия билет и го занесе на касиера за проверка и експертиза.

 

© Веско Лазаров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесаха ми и ме развеселиха(както винаги).
    Само думата"кираджия"не знам какво точно значи.
    Досещам се горе-долу,но и в речника на Резервата я нямаше.

    Поздравления!
Предложения
: ??:??