30.06.2006 г., 9:54 ч.

Люти лакърдии - IV част 

  Проза
1406 0 2
18 мин за четене

ВЧЕРАШНИ КЮФТЕТА

 

 

Минджата беше колач в кланицата. Живееше в малката си къщичка с многолюдната си челяд. Всяка вечер, връщайки се от непосилен труд, носеше на морните си рамене торба с карантия от закланите животни. Тя беше основната храна на семейството. Баба Минджовица не вдигаше големия котел от огнището, в който непрекъснато нещо вреше. Махалата ми­ришеше приятно на варено месо. Минджата ходеше приве­чер в касапницата на чорбаджията си и ако имаше хартисало месо, той му го даваше безплатно.

Кадията, който беше комшия, често гостуваше на Мин­джата, особено когато многолюдното семейство седне да ве­черя. Дойде Кадията, каже „Наздраве!", любезните домакини благодарят и го поканят да хапне каквото Бог дал. Наяде се хубаво, защото стопанката му избира най-хубавото, пийне вин­це, ако има, благодари и си тръгне.

Една вечер баба Минджовица печела кюфтета на огнище­то. Над махалата се разнасял ароматен дим. Дългият нос на Кадията веднага усетил и тутакси се отзовал на гости.

Софрата не била сложена още, а Минджата си пушел луличката. Когато влязъл Кадията, той го поканил да седне и го попитал:

- Кади, ядеш ли вчерашни кюфтета?

- Ям,ям, оти к'во м'ги е ? - бързо казал Кадията. Минджата изтърсил луличката, присвил очите си дяволи­то и казал:

- Айде, ела заран на госке!

 

 

МУХИТЕ

 

 

Мито Юначето и Петко Кьосо косили ливадата на Фоти Мирчев. На пладне окосили около една круша петровка, по­чистили и седнали да обядват. Като се нахранили, натрупали косена трева и легнали да поспят, докато се позахлади. С ля­гането Юначето захъркал, а Кьосо непрекъснато се въртял и гонел мухите, накацали по него. Не можал да мигне от тях, докато Митовото тяло било плътно покрито с мухи, но той не помръдвал. Като се позахладило, Кьосо нетърпеливо разбудил Юначето.

- Ти се наспа, Бай Мите, а я не можах да мигна от тия муи. - казал Кьосо.

- Пра'иш аджамийска грешка! Я съ наспах оти не гоних муите като теб. Запомни от мене! Не гони наялите се муи, оти на нийно место шъ додат гладните!

 

 

БЯЛА ТИКВА

 

 

Дядо Пенко Катрачо беше сиромах човек, който работе­ше в общината като градски метач. Имаше няколко декара орна земя, даровете на която му подсигуряваха прехраната през зимата. Баба Пенковица гледаше няколко патици и една дръглива козичка. Единственият им син замина да отбива во­енната си тегоба. Баща му успя да го уреди у София, в ками­онния полк. След отбиване на службата сина му се уволни като титуляр шофьор. Дядо Пенко и махалата с нетърпение и любопитство очакваха той да си дойде, защото пишеше, че си води булка. Баба Пенковица застла нови черги в одаята, а на кревата сложи аладжена покривка. Приготви паничка с мед, та да върви живота им по мед и масло.

На другия ден в кръчмата му честитяха снахата. С малко завист казваха, че софиянка да дойде във Враца е събитие. След няколко оканици, дядо Пенко въздъхна и рече:

„Бела тиква у кукуруз. Она там не вирее. Там виреят други тикви - черни, жълти, корки".

 

 

ТЕСТОТО

 

На производствено събрание станал един безпартиен ра­ботник и казал какво му тежи на душата. Оплакал се, че на­чалника му е некадърен. Яви се сутрин на работа за пет мину­ти и после ходи по партийни дела. Накрая завършил като ка­зал, че те не могат да изкарват нормата на този некадърник. Седнал си сред бурните ръкопляскания в залата.

Тогава станал партийния секретар и казал:

- Това са вражески изказвания! Членовете на нашата пар­тия са най-честните, най-кадърните, най-работните хора. Ние сме гръбнака на социалистическото общество. Ти знаеш ли от какво тесто сме ние комунистите?

- Знаем, знаем! От превтасало тесто сте! - чули се гласо­ве в залата.

 

 

АМЕКИЯТА

 

 

Амекията бе добър майстор ковач и налбатин, чиято ра­ботилница и жилище се помещаваше в Поповата воденица, до стария кемерски мост. Беше добър приятел с Дели папаз, който през 1934 година го беше покръстил в християнската вяра и му дал името Атанас.

Като християнин Амекията спазваше каноните на черква­та, но за нищо на света не се отказваше от циганските тради­ции и обичаи.

На един Банго Васил изпратил внука си Муто да сурвака за здраве дядо поп. Не след дълго Муто се върнал без сурвачка, разплакан и мокър.

- К'во стана, бе Муто? Оти си мокър и ревеш? - разтре­вожено го попитал Амекията.

- Попо, след като го сурваках, лисна по мене едно котле вода и рече, че не съм бил покръстен. Наместо да ми даде пари, он мъ покръсти - рекъл през сълзи Муто.

- Не плачи дедовото! И ние шъ го кръстим според наш'та вера - казал Амекията и му подал една сребърна петдесетолевка.

На Богоявление Дели папаз дошъл да поръси дома на Аме­кията за здраве. Последният бил в ковачницата, а Муто духал на огнището с духалото. Като видял попа, Амекията извадил едно желязо от огнището и го оставил на страна. Дели папаз поръсил работилницата, Амекията и Муто и застанал в очак­ване да пущи нещо майстора в котлето, което носел Клисаря. Амекията пуснал парата в котлето и помолил попа да му по­даде желязото, което бил оставил настрана. Услужливият поп хванал бързо с лявата си ръка желязото, защото в дясната държал кръста с китката. Изревал и захвърлил желязото. В работилницата се разнесла миризма на попско печено.

В този момент, привлечено от рева, влязло най-малкото цигане - Демо. Амекията му казал да му подаде захвърленото от попа желязо. Демо се навел, плюнал на желязото и то зацвърчало. Взел от дядо си клещите и му го подал, пред размъ­тения от болка и учудване поглед на попа.

 

 

КАСАПИТЕ

 

 

В онези години всички касапи колеха стоката в старата кланица. Там медицинско лице проверяваше закланите жи­вотни и ако всичко беше наред, поставяше печат на месото и го пускаше по касапниците. Всеки търговец си имаше колач, на когото му плащаше и му носеше обяд. Янко Патароко бе­ше колач на Алията, който имаше касапница в Кокошарската капия. Понеже тогава карантията не се продаваше, Алията правеше чорба за Патароко, а колкото хартисваше я даваше на палашите си. Той беше ловджия.

На Патароко му дошло до гуша от еднообразната храна и един ден като видял канчето с чорбата, нервно извикал:

-          Пак ли таа чорба, бе чорбаджи?

Алията потрил мустаците си, усмихнал се дяволито и ре­къл:

-          Е, сега яж чорба, па довечера като си идеш у вазе шъ ядеш и баница!

 

 

ИБРИКО

 

 

Вятърът на мързела и глада го довея у махалата, чак от берковските села. Успя да излъже една сиромашка мома и се ожени. Официално щеше да отвори дюкян по занаята си, кой­то и до сега не се разбра какъв е. Въртеше се по кръчмите и дюкяните, където слухтеше кой какво ще каже, за да го доне­се където трябва. По онова време на видни места имаше пла­кати, призоваващи към мълчание. На един имаше голяма ус­та заключена с катинар, на друг - стена с уши и надпис: "И стените имат уши". А на мода беше шлагера: „Катинар, кати­нар и за млад и за стар трябва катинар!".

Местният дундурмаджия (сладоледчия) Енвер, след като продадеше сладоледа закарваше количката в къщи и идваше в кръчмата, където черпеше всички. Харесало му на Ликьо сладоледчийския занаят и помолил Енвер да го посвети в тай­ните на занаята. След време Енвер видял, че от Ликьо не ста­ва нищо и след едно разливане казал пред всички в кръчмата:

- Ликьо, от теб не става дундурмаджия! Ти си роден за ибрикчия! Оди у петък в джамията и чекай с ибрико пред нужнико! След молитва сички одим там! БА!
Ибрико е глинен съд с вода, който турците използват за хигиена вместо тоа­летна хартия. Той е прародител на съвременното биде.

Така Ликьо стана Ликьо Ибрико.

В годините на народната власт Енвер бе въдворен за дъл­го време в лагера Куциян благодарение грижите на Ибрико.

 

© Веско Лазаров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??