Наскоро бях в Карнобат. Наистина безинтересно градче. Имах малко работа там, но до тогава ми оставаше малко време и затова аз и едни мои роднини отидохме до това, което гръмко се наричаше Зоологическа градина. Самата тя се намираше на един малък хълм, целия в зеленина и дървета. Времето беше приятно слънчево и наоколо се разнасяха веселите песни на някакви малки птички. От цялото място се излъчваше едно спокойствие, което сякаш пречистваше цялото ми съзнание. Приближихме се до вратите, които зееха отворени дори в 8:00 сутринта и влязохме. Една калдъръмена пътека започваше от вратите и ни поведе към клетките наредени по продължението и. Повечето бяха празни и изглеждаха тягостно пусти. И ето, че видяхме и първия обитател тук. Еднo  шотладнско пони,  както малкия ми братовчед го представи с вид на познавач. То се приближи до решетките ни подведено от идеята, че ще получи нещо за ядене и гризна леко решетките в опит да ни достигне. Беше толкова миловидно с големите си, изразителни очи и пухкавата си светлобежова грива, че незнайно как на устните ми се появи усмивка. Отдавна не се беше появявала там и това ме накара да погаля малкия сладур за подаръка, който ми бе направил. Гривата му беше точно толкова мека, колкото я описват повечето разказвачи на приказки. Щом я докоснах и усещанията ме заляха. Почувствах едно просто утроено и изпълнено с представата за свежа храна съзнание. Отдръпнах ръката си. Понито ме гледаше със спокойно очкаване и тогава братовчед ми протегна ръка, в която незнайно как имаше сноп трева и го подаде на понито, което го захапа доволно. С това и интересът на малкия се изпари и той хукна към следващия ред клетки. Аз и леля ми го последвахме. Стигнахме до една просторна клетка, решетките, на която бяха покрити и с няколко слоя мрежа. Точно до решетката се виждаше едрото туловище на една мечка, която бе твърде заета да си ближе лапите и не ни обърна кой знае какво внимание. Продължихме нататък покрай ред от празни клетки слизайки и изкачвайки се след това по ред стълби. Малкият посочи със светещ поглед едно широко място оградено с телена мрежа, в което имаше няколко малки басейнчета разположени на различни нива и свързани с тесни каналчета, по които минаваше вода от едното в другото. Покрай тях се бяха разположили няколко бобъра. Мокрите им козини проблясваха на утринното слънце. Самите те също не ни обърнаха внимание. Бяха заети с техни си задачи от сорта на пренасяне на малки клечки и заглаждане на козината. Отминахме ги с усмивка. В съседната клетка цареше повече движение. В нея една сравнително малка лисица бе заета да пробягва разтоянието от единия край на клетката до другия за максимално кратко време. Съзнанието и бе обзето от стрелкащата се като самата нея идея да се измъкне от това ограничено пространство. От малката къщурка в клетката се показа втора лисица, която изглежда отдавна се бе нагодила към клетката, защото спокойно се излегна и се загледа в стрелкащата се другарка. До тяхната клетка беше разположена клетката на Вълка. Не можех да позная дали беше мъжки или женски. Вгледах се в очите му. Бяха ярко жълти и гледаха с почти човешко съсредоточение. Макар да изглеждаше доста респектиращо, от него се носеше аура на уплаха. Когато малкият ми братовчед се приближи до клетката, пренебрегвайки забраните на майка си, вълкът присви опашка и се отдалечи явно уплашен от него. Момчето ми обясни поведението му с разказа за това как преди време едно друго дете му било дръпнало опашката и успяло да отскубне кичур козина. Вълкът погледна към нас за последно и после се скри в малката къщичка. Усещах примирението, което идваше оттам. Сърцето ми се сви от това чувство. Побързах да се махна от там. Слязохме по стълбите и се приближихме да една доста по-широка клетка. Къщичката в нея бе с размерите на детски замък от онези, които можете да видите по игралните площадки. Пред него елегантно се бе излегнала една лъвица. Спрях като омагьосан пред великолепието и. Козината и блестеше като кехлибар на светлината на утринното слънце. Изглеждаше толкова царствена сякаш не се намираше в грозна клетка, а сред саваната. Внезапно тя обърна грациозно глава и ме погледна. Погледите ни се срещнаха и усещанията ме връхлетяха. В нея имаше гордост, независимо от примирението със сегашното и състояние. Макар и затворена тук в съзнанието и порблясваха картини на жълта, изсушена от слънцето савана, в която препускаха стада от зебри, антилопи и други животни, възприемани от нея единствено като плячка. Инстинктите на ловец още бяха будни в цялото и същество. След този кратък момент лъвицата изгуби всякакъв интерес към мен. Погледах я още малко с надеждата, че отново ще ме удостои с вниманието си, но сякаш бях спрял да съществувам вече за нея. Отминавайки хвърлих последен поглед към клетката. Лъвицата стоеше все така царствено и се взираше някъде далече. Там, където тя и себеподобните и тичаха обзети от трескавия вихър на лова и опиянени от ужаса на обречената жертва. Подминах оставащите клетки без да им отдам някакво особенно внимание. Братовчед ми се спираше до всяка с блеснал поглед и се дивеше с непорочния си детски ентусиазъм на двата щрауса затворени в клетка с табела "ФАЗАНИ", на дивите кози и техните камерунски роднини малко по-нагоре, които се блъскаха за да докопат повече от тревата, която един ром им изсипваше от една количка. Изглежда и самата Зоологическа градина се подържаше от тях. Това вече не ме интересуваше. Аз исках да изляза колкот се може по-бързо оттам и от спомена за лъвицата. Чувството за празнота и някаква дълбока мъка не ме напускаха. Скоро бяхме далече оттам. Приключих със работата, за която бяхме дошли с леля ми и се тръгнахме. Във влака братовчед ми ентусиазирано разказваше за обиколката си и това колко забавни са били козите. Не го чувах. Аз гледах през прозореца на купето. Виждах жълтата, изсушена от слънцето савана и препускащите стада. Тичах след тях. Свободен.