23.11.2022 г., 19:08 ч.

Маестрото и Музата 

  Проза » Разкази
245 1 1
85 мин за четене

Над красивата Долина на Виното се спускаше белият шифон на горещия летен ден. Кехлибарените зърна на гроздето се наливаха с райска  сладост, която би изкушила дори боговете с неповторимия си вкус на вечност. Беше тихо все още, но дори спокойно, утрото вече предвещаваше буря. 

Само че тази буря щеше да оцвети долината във всички цветове на емоциите. Сълзи от щастие и гръмки възгласи на одобрение. Експлозия от чувства, океан от страсти. Беше време за фестивал. 

За поредна година щеше да се проведе едно от най-посещаваните музикални събития в страната. Участниците бяха съзвездие от галениците на съдбата, докоснати от Евтерпа. Групи, доказали се с професионализма и таланта си. Желани гости във всяка държава.

В уютната винарна, разположена в най-благодатния регион за отглеждане на лозя, верните почитатели на един особен вид музика ставаха герои в едноименната приказка без край, която се пишеше все по-изкусно с всяко следващо издание на феста.

Знаех, че този път ще е специално. Чувствах го с костите си,  неизвестността на очакването ме караше да настръхвам. Треперех от вълнение и преглъщах нервно.

Ето, че се завърнах тук! Поглеждам през прозореца на хотелската си стая и виждам как последните приготовления за първата вечер приключват. Сцената е огромна, тон-колоните бият всички рекорди на събития от подобен характер. Ясно е, че довечера ще се разбием. В най-добрия смисъл на думата.

Не е за вярване, наистина! В огледалото уж съм аз, но и не съм. Отсреща на усмивката ми отговаря с превъзходство овалът на музикална звезда. Не може да бъде, нали? Как? И как точно аз?

На вратата ми се почуква специфично-ритмично и бодър мъжки глас се провиква от другата страна.

– Ехо-о-о! Земята вика госпожа-примата! Ако до пет минути не си слязла във фоайето, ще ти удържа процент от хонорара!

Какъв глас, само! Идол на милиони по света, но в същото време толкова земен и скромен! И сега е тук, дошъл е за мен и търпеливо ще ме изчака, независимо с какво съм заета. Има ли избор?

– Госпожица! Имам още цял един ден да се вразумя и да отхвърля най- безразсъдното предложение в живота ти!

– М-х-м. Няма да го направиш. 

– Откъде знаеш? Това, че си един от музикалните гении в две поредни столетия не ти дава права над мен! 

– И да рискуваш да разбиеш сърцето на най-извратения ум в тежката музика? Не ти стиска.

– А, не! Няма да ми се измъкваш с цитати от песните си! Не си такова клише!

С рязко движение отворих вратата и почти се блъснах в него. Замалко да паднем и двамата.

На ухиленото му дружелюбно лице, белязано от голямо ярко червено родилно петно святкаха с пакостлив огън две живи зелени очи. Пепеляворус ореол от чуплива коса му придаваше излъчване на създание от друг свят. Ангел, слязъл на земята за да ни даде благословията си. Беше в пълна бойна готовност да ми нанесе тежко поражение във войната ни на майтапи. 

Всеки, който някога се бе докосвал до него по какъвто и да е повод го познаваше като неуморим веселяк и душата на компанията. Сърцето на добре смазаната машина, която представляваше многобройният му екип от вокалисти, музиканти, техничари и…аз.

От няколко години имах удоволствието да бъда част от отбора на мечтите, който той беше събрал за да следва своите. Концертът ни довечера щеше да остане в историята на музиката не само с грандиозната си продължителност и численост на участниците в него, но и с едно откровено събитие вътре в събитието. 

Нашето вричане един на друг. Хората от публиката на фестивала без да си имат и най-малка представа щяха да се превърнат в наши сватбени гости. И това ако не е пътуващ цирк! Всъщност така се казваше и актуалният албум на групата, така че каква по-добра реклама можехме да му направим от онова, което предстоеше?

И докато течаха последните часове от моминството ми, аз реших да си припомня как започна моята лична приказка.

На този ден, преди няколко години, аз стоях до огражденията пред сцената и си припявах любима песен на любима група, която с нетърпение очаквах да видя тази вечер на живо. Беше обяд и нямаше никого наоколо, но аз бях готова да остана тук до довечера, независимо какво ми коства. Не ме плашеше жегата-бях се заредила с течности. Нито умората-вълнението от срещата с моя идол и музикалното му семейство щеше да  поддържа тонуса ми чак до края на вечерта. От първия ред щях да се насладя пълноценно на невероятното му лирично, композиционно и най-вече  вокално майсторство. И моят подвиг щеше да бледнее пред техния. Защото те са звезди, а аз- обикновена простосмъртна, редова почитателка от армията им от фенове по целия свят.

– Хей, я виж! Точно ми трябваха женски беквокал! Случайно да си свободна тази вечер за едно участие?

Добре, че бях с очила за да си ги наместя на носа и имах за какво да се хвана! Изведнъж ми притъмня и коленете ми омекнаха. Примигах на парцали. Страшна идиотско от моя страна.

Но пред мен стоеше ТОЙ! И ми говореше! Не, не беше сън. Не, убедих се в момента, в който ръката му се озова на рамото ми и ме върна сякаш от оня свят.

– Ъ-ъ…

– Вдишай бавно и дълбоко! Сега издишай! Още веднъж! Точно така! А сега, моля те да ми отговориш на въпроса, понеже нямам много време, а не искам концертът ми да пропадне. Какво име ще ми излезе, а?

Преглътнах бавно и го погледнах в очите. Беше сериозен.

– Ъхъ. - само успях да промълвя.

– Супер! Хайде тогава да се качваме, че имаме много работа. Между другото, хич не беше лошо това дето го изпя, обаче ти трябва малко шлифовка. 

Следващите часове ми преминаха в пълна мъгла. Просто слушах гласа му и се подчинявах безропотно. Май беше напълно достатъчно. Защото никой не ми направи и едничка забележка. 

Магията ме завладя напълно. И душата ми се сля с нея. Тогава още нямах идея докъде ще доведе всичко това. Ако знаех, изобщо нямаше да се захващам с подобно начинание. На кого му трябва да владее целия свят ако сърцето му бъде разсечено на две и те не могат да се съберат по никакъв начин?

 

– Не, не може! Точка по въпроса!

– Тогава напускам! Ти си истински задник, Тобиас! Не знам въобще как те търпи жена ти! Дано навреме се осъзнае и ти бие шута! За какъв се мислиш?

– Благодаря за мнението, Инга! Ще бъде взето под внимание. Щом не ти харесва, свободна си да си вървиш. На свои разноски. И си длъжна да ми изплатиш обезщетение задето прекратяваш договора преди края на турнето.

– Ти… Върви на майната си! Самовлюбен шибаняк!

– Ако си беше спестила " милите думи", можеше и да ти опростя дълга. Но при това положение, отношенията ни вече не са възможни. За в бъдеще те съветвам да не попадаш на пътя ми.

Русокосото очарование, което допреди миг се явяваше основен женски бек-вокал в група "Фантазия", хвърли унищожителен поглед на вече бившия си пряк началник и профуча покрай него, зашлевявайки го с дългата си коса право в лицето.

– Уха! Ето това вече наистина болеше! 

– Радвам се, че ти е забавно, Тоби, но какво ще правим със сет-листа? Инга участваше в пет песни, а и беше поддържащ вокал във всички останали. Трябваше по-леко с нея. Известно ти е колко е чувствителна.

–  Саша, скъпи приятелю, на теб също ти е известно че не толерирам своеволия, още повече такива които имат за цел да ми забият нож в гърба. Ти как иначе би нарекъл тайните ѝ договорки с лейбъла? И когато по случайност разбрах, че ще ми натресат посредственото ѝ гадже, което не различава виола от цигулка, тя се нацупи. Е, няма как да стане, съгласи се. При нас със теб идват само първокласни музиканти, защото иначе не е възможно да правим това, което правим. С какви очи ще се явявам пред публиката ако в екипа си държа бездарници?

Имаме още един прекрасен глас. Клаудия. Ще се справи с партиите на Инга.

– И двамата знаем, че няма да стане. Шоуто пропада. 

–  Стига с това пораженческо настроение! Сега ще ти кажа какво ще направим. Отивам на мийт енд грийт партито и ще го измисля. Знаеш, че ме бива в тези неща.

Водещият китарист поклати неодобрително глава и черният му водопад от къдрици се развя. Заприличаха на съскащи змии, нападащи проявилия  неблагоразумието да ги предизвика. 

Но като че на водещия мъжки вокал, композитор и текстописец на "Фантазия" въобще не му направи впечатление заплашителния вид на продуцента и съосновател на супер- групата му.

Музикалният бог наистина бе решил да разпусне преди утрешното си участие на фестивала, а срещите му с фенове които го обожават винаги му се отразяваха благотворно. Затова и щеше да поздрави с усмивка всеки един, дръзнал да се представи лично и да му сподели колко голям фен е на групата, на другата-първата му група, а и на него като цяло. Все пак основното предназначение на музиката бе да радва хората. В това число влизаха и тези, които я създаваха, но основно ставаше дума за слушащите я.

На частното събитие се бяха събрали трийсетина фена, певци и музиканти от екипа на "Фантазия", както и някои от организаторите на фестивала. Повечето фенове бяха тийнейджъри, но имаше и един-двама в по- зряла възраст.

След задължителните селфита с тях и размяна на кратки реплики, музикалният идеолог на приказния свят се насочи към специално обособено сепаре, където всеки можеше да му каже "Наздраве!" и да сподели някой интересен факт на четири очи, пък и да получи автограф ако желае.

Хората го обичаха. На Тобиас му беше ясно. Обичаха го като бунтовен младеж преди повече от тридесет години в зората на кариерата му, обичаха го и сега когато мечтата му да прави музика със своите идоли се бе превърнала в реалност. Тази обич го вдъхновяваше да продължава, да не спира да твори, да еволюира,  да сбъдва бляновете на милиони, канейки все по- влиятелни музиканти в проектите си, създавайки все по-епични композиции. Защото "Фантазия" не беше просто група, тя бе качествено ново направление в тежката музика. Тобиас се бе превърнал в институция. И с гордост носеше короната си.

Обаче Саша беше прав. Нямаше как шоуто да остане пълнокръвно без Инга. Сопраното имаше голяма заслуга албумът да е толкова успешен. Нежният ѝ глас бе съвършеното допълнение към неговия мощен тенор както в динамичните им парчета, така и в най-добрите балади които беше писал досега.

Тежките му мисли се разсеяха в момента, в който видя ново съобщение от жена си. Елена споделяше снимка от тропическия рай, на който си почиваше и го питаше дали и той си прекарва добре.

След кратка кореспонденция помежду им, завършила с дежурното "Обичам те! Нямам търпение да сме отново заедно!" Тоби се върна към действителността.

А в нея организираха караоке-поздрави от феновете към музикантите и всеки от присъстващите можеше да участва. Най-добрият щеше да бъде награден с нещо като лично интервю с музикант по избор.

Повечето предпочитаха да пеят масови песни, изтъркани от пускане по радиа и телевизии, като на всичкото отгоре рядко уцелваха правилните тонове. Но това, че пееш фалшиво никога не бива да те отказва от желанието да се изявиш. А и беше празник на музиката- фестивалът на първо място е за публиката.

Едно  изпълнение обаче изпъкваше пред останалите. На сцената, със затворени очи, вероятно за повече увереност и потискане на сценичната треска, една млада жена изливаше душата си с треперещ и като че боящ се да разкрие пълния си потенциал глас. Беше избрала дуетна балада на "Фантазия" и то от най-сложните им за изпълнение. Самият Тобиас доста се поизпоти докато я запише с Инга. Тя трябваше да е част от утрешния им концерт, но при създалата се ситуация се налагаше да отпадне. Клаудия бе добра певица, но беше алт, а песента изискваше сопрано.

Младата жена обаче се справяше учудващо добре с височините и ги взимаш с нужната сила. Интересното бе, че партията на Тобиас ѝ се отдаваше не по-зле. 

Още нещо не му позволи да откъсне поглед от нея докато гласът ѝ се лееше подобно ромона на весел планински ручей. 

Дали защото не си беше сложил очилата за далечно виждане или пък заради приглушеното осветление, любителката- певица някак му заприлича на елфическа принцеса от някой епичен съвременен роман. Достатъчно висока, за да играе подобна роля, с коса- дълга и тъмноруса и очи със странен теменужено-буреносен оттенък тя изглеждаше вълшебно, независимо от простичкото си облекло, състоящо се от джинси и черна фенска тениска. Излъчваше същевременно мощта на валкирия, но и изяществото на кралица. Липсваха ѝ няколко урока по сценично поведение, иначе още сега можеше да се превърне в истинска звезда.

Тобиас до такава степен се захласна, че не усети кога свърши песента. Но по-лошото бе, че изгуби от поглед самородния талант, който завладя комбинативния му творчески ум.

Без да се замисля, че му предстои да оценява и награждава фенове, той се впусна в отчаяно търсене на мистериозната дама. За огромно негово съжаление обаче то се оказа безуспешно.

Изведнъж сякаш всичките му сили го напуснаха. Той се строполи на стълбите пред винарната и зарови лице в шепите си.

"Идиот! Как можах да я изпусна! Съдбата ми изпрати такъв подарък, а аз успях да го пропилея само за секунди! Саша е прав- един ден късметът ще ме напусне и тогава ще стане наистина страшно. Защото отчаянието е най-лошият съветник."

Тоби се прибра огорчен в хотелската си стая. Не стига, че се ядосваше страшно много на себе си, но и вече беше сериозно притеснен за утрешния концерт. Знаеше, че няма да може да заспи, а това можеше да се отрази доста негативно на четиридесет и пет годишното му тяло. Адреналинът от участията вече не беше достатъчен. Пълноценната почивка беше задължителна част от подготовката за едно съвършено музикално изживяване, както за него така и за екипа му, а значи и за публиката.

Не можеше да си позволи да ги подведе. Нямаше да си го прости. Затова и прекара цялата нощ в планове кого и как  да доведе утре, за да замести напусналата вокалистка. Но така и не успя да измисли нищо по-добро от абсурдната идея да открие непознатата непрофесионална фен-певица и да я убеди да пее за него. Отчаяна мисъл, но действително не се сещаше за по-добра.

Някъде призори го осени: Тайнствената непозната дойде да го види на мийт-енд-грийта. Не си  позволи да го заговори, но със сигурност беше голяма негова почитателка. Най-верните фенове правят всичко възможно да гледат идолите си отблизо на концертите им. Като младеж, той постъпваше по същия начин. Чакаше още от обяд пред залата или стадиона, където щеше да се проведе концертът на любимата му група и нищо не бе в състояние да го изгони от там.

Значи имаше шанс, макар и нищожно малък да я открие пред сцената.

От ранно утро колегите му започнаха да репетират. Времето летеше, наоколо цареше пълен хаос, а той така и не им даваше информация дали списъкът с песните ще остане същият или ще се наложат промени.

 Тобиас нямаше да репетира. Той щеше да хвърли всичките си сили в отчаяното начинание да открие една бъдеща звезда сред тридесетхилядната публика на фестивала. 

"Следвай сърцето си и с постоянство ще сбъднеш мечтите си!"

Личният му девиз изразяваше най-точно същността му. Съвсем скоро щеше да настъпи един от онези моменти, които всеки път му доказваха, че  най-правилното за него е завинаги да си остане непоправимият мечтател, на когото се възхищава цял един свят, познаващ стойността на качествената музика…

 

– Не, не и не! Разбирам, че си изморена, но трябва да го направиш правилно. Височините се взимат внимателно, без викове. Аз съм агресивният вокал и мога да си позволя да крещя,  все пак пея за отчаянието, но твоята роля е на нежна, мечтателна и недостижима дама. Разбираш ли? Добре. Представи си, че гласът ти е кадифе, което милва любимия. Ще му се развикаш ли или ще му прошепнеш?

Господи! Да угодиш на перфекционист е страшно трудно! Моят идол ми изнасяше експресни уроци по пеене, за да мога да вляза в ролята на напусналата вокалистка Инга Шолц. Но колкото и да се стараех, все не се получаваше достатъчно добре за него.

Часовете се нижеха, вече беше около четири следобед и фестивалната тълпа започна да се сгъстява пред сцената, в очакване на първата група за деня. "Фантазия" беше гвоздеят на програмата и щеше да излезе едва в десет вечерта, така че имах още мъничко време да се упражнявам.

– Извинете! -вдигнах ръка да го прекъсна докато пееше своята партия от дуета.

– Да? 

– Хер Замет…

– Тоби. За хората от екипа си съм Тоби. Или Тобиас, ако така ти е по-удобно.

– Тобиас… Може ли да поспрем за пет минути? Ако желаете, засечети ги, но наистина се нуждая от мъничко почивка.

– Х-м. Да, разбираемо е. Не си професионална певица все още. Но с времето ще свикнеш.

– Не разбирам какво имате предвид.

– Да седнем. Пийни няколко малки глътки вода. Преглътни бавно за да облекчиш гърлото си. Ето така… Браво! Боже! Та аз не знам името ти! 

– Анастасия. Анастасия Евгениева.

– Красиво име. Трудно ще го запомня, ако може да ми го напишеш.

И той ми подаде лявата си длан, както и  перманентен маркер. Погледнах го въпросително.

– Напиши ми името си. За да мога да те представя в края на шоуто. 

– Тук ли?

– А къде другаде според теб?

Взех ръката му и се опитах възможно най-четливо да го напиша. Но не успях да го събера.

– Как те наричат приятелите? 

– Ана или Сия.

– Сия ми харесва. Сия Юджийн. Какво ще кажеш?

– Звучи като добър псевдоним.

– Да. Докъде бяхме стигнали? А, да! Сия, мисля че петминутката ти изтече. На работа, момиче!

Разбира се, че се скочих на мига. Незнайно как след като бях мълчала минута-две, гласът ми възвърна силата си и този път успях. Тобиас отвори широко очи и размаха показалец в знак на одобрение.

– Това е! Да го направим още веднъж и преминаваме нататък. 

В момента, в който той запя сякаш раят се отвори пред мен, канейки ме да вляза в лоното му. Тобиас започваше песента  с бавно, спокойно темпо, след което преминаваше в динамично и бързо и точно преди припева гласът му се извисяваше рязко.

На припева пеехме в двуглас, а вторият куплет беше мой. Обичах тази песен. Знаех, че на нея ще подканят публиката да размахва ръце в синхрон и да осветява нощта с телефоните си. Щеше да се получи много красиво. 

С бек- вокалите свикнах доста по-бързо. След време дори нямаше да си спомням какви съм ги говорила на великия ум Тобиас Замет през първия ден от съвместната ни работа, но той услужливо щеше да ми го припомни, без разбира се да пропусне да се пошегува с мен.

– Да, Анастасия! Публиката ще се влюби в теб. Помни ми думата!

– Дано оправдая очакванията ви…

– Става ли въпрос за музика, никога не бъркам. Ти ще се превърнеш в звезда.

– А… ъм…

– Какво?

– Аз… Аз всъщност не се занимавам с пеене. Не съм мислила…

– Не, не, не! Ти трябва да пееш! С какво си се занимавала досега изобщо не ме интересува. От този момент, ти си певица. Имаш талант. А аз имам нужда от него.

– Да не би да ми предлагате работа?

– Не, предлагам ти възможност да осъществиш най-съкровените си мечти. Знаеш ли, на караокето не можах да откъсна поглед от теб. Гласът ти хипнотизира, излъчването ти е приказно. Аз създавам музикални приказки. Значи мястото ти е при мен.

– Какво означава това?

– Остават ми още три концерта от турнето, освен този. Дотогава ще бъдеш част от "Фантазия" на мястото на Инга.

След това се връщам в родния си град и ще си дам почивка преди официалното излизане на новия албум. Ти ще получиш възможност да премислиш и да решиш какво искаш да правиш с живота си. Но аз те искам в групата си.

Знаеш ли, с Инга не се разделихме точно приятелски. Може да се наложи да премахна изцяло партиите ѝ от новия албум. Тогава ще презапишем песните с твое участие и издаването му ще се отложи във времето.

Но съм готов на това. А и ще можем да изгладим несъвършенствата, за да звучиш перфектно.

Започвах все повече да се съмнявам в адекватността си и в достоверността на преживяваното от мен. Но Тобиас бе майстор на вълшебствата и като че днес бе решил да ме омае с магията си. 

Опиянена от най-прекрасните мигове в живота си имах чувството, че летя. Усмивката не слизаше от лицето ми. Групата ме посрещна повече от радушно и това ми даде допълнителна увереност да се представя на 

ниво.

Не знам защо мега умът на тежката симфонична музика настоя да облека сценичен костюм. Измежду женските нито един не ми беше по мярка. Затова се наложи да търся мъжки, а от господата в групата, в специално облекло излизаше само мистър Замет. 

Стилът му на обличане се характеризираше с палитра от цветове, изобилие от бижута, разнообразие от тъкани. Върху черната си тениска и скъсаните дънки навличаше дълго палто, съшито от разноцветни кръпки. На главата му обикновено имаше шарена кърпа или шапка с периферия. Образът му завършваше неизменно с ярък шал и множество гердани, гривни и дори обеци. Истинско пиршество за очите.

На мен подобен бохемски стил не би ми отивал. Затова избрах най-семплия от шлиферите му и предложих на Клаудия да облече  подобен, за да не се отличаваме прекалено много една от друга. Но тя отказа. 

Сет-листът остана същият, но се промени редът на парчетата. Тобиас пожела заедно да открием концерта и то с песен, която обикновено изпълняваше сам.

Беше меко казано невероятен концерт. Тоби изрично ми нареди да го гледам право в очите докато пея с него и за голяма моя изненада сценичната ми треска се изпари напълно. Когато се обръщаше към публиката, аз гледах над нея, отново по негов съвет.

На сцената  усещането беше хилядократно по-добро, отколкото от другата ѝ страна. И съвсем скоро нямаше да мога да си представя живота без нея.

Моята приказка се пишеше с тъй нереално бързи темпове, че чак се плашех. Но бях се оставила във вещите ръце на съдбата в лицето на един съвременен музикален бог.

Съдбата обаче, точно като добрия ми орисник обожава да си прави шеги с простосмъртните. И съвсем скоро щеше да ми се наложи да понеса върху си изключително черното ѝ чувство за хумор.

 

– Недей, Настя! Помисли си добре, преди да зачеркнеш с лека ръка всичко постигнато досега!

– Не мога да продължавам повече така, мамо. Вече не издържам. Рутината ме убива. 

– Какво  хубаво има в това да обикаляш като чергарка света в търсене на вниманието на хората? Нали разбираш, че това не е живот, гарантиращ ти стабилност?  Колко би издържала преди да ти омръзне и да се умориш? Или пък да омръзнеш на него? 

– Мамо!

– Ха-ха! Разбира се, че има замесен мъж! Ти се впечатляваш твърде лесно, мила моя. И още по-лесно се влюбваш. Разкажи ми за него. С какво толкова е успял да те привлече, че да зарежеш спокойния си живот и да се впуснеш в нещо толкова рисковано?

– Дари ми свободата да мечтая. Досега просто вършех каквото се изискваше от мен. Твърде дълго бях добро момиче и това не доведе до нищо хубаво. Не мислиш ли, че заслужавам повече от това да работя като вол, постоянно да съм крива на някого и в крайна сметка да не постигам нищо стойностно?

– Разбира се, че заслужаваш! Но просто… Не знам, Настя. Не ми харесва идеята да забегнеш в чужбина и да се надяваш само на късмета си.

– Ха! Та ти си направила абсолютно същото! Дошла си тук да се срещнеш с човек,  когото  познаваш само от кореспонденцията помежду ви. И взе, че остана и се омъжи за него!

– Тогава времената бяха други, много по-спокойни. А сега… Ти да не смяташ да се омъжваш? 

– Опазил ме Господ! Не, разбира се! А и той отдавна вече е щастливо женен. Не бих посмяла да разбия нечие семейство. Поне в това отношение с татко сте ме възпитали добре. Не съм някоя кучка, която се възползва от слабостите на хората. Уверявам те, ако има дори намек за подобно нещо, веднага ще му тегля една дълга и ще се прибера. Емигрирам, за да се уча на пеене от един от най-добрите. В екипа му има невероятна възможност за развитие. Работи с певци и музиканти от цял свят, някои от които са доказали се вокални педагози. Не мисля, че в момента има по-добро място за мен от “Фантазия”.

Майка ми въздъхна дълбоко и замълча, подбирайки най-правилните според нея думи, с които да ме разубеди да замина.

– Каквото и да решиш помни, че у дома и стените помагат. А в толкова чужда държава… Но няма да се опитвам да те разубедя, макар че много ми се ще. Обещай ми само да звъниш всяка вечер и да ми разказваш всичко. Няма значение на колко години си, за мен винаги ще си останеш малкото ми момиче.

– Обещавам, мамо! 

Ненавиждам сбогуванията, затова и настоях да не ме изпращат на летището. Ако няма какво хубаво да ми кажат, по-добре въобще да не говорят. Самотата е по- приятна от хиляди насилени усмивки, а и изисква по-малко напрягане и лицемерничене.

Съвсем скоро щях да замина или поне така си мислех. Договорката ни с Тобиас бе да ми изпрати самолетен билет, когато му дойде времето. Само че дните се нижеха, превръщаха се в седмици, те пък- в месеци, а вест така и не идваше. 

По някаква причина излизането на новия албум на “Фантазия” на пазара също се отложи, но това го очаквах. Онова, за което не бях готова се стовари върху ми една вечер, когато се бях прибрала напълно изтощена от работа. След като привидно безоблачното ми бъдеще в страната на приказките се сгромоляса изведнъж подобно на въздушна кула, се наложи да изтегля предизвестието си за напускане и да се върна към живота, от който си мислех че съм се измъкнала, но уви- трябваше отново да водя.

Хвърляйки се на дивана в хола си и отключвайки телефона си, видях пропуснат видео-разговор. Реших да не отговарям, тъй като номерът беше непознат, а и започваше с чуждестранен код. Не беше на Тобиас, със сигурност, нито на продуцента му-техните бяха вкарани в указателя ми. 

Почти веднага след като излязох онлайн обаче видео повикването се повтори и този път вдигнах. Какво ли толкова можеше да се случи?


 

– Това е много интересна мелодия, Тоби. Никога досега не си писал нещо подобно. 

– Вярно е. Тези дни ми идват много нови идеи. Виждам музиката в ума си. Не мога да го обясня, но композициите се получават сякаш от само себе си. Дори оркестрациите, с които обикновено се занимава Саша не са проблем за мен.

– Хм… И откъде този странен хъс да пишеш точно сега? Защо не си починеш малко? Турнетата са изтощителни, а и скоро ще излезе новият албум. Ще имаш интервюта, участия в програми, срещи за автографи… Трябва да си във форма.

–  Елена, скъпа моя, не бива да се тревожиш за мен чак толкова. От четиринадесетгодишен водя този живот и повярвай ми, не смятам  да се отказвам от него точно сега.. 

– Разбирам те, но… Откакто се завърна си някак… различен. Разсеян си и единственото, което те интересува е роялът ти и новите композиции, които свириш на него.. Мислех, че ще прекараме повече време заедно преди отново да хванеш пътя… Имам нужда от теб, Тоби. А те чувствам толкова далечен…

– Ела тук!

Тобиас привлече крехката си съпруга в обятията си и я целуна по челото.

–Нали знаеш, че те обичам? За мен няма нищо по-важно на света от теб.  Съжалявам, че съм те накарал да се чувстваш така. Ще ми простиш ли?

Тя се вгледа в очите му и както винаги за миг забрави терзанията си. Магията беше жива. И той продължаваше да я владее съвършено.

– Само ако се съгласиш да отидем този уикенд в хижата и обещаеш да не взимаш със себе си нищо свързано с музика. Искам те само за себе си.

– На вашите заповеди, Ваше Величество!

Елена прихна да се смее, но тревогата в душата ѝ съвсем не беше изчезнала.

Имаше нещо различно у съпруга ѝ. Надяваше се колкото се може по-бързо да се справи с проблема и да разреши загадката, защото иначе кой знае колко тежки можеха да са последствията.

Заминаха рано на следващата сутрин, пристигайки в хижата по обяд. Есента и зимата в тази млада и висока планина настъпваха рано и в началото на септември първият сняг вече беше паднал. Вечнозелените дървета изглеждаха като омагьосани от отразяващите се в свежата белота на снега лъчи на слънцето.

Тобиас кавалерски отвори вратата на съпругата си и ѝ помогна да слезе. Побърза да пренесе багажа им вътре и изчезна нанякъде с извинението, че иска да подиша свеж въздух.

Елена преглътна, но нищо не каза. Вместо това се зае да разопакова. Запали камината, наля си чаша от любимото вино и се изтегна на дивана пред нея.

Съпругът ѝ си беше направил труда да остави телефона си, но не и да го изключи и не след дълго той иззвъня. Беше Саша.

Елена инстинктивно вдигна и преди да успее да каже каквото и да е, първата китара на " Фантазия" заговори:

– Тоби, въобще не ми излизай пак с номера, че си зает! Имаме краен срок, мамка му! Къде е тя? Нали обеща да я доведеш за записи още преди две седмици? Нямаме време, студиото е заето за месеци напред и скоро ще ни изгонят! Инга ще ни съди за морални щети, между другото. Интригантката ще направи всичко възможно да те закопае. Внимавай да не говори с Елена, че кой знае какво ще ѝ наговори за Анастасия. 

Трябва ни момичето! Прави каквото щеш, но я искам в студиото до края на седмицата! Хубав ден ти желая, но имай предвид че кредитът ни на доверие се изчерпва.

Елена затвори и сянка на съмнение помрачи иначе прекрасния ѝ ден.

Но все пак нямаше намерение да го играе параноична ревнивка, а и вярваше на съпруга си. Затова и след като Тобиас се прибра, тя го посрещна с усмивка и нежна прегръдка. Щеше да подходи внимателно и отдалеч.

– Липсваше ми.

– Сега съм само твой.

– Знаеш ли, мислех си че ще е хубаво да ми попееш. Обичам да слушам гласа ти.

– Не се ли бяхме разбрали без музика тази уикенд?

– Така беше, но размислих.

– Твоето желание е заповед за мен. 

Тоби се поклони елегантно и коленичи пред любимата си.

– Какво ще желае Ваша Милост да чуе в изпълнение на скромния си слуга?

Елена отпи от виното си и бавно преглътна.

– Измислил ли си вече текст на някои от новите си песни? Или пък с кого ще бъдат дует?

– Нахвърлял съм идеи, да. Искаш нещо ново, така ли? За съжаление ще  бъде а-капела.

– Все пак ще ми бъде интересно.

Той кимна, прочисти гърлото си и запя с меден глас, бавна и лирична песен. В хижата бе мрачно, но пламъците от камината хвърляха мистериозни отблясъци върху лицата на двамата съпрузи. А в очите им гореше огънят на страстта. Звучеше като обяснение в любов, но в нея имаше и горест по неосъществена мечта. Съвсем характерно за най-добрите балади на "Фантазия", които Тоби винаги изпълняваше  с даровит женски вокал.

Накрая, след като извиси глас подобно на горски славей, той замлъкна и затвори очи.

– Изящна песен. Предричам и голям успех. На кого е посветена?

– Защо трябва да бъде?

– Защото творчеството ти винаги е израз на чувствата ти. И го преживяваш като нещо съкровено и интимно.

– Познаваш ме прекалено добре. Да речем, че е посветена на новото начало.

– Ахам. И може ли да попитам как е името му?

Тобиас пусна ръката ѝ, която стискаше в шепите си и се изправи на крака. Беше озадачен.

– Коя е Анастасия и защо Инга не бива да ми говори за нея?

Сините очи на жена му го изпепеляваха. Наистина трябваше да внимава.

– Анастасия е заместничката на Инга. Тя спаси остатъка от турнето ми. С нея ще презапишем всички песни в които участваше Инга. Но какво има, скъпа? Защо се държиш така?

– Какво си направил с нея? Не, помисли си много добре как ще ми отговориш! Пак ще ти го кажа- откакто се върна, постоянно си отнесен в мислите си и свириш… балади! Какво ти става? 

– Не те разбирам. Това ми е работата, Елена. Не умея нищо друго. Аз съм творец и когато ме осени музата, трябва непременно да седна и да запиша хрумването си. А вдъхновението идва отвсякъде. Затова и се разходих из планината. 

– Така ли? За мен никога не си писал толкова красиво нещо. Тази песен е дует. Не можеш да го отречеш. И ще го пееш с нея, нали? Знаеш ли, гледах клипчета от турнето ти в ютюб. Тя е красива и пее невероятно, но начинът по който я гледаш е просто възмутителен.

– Но нали трябва да изиграем ролите си, Елена! Ние сме артисти. Не само гласът прави песента. Сценичното поведение…

– Не ме интересува! Тя няма да идва тук! Ще си намерииш друга певица. Симфоничният метъл няма да обеднее без нея.

– Не мога да го направя. Веднъж вече замалко да я изгубя. По някаква щастлива случайност я открих и вече нямам никакво намерение да я изпускам. Тя е истински диамант.

– Или тя, или аз. Решавай. Ако ти е толкова трудно, дай ми номера ѝ и аз ще ѝ го кажа. "Извинявай скъпа, но "Фантазия" няма нужда от услугите ти. Каквито и да са те.

– Елена!

– Сериозна съм. Дай ми номера ѝ, за да говоря с нея. Иначе още сега си събирам багажа и те напускам.

Тобиас постоя известно време мълчейки, но в крайна сметка се примири и ѝ подаде телефона си отключен.

– Заповядай! Търси Сия Юджийн. Но да знаеш, изобщо не си права.

Елена му отвърна с насилена усмивка и преписа телефона на Анастасия. След което я набра с видео разговор.

Тоби стисна зъби и излезе навън, тръшвайки вратата зад гърба си. Този път реши да се забави максимално.

Обикаляше навън цял следобед и когато реши да се прибира най-сетне установи, че се нуждае от почивка. Седна на един стар дънер, затвори очи и се пренесе месец назад, когато с "Фантазия" и Анастасия изживяваха най-прекрасното време в живота си. Публиката веднага се влюби в гласа ѝ, а с всеки следващ концерт присъствието  ѝ ставаше все по уверено и убедително.

Новият албум щеше да заеме челните места в класациите, в това хер Замет беше убеден. Щяха да се появят ангажименти за години напред. Само ако не беше глупавата ревност на Елена…

Мега умът така се отплесна в мечтите и терзанията си че не забеляза как снеговалежът над него се усилва все повече и повече, предвещавайки жестока виелица. 

Време беше съдбата да прояви особеното си чувство за хумор.

 

– Здравей, Анастасия! Може би се чудиш коя съм. Казвам се Елена. Елена Замет.

От екрана на телефона, макар и с лошо качество на картината, ме гледаше лицето на жена с къса платинено руса подстрижка. Очите ѝ бяха пронизващо студени, макар да бяха в приятен небесносин цвят. Тънки и стиснати устни, дълъг нос и подчертани скули, високо чело. Дамата имаше всички черти на чистокръвна нордическа дева.

– Съпругата на хер Замет? Здравейте! За мен е чест да се запознаем!

– Да, сигурно. Тоби не може да говори сега. Твърде е зает по подготовката на албума, хиляда неща са му на главата, затова ме помоли за помощ. Много съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но  "Фантазия" си намери друга вокалистка.

–А- м…Господин Тобиас или господин Саша биха ли могли да ми дадат обяснение защо са променили решението си?

– Скъпа Сия, никой от тях не е длъжен да ти се отчита. Да не би да си си въобразила, че си важна и светът се върти около теб?

– Не, но ние подписахме…

– Все едно! Ще ти бъде изплатено обезщетение заедно с хонорара за няколкото концерта. Но не си прави илюзии да очакваш нещо повече. Хубава вечер ти желая и успех в певческата кариера!

Видеовръзката приключи внезапно, а аз останах в пълно вцепенение в продължение на няколко минути.

Не беше честно! С какво съм го заслужила? Жестоко е да ти дадат надежда и да те научат да мечтаеш само и само за да разбият сърцето ти след това. Чувствах се ограбена, унижена, ранена.

Вече нищо нямаше да има смисъл. Знаех, че от тук нататък животът ми ще е просто съществуване ден за ден и нищо повече. Вероятно тениските с обложки на "Фантазия" щяха да останат на дъното на гардероба ми или въобще щях да ги изхвърля на боклука.

Каква глупачка съм! Как можах да се вържа на тоя номер? Като някоя наивна хлапачка се хванах за сламка, която уж ще ме измъкне от блатото на безличното ми съществуване.

Но, не-оставам си същата. Социопат-интроверт, който предпочита кънтящата от слушалките музика в ушите си, пред воденето на насилени разговори. 

В очите и носа ми започна да пари. Поне да ми го беше казал лично! Няма ли поне капка останало достойнство, че да кара някаква напълно непозната…

Стоп! Ами ако обаждането е фалшиво? Ако той си няма и най-малка представа за него?

Не, трябва да има друго обяснение! Не мога да се примиря, че всичко ще приключи по такъв безумен начин. 

Все още не бива да се отчайвам съвсем. Реших, че утре сутринта ще се обадя аз. Но не на Тобиас, а на Саша. 

Ако не ми беше хрумнала тази идея, може би въобще нямаше да мога да заспя. Но когато се поуспокоих и отново потънах във фантазии за ангелогласни певци и обожанието им от милиони по света, сънят дойде без усилия.

Разбира се, сценарият на живота ми явно го е писал някой любител на драмите, защото изобщо не се получи както го бях планирала.

На следващия ден преди да успея да си събера мислите, телефонът ми звънна. Беше Саша.

– Анастасия, здравей! Надявам се да е удобно.

– Няма проблем. Говорете.

– Кога най-рано можеш да дойдеш на записи? Имам предвид, до края на седмицата ще ти бъде ли възможно?

– Но аз мислех, че…

– Времето ме притиска, а Негово Величество Тобиас никакъв го няма. Извън обхват е от вчера, с жена му също не мога да се свържа.  Никой не знае къде са, но са някъде извън града. Трябва да действаме бързо, сроковете ни изтичат.

– Тя ми позвъни. Елена е жена му, нали?

– Да, но каква работа има тя с теб?

– Снощи ми каза, че "Фантазия" си е намерила друга певица и не се нуждаете от мен.

– Какви глупости ти е наговорила! Момиче, хващай първия самолет и идвай! Имаш глас, имаш и договор, помогни ми защото тук е пълна бъркотия и сам няма да се справя с разчистването ѝ. Пиши ми кога и на кое летище ще пристигнеш, за да мога да пратя кола да те вземе. Трябваш ми колкото се може по-скоро.

Не знаех какво да мисля, след като ми затвори. Но изглеждаше доста по-надежден източник на информация от русата фурия от снощи. Затова и направих каквото ми каза. Хванах първия самолет и писах къде и кога пристигам. На летището ме посрещна самият Саша. Не очаквах чак такава чест.

– Дано да не си се уморила от пътуването, защото от тук отиваме право в студиото! Докато не запишем всичките ти партии и то перфектно, няма да те пусна да си идеш. Уредих две от предишните ни бек вокалистки да ти помогнат с репетициите. Нужен ти е малко тренинг преди записите, но вярвам че ще се справиш.

Дори не успях да отвърна, водещият китарист и продуцент на групата  беше много развълнуван.

– Какво ми дойде до главата! Казвах му аз, че късметът ще му изневери един ден, но не- той си продължаваше със своето. 

Вече пътувахме с колата, когато разбрах какви неочаквани обрати са сполетели маестро Замет.

– С жена му са отишли на планина. Тя има семейна хижа на юг. Скарали са се за нещо и даже се сещам за какво точно и той излязъл да охлади страстите.  Обаче се извила такава страховита виелица, че не могъл да открие обратния път към хижата. Наложило се да нощува навън. Елена се опитала да уведоми планинската спасителна служба за изчезването, но заради снежната буря всички комуникации били прекъснати.  На следващия ден все пак успяла и започнали издирване. Открили го премръзнал на затрупаната пътека към шосето.

Сега е в болница, с увреда на периферните нерви, но и ще се наложи да му присаждат кожа на ръцете и краката заради измръзването. В следващата поне половин година трябва да забрави за свиренето.

По-лошото е, че е хванал и тежка пневмония. Категорично му забраняват дори да говори, а за пеене и дума не може да става. Добре че пазим демо-записите, иначе не знам какво щяхме да правим с албума. 

Какъв ужас! А аз смятах, че на мен ми е зле.

– Позволяват ли свиждания? Той ще се оправи, нали?

– Разрешават, но само на близки роднини. Мен не ме пуснаха. Получавам информация от Елена. Между другото, внимавай с нея. Вярно, че няма думата по отношение на албума, но може да ти вгорчи живота. Не знам какво си е въобразила, че има между теб и Тобиас, но се опитай да не всяваш излишно съмнение. 

– Но аз нищо не съм направила! 

– Мен не ме интересува. Личният ти живот си е твоя работа. Освен ако не започне да пречи на работата ти с нас.

– Аз нямам личен живот, така че няма за какво да се притеснявате.

Той не отговори. Остатъка от пътуването премина в мълчание. Мислех за Тоби, разбира се. Но ме беше страх дори да си представя какво преживява, знаейки че не може да се занимава с музика. Ами ако беше за постоянно?

Не, не! Той трябва да оздравее! Без неговия глас не може да има "Фантазия". Дори да продължи да пише текстове и музика, няма да е същото. 

Моментът наистина беше тежък за групата. Затова и реших  че ще стисна зъби и ще дам всичко от себе си. Щях да бъда перфектна, независимо какво щеше да ми струва.

Следващите седмици минаха в репетиции и записи. Обучаваха ме две прекрасни певици. Първата беше Адриен Льовен, вокалистка на известна симфоник-метъл банда, известна с това, че умее да пее като ангел, но и да раздира гласа си като демоничен звяр, а втората- Аманда Соник- гастролираща певица, вокален педагог, радио-водеща и музикален продуцент.

Двете бяха изключително мили с мен. Не бях свикнала по този начин. Липсваха ми емоционалните изблици от типа: "Не, не и не! Стига си крещяла, пей като дама, а не като дивачка!"

Всеки ден се молех моят вълшебен орисник да се възстанови по-бързо, за да се върне в студиото, очаквах с нетърпение всяка новина за състоянието му.

Отне общо почти три месеца да презапишем албума, както и да го миксират. Премиерата предстоеше. Седмица преди нея, получих обаждане. Беше Елена.

Не я бях чувала от онази странна вечер, в която замалко да се откажа от мечтите си, а на живо не я бях виждала никога. Предполагах, че чувството няма да е особено приятно.

– Здравей отново, Сия! Надявам се да си в добро здраве! Зная, че запознанството ни не протече по най-добрия начин, но искам да ти се реванширам. 

Утре изписват Тобиас, но това съвсем не значи че е готов да се върне в бизнеса. Предстои му дълга рехабилитация, така че няма да може да участва в промоцията на албума. Бих ти казала повече, но той настоява да те види и да говори лично с теб. Затова те каня на вечеря у дома утре в осем. Знаеш ли къде живеем? 

– Нямам представа, но ще попитам господин Саша.

– Да, разбира се! Е, в такъв случай- до утре вечер! Пази се!

Сигурно ѝ бе коствало много да превъзмогне гордостта си и да ми се обади. Или пък не бе имала избор. Пари бяха нужни на всеки, а новият албум гарантираше че луксозният ѝ досегашен живот ще продължи.

Същото обаче явно не важеше за топлите ѝ семейни отношения с Тобиас, защото когато на следващата вечер пристигнах у тях веднага усетих наелектризирания от напрежение и враждебност въздух. Враждебност към мен, враждебност помежду им, неприязън към всичко наоколо. На моменти имах чувството че трябва да се махна от тук преди върху ми да се стовари някое адско огнено кълбо.

Седяхме в огромната трапезария на извънградското им имение. Елена бе в единия край на масата, Тобиас в другия, а аз- някъде по средата. Беше ми страшно неловко, затова гледах ту в чинията си, ту хвърлях по едно око през огромните френски прозорци, гледащи към зимната градина с изкуствено езеро в нея.

Елена бе дребна и слабовата жена, но отдалеч си личеше че е властна и се бори със зъби и нокти за онова, което смята че ѝ принадлежи по право. Макар подобен тип красота да не бе по вкуса ми, не бих могла да отрека че тя притежаваше особен чар. Ледена кралица от далечна страна. Това беше най-близката ми асоциация.

В пълен контраст с нея бе виртуозният разказвач на музикални приказки. Тобиас преди приличаше на създание на светлината, но след болестта и операциите като че тя бе помръкнала у него. Беше блед, направо прозрачен, непрекъснато подкашляше, а фините движения на пръстите му бяха недодялани и по този начин повече напомняше на дете, което тепърва се учи да се справя с предизвикателствата на живота.

Говореше с усилие и гласът му бе дрезгав, а кашлицата му пречеше да довършва изреченията си. 

Жал ми беше за него. Нима беше възможно съдбата да е толкова жестока към един от галениците си? Защо трябваше да го ограбва така ужасно?

– Благодаря ти, че дойде Сия! Елена сигурно ти е споменала, но нека ти го кажа и аз…

Той се закашля пристъпно, Елена се изправи понечвайки да отиде при него, но той вдигна ръка в знак да не го прави. Започна да говори бавно и тихо, почти шепнеше. 

– Този албум ще е по-успешен от предишния, макар да е негово логично продължение. И за това най-голяма заслуга ще имаш ти. При презаписването бях инструктирал Саша да ти даде повече партии, отколкото имаше Инга по простата причина, че искам ти да си звездата в него. Затова двамата  ще го представите пред медиите. Ще ти дам някой и друг съвет  относно това какво можеш да казваш и какво не.

– Например как така толкова бързо стана любимката на Тобиас Замет и той се отказа от собствената си група в името на…Какво? Да си лежи на дивана и да гледа телевизия? 

– Замълчи, Елена! Заради теб се превърнах в инвалид! Заради глупавата ти ревност не мога нито да свиря, нито дори да пея! Какво още искаш? Душата ми ли?

– Ти наистина си жалък, Тобиас! А твърдеше, че в живота ти няма нищо по-важно от мен! Как не те е срам да ме обвиняваш за нещастието си?

– А кого другиго? Откакто се завърнах от турнето, ти не си спряла да ме тормозиш и да виждаш опасности навсякъде. Хижата беше последната капка. Мислех, че си любовта на живота ми, но ти ме тровиш с недоверието си. Това не е любов, а наказание!

– Дали не е по-добре да ви оставя?- плахо се включих аз.

– Не! Ти ще останеш. Не съм приключил с теб.

– О! Тогава аз да си тръгна? Нали точно това искаш! 

– Прави каквото щеш, Елена! Не желая съчувствието, нито лицемерната ти загриженост, а още по-малко искам да слушам безумните ти обвинения по адрес на момиче, което нищо лошо не ти е сторило!

– Значи все пак бях права! Ти избираш нея пред мен. Заслужаваш си наказанието! Дано никога повече да не успееш да свириш или да пееш! 

– Моля те, нека не продължаваме! Нямам сили да водя безсмислени спорове. Ще си тръгна аз, за да не ме обвиниш в още някой смъртен грях. Хайде, Анастасия! Да отидем да си довършим разговора в студиото!

– О, не! Няма да остана и секунда повече в тоя затвор! Казах ти го тогава, но явно изобщо не ти пука за мен! Напускам те и ще претендирам за половината от имуществото ти!

– Ще си получиш каквото ти се полага. Просто ме остави най-после намира!

Елена стисна зъби и му хвърли гневен поглед. Изправи се и бавно напусна столовата.

Тобиас остана мрачен. Моето настроение не беше много по-различно.

Не знаех какво да кажа, затова запях. Вложих колкото се може повече чувство и старание в песента. Беше нова, написана от него точно преди инцидента, но музиката и текстът бяха стигнали вече и до Саша и той побърза да ми я възложи. Заедно с Аманда и Адриен я разучихме и тази вечер най-после получих възможностт да я представя на автора й.

Тоби ме наблюдаваше внимателно. Не показа никаква емоция докато пеех, но когато приключих на страдалческото му лице изгря усмивка.

– Знаех, че мога да разчитам на теб. Благодаря ти, че ѝ вдъхна живот! 

– За мен е чест да пея за вас, маестро! 

Той сведе поглед и родилното петно на лявата му буза поаленя още повече. 

– Добре ли сте? Белегът ви…

– О, това ли! Всичко е наред! Елена не ме е била, не се притеснявай!  Обикновено се изчервявам когато ме ласкаят твърде много.

И той отново се усмихна, но този път и аз му отговорих.

– Знаеш ли, скучно ми е. Чак ме сърбят ръцете да се заема с работа.

– Предполагам, лекарите не са ви забранили да свирите?

– Х- м, това е чудесна идея! Да, може би няма да е най-доброто на което съм способен, но си струва да опитам. Ще пееш ли отново за мен?

Кимнах без да отговарям. Бях щастлива, въпреки тревогите си, че идолът ми няма да се възстанови.

Волята и хъсът му да се пребори с временната си нетрудоспособносг ме изпълваха с оптимизъм.

Той ще си бъде отново същият Тобиас. А може и да стане по-добър. Просто е необходимо време. И аз ще имам мъничък принос за възкръсването на един музикален гений от пепелта…

 

– Знаеш ли, че за възстановяването на белите дробове много помага надуване на балони с уста?  Налягането, което им се оказва отвътре подобрява кръвообръщението, с него газообмена и доставките на хранителни вещества-градивен материал за поправка на увредената тъкан.

– Чудесно! Значи проблемът ми с пеенето е решен! А случайно да знаеш и някое ефикасно лекарство за разбито сърце?

Повдигнах безсилно рамене и поклатих глава. Всъщност знаех такова, разбира се. Но никак не беше уместно сега да му го споменавам. 

Промоцията на новия албум мина блестящо. Всеки ден със Саша имахме поне по три интервюта и едно участие на живо. Материалът се разпродаваше като топъл хляб, първото издание се изчерпа за по-малко от седмица. Мислех, че след първия месец продажбите ще спаднат, но те се запазиха все тъй високи.

За мен бе странно в епохата на дигиталните технологии хората да купуват музика на материални носители, но "Фантазия" и Тобиас имаха истински фенове, които правеха всичко възможно да подкрепят групата и идола си в тежкия момент. 

Според Тоби обаче причината за невероятния успех бе изградената от мен репутация на спасителка на "Фантазия". Романтичен светъл образ, пред който публиката да благоговее.

– "Тайнственият ангел"? " Вокалната богиня"? "Света Анастасия" ? 

– Нали ти казах, че ще се влюбят в теб? Аз бих добавил още и "Музата на Твореца".

– Не знам, струва ми се прекалено. Нито едно от определенията не се доближава до това, което съм всъщност.

–Медиите обичат да ръсят суперлативи когато търсят масовост. Но си права- на света още няма измислени думи, достатъчно силни да опишат какво си ти в действителност.

– Даже не знам как да отговоря на това. А и не умея да се изразявам тъй красиво като теб.

Беше минала вече половин година откакто моят музикален вълшебник обърна нова страница от книгата на живота си, а заедно с него и аз. От момента на разрива в семейството му, той предпочиташе уединението. По-голямата част от времето си запълваше с композиции и лирика и аз бях една от малкото, които допускаше до себе си. Когато не пеех за него, му четях класически романи. Харесваше му спокойствието, което успявах да внеса в ежедневието му с присъствието си. А на мен ми харесваше да виждам как малко по малко силите му се възвръщат, как въпреки страданието си намира смисъл в съществуването си. Гласът му се възстановяваше, макар и много бавно. Роялът му също се радваше все по-често  на божествения допир на пръстите му. И се раждаха нови мелодии- все по-динамични и жизнерадостни. Мислех си, че когато дойде време да се записват, музикантите ще трябва доста да се потрудят. Даже и Саша щеше поне веднъж да прокълне позицията си на лидираща китара. Солата му бяха екстремно сложни и бързи и трябваше да свири така, сякаш го е обладал демон от царството на Мрака.

Но това беше хубаво. Всички имахме нужда от ново начало. Според Тоби, за "Фантазия" бе настъпила нова ера. Макар да демонстрираше твърдо намеренията си да се завърне като лидер на бандата, засега беше решил да изкара мен на предна позиция. 

Докато затварях поредния дебел том от Световната Класика, Тоби въздъхна замислено и сякаш повече на себе си, отколкото на мен, заговори:

– Какво ли ще правя без теб когато заминеш на турне? Сигурно пак ще ми стане скучно и невероятно тъжно. 

– Как така аз да замина? Ами ти? Нали знаеш, че ти си сърцето на този проект? Ти обединяваш музикантите, ти сплотяваш певците, теб обожава публиката. Аз съм твое творение, затова ме харесват. Но без теб…

– Не, Сия. Това лято ти ще си фронт- дамата на "Фантазия". Саша знае какво да прави, но ти трябва да се научиш да общуваш със зрителите сякаш всеки един от тях ти е най-добър приятел. В това се корени успехът на живите концерти. Можеш да свириш и пееш като богиня, но ако си дърво на сцената няма да постигнеш желания успех. А фестивалите както знаеш са празник за хората. Трябва да ги зарадваш, да ги предразположиш  да се отпуснат, да запеят, а ако затанцуват, значи наистина си си свършила работата професионално.

– Сигурен ли си  че ще ме посрещнат радушно без теб? Страхувам се да не ме отхвърлят. 

– Няма! Повярвай ми! На Ангела на "Фантазия" никой не е в състояние  да устои.

– Не знам, Тобиас. Твърде голяма отговорност ми възлагаш. Ами ако все пак не ми понесе?

– Винаги можеш да разчиташ на останалите двайсет души на сцената. Не забравяй, че те са нашето музикално семейство, а в най- трудните моменти именно то ни спасява.

След като спомена семейството, той замлъкна. Можех да се закълна, че го заболя много, но положи усилия и не даде израз на емоциите си.

– Знаеш ли, мисля си че те е страх. Боиш се хората да видят, че и ти си човек в крайна сметка. И ти страдаш, преживяваш, изправяш се на крака и продължаваш. 

Затова и не пожела да участваш в представянето на албума. Но не бива да бъде така. Твоите почитатели ще те обичат всякакъв, защото каквото и да се случи, прекрасните ти произведения ще останат любими на милиони и ще се превърнат в част от световното културно наследство. И като доброто вино, няма да остареят, а ще се преродят в нещо изключително.

– А казваше, че не умееш да се изразяваш красиво! 

– Какво ли ще правя аз без теб? Със сигурност отново ще ми залипсват забележките ти по отношение на пеенето ми.

–О, да! Те са единствени по рода си! Само ти имаше привилегията да ме чуеш да критикувам. Когато не съм доволен от човек от екипа, директно му посочвам вратата.

– Значи съм истинска късметлийка! 

– Дам, такава си. А сега и моят късмет е у теб.

Отново не намерих думи да отговоря. Тобиас беше старомоден, но в добрия смисъл на думата. Не, че имаше остарели разбирания, просто държеше на принципите си. Ценностната му система не му позволяваше по никакъв начин да кривне от правия път. 

Възхищавах му се, но и ми беше мъчно че може би щеше да остане ранен завинаги. Хора като него се влюбват веднъж в живота. Ако щастието им се изплъзне, не се опитват да го открият отново, защото знаят че нищо не може да се сравни с безвъзвратно изгубеното.

Въпреки това се чувствах длъжна поне да опитам да възвърна вкуса му към живота. По свой, собствен начин.

Известно ми беше, че е любител на простичките радости. Затова и някак  си успях да го убедя да се върне към периодичните си бягства сред природата. Родината му имаше какво да покаже. Високи но и сурови планини, величествени и магични гори, дори не особено гостоприемното морско крайбрежие… Всички те можеха да бъдат лечители на душата му ако той го позволеше.

И като че ли се получаваше. Скитах с него по цели дни, а той развълнувано ми разказваше едва ли не как "под ей това дърво тук" се е родила песен, коята се е превърнала в негова визитна картичка, как на онзи връх бил изпробвал най-високия тон на който е способен и се оказало, че може и повече.

Слушах с интерес. Най-после разбрах напълно песните му. Най-сетне успях да се свържа с него на духовно ниво. Започнах истински да резонирам с музикалния си кумир и както албумите му бяха винаги в две части, така и аз започнах да се чувствам като логично негово продължение.

Не беше на добре това, което се случваше с мен. Започнах да се плаша от себе си, защото симпатията ми се превръщаше в зависимост. Как щях да изпълнявам задълженията си, ако се оставех да ме носи течението? На лошо място щеше да ме отнесе, да. А и бях дала клетва пред себе си. Трябваше отново да стисна зъби и да позволя на разума да пребори сърцето ми. Нямаше да ми е за пръв път.

Не исках да се разделяме. Но се налагаше. Имах дълг и той беше свещен. Нейно Величество Публиката се нуждаеше от най-новите хитове на "Фантазия" . А аз бях нейна покорна слугиня.

Дойде мигът да застана в светлините на прожекторите. И разбира се, да се почувствам у дома! Добре дошли в царството ми, скъпи мои зрители!

 

– Готови ли сте, Ваке-е е-н?

Ревът на почти двеста хиляди гърла от публиката на най-големия метъл фестивал ме накара да настръхна. Чувствах се като водач на велика армия от разярени воини, очакващи командата ми, за да изравнят със земята противниковата страна.  О, да! Те наистина бяха готови да се разбият с "Фантазия" тази вечер.

"Вакен оупън еър". Още като тийнейджърка бях решила, че ако се налага ще събирам пари цял живот, но поне веднъж ще посетя това грандиозно събитие. Този фестивал беше задължителен за всеки истински фен на любимия ми музикален стил. Нещо като Йерусалим за всеки християнин или Мека и Медина за всеки поданик на исляма.

Атмосферата на музикалния форум бе нажежена от емоции. Умопомрачителен розов залез се спускаше над обширната равнина, отредена за провеждането на знаменития фест. Тази година посещаемостта бе толкова висока, че хора се виждаха чак до линията на хоризонта. И си личеше, че всички те се забавляват на пълни обороти.

Началният китарен риф  на "Извратен ум" на "Фантазия" огласи равнината и възгласите се усилиха. Когато се повтори и потрети, публиката започна да скандира "Хей! Хей! Хей" в синхрон с ритъма на песента. Ръкоплясканията, едновременно с подскоците на зрителите създадоха усещането за бушуващо море. Но то бе гостоприемно и дружелюбно, защото тук всички ставаха приятели за четирите поредни дни от фестивала.

Тобиас винаги започваше концертите си с тази песен, пеейки я изцяло сам. Аз нямаше да изневеря на традицията.  Време беше да открия почти тричасовото шоу, което бяхме подготвили за най-заклетите фенове, в момента явяващи се основна част от магията на "Вакен".

Излязох на сцената в пълно бойно снаряжение. Тежък грим, кожени дрехи, обувки на платформа с метални шипове за орнаменти и разбира се един от неизменните атрибути на фронт-мена-  дълъг шлифер, съшит от разноцветни кръпки.

Но това, което се случи след като запях, ме накара отново да повярвам искрено в съществуването на чудеса.

Всъщност, ако трябва да карам по ред  е добре да спомена, че "Вакен оупън еър" бе някъде по средата на лятното ни турне. Дотогава успяхме да обиколим сцените на Европа, имахме няколко дати в Северна и Южна Америка, по две в Азия и Австралия и сега отново се завръщахме на "своя" земя. Казвам "своя", защото за "Фантазия", " Вакен" се явяваше своеобразен дом и бе просто задължително участието ни на него.

Навсякъде ни приемаха много добре. Опасенията ми се оказаха неоснователни. Тоби наблюдаваше в реално време как протичат концертите и след това ги обсъждахме до първи петли. Посочваше ми къде и върху какво да поработя, за да съм абсолютно перфектна, но с времето забележките му чувствително намаляха и накрая просто си говорехме кой как възприема публиката.

Бях силно развълнувана от новата си роля, постоянно мислех за представянето си, но въпреки че умът ми бе непрестанно зает с мисли за работа не можех да се отърся от натрапчивото усещане, че сякаш половината ми душа я няма. Знаех причината за тази празнота, но и още по-ясно ми беше че не е възможно тя да се запълни.

– Как е времето на Вакен?- ме попита Тобиас няколко часа преди старта на участието ни. Говорехме си почти през цялото време и разбира се заедно изпълнявахме ритуала си за успешно представяне- по една чаша хубаво червено вино в компанията на целия сценичен екип, макар и през екрана на таблета.

– Горещо. Във всеки един смисъл на думата.

– Значи точно като за теб. 

– Ако успея тук, значи наистина ме бива. 

– Правилно си разбрала. Но не се безпокой, "Вакен" е част от душата на "Фантазия". Каквото и да сториш, няма да сбъркаш. 

– И все пак…

– Не, недей! Знам какво ще ми кажеш. Но ще ти отговоря, че не нужно да бъдеш мен, за да те харесват. Важната си ти. За себе си на първо място. Ако ти самата се пренебрегваш, не очаквай някой друг да се погрижи за теб. Голямо момиче си.

– Значи "Бог пред мен, аз след него!". Така ли?

– А как иначе? Мисля, че трябва да ти затварям. Оливър и Феликс ми правят физиономии зад гърба ти. Поздрави и на вас, момчета! Време е да ги стегнеш малко. 

– Непременно! Ами до после, тогава! Пази се!

– Ще опитам, но едва ли ще е толкова професионално както ти го правеше за мен!

Тобиас се усмихна и изчезна от екрана. И сега като се сетя за онзи разговор още не мога да повярвам, че не успях дори да се усъмня! Но майсторът си е майстор- умее да омагьосва, а над мен още тегнеше заклинанието му.

Затова и когато на следващата  строфа от "Извратен ум" чух мощния му глас зад себе си замалко да си изпусна микрофона.

Изумлението ми от изненадващата му поява на сцената явно е било огромно, защото докато пееше съвършено собствената си песен деликатно ми правеше знаци да затворя устата си, за да не се откачи от нея долната ми челюст.

Тобиас Замет се завръщаше триумфално, както само той умееше. Благодарение на постоянния ни зрителен контакт се съвзех бързо и влязох в синхрон с него. От тук нататък, както и в началото на певческата ми кариера, той водеше а аз го следвах.

"Вакен" не ни разочарова. Нито пък ние- него. Впоследствие разбрах, че тайната му поява се е разработвала месеци преди началото на турнето ни. Знаех, че се поправя но нямах представа че вече е толкова добре!

А Тоби изглеждаше наистина във върхова форма. Веднага прикова вниманието към себе си, не спираше да общува със зрителите, засипваше ги с водопад от шеги и не преставаше да ги нахъсва да скандират и да пляскат. И въпреки това, необяснимо как но аз също не бях останала в сянка. "Тоби" се чуваше във виковете на екзалтираните почитатели също толкова често, колкото и "Сия". И ако динамичните парчета призоваваха към мощно  мятане на дълги коси, хорови възклицания и бурни аплодисменти, по време на баладите ни  цареше гробна тишина. Лиричните ни песни действаха като целебен балсам на изтощените от куфеене зрители. Аз пеех с най- нежния глас, на който бях способна, а Тоби- възвърнал омайния си тембър сякаш ме обгръщаше в любящите си прегръдки докато твореше изящни картини с гласа си на сцената.

Когато този невероятен концерт завърши и настана моментът да си кажем "Довиждане!"  и "До нови срещи!" с аудиторията ни, всички се хванахме за ръце и дружно се поклонихме. Тоби ме хвана и двамата направихме крачка напред. Съвсем неочаквано за мен, той ме прегърна силно и ми прошепна: "Благодаря ти, Сия! За всичко онова, което си ти!"

Усмихнах му се широко и с ръце на сърцето му се поклоних.

Ето, че най-после имахме възможност да поговорим. Той не искаше да ходим в хотела, а реши че трябва да ме запознае отблизо с атмосферата на "Вакен" , която цареше от другата страна на сцената.

– Бира и бургери след полунощ? Сериозно?

– Защо не? На "Вакен" пиршествата продължават по двадесет и четири часа на ден. Хайде, нищо няма да ти стане ако поне веднъж си нарушиш режима.

– Ами ако ни разпознаят  и ни нападнат фенове?

– Ще направим каквото искат от нас. И ще ни оставят намира. Представи си колко забавно ще ти е утре да видиш в социалната мрежа поне няколкостотин снимки, на които са се отбелязали с теб! Ще значи, че наистина си важна за тях.

– Не знам, едно е да съм на сцената, но извън нея обичам тишината и спокойствието. А и утре ни чака отново доста път.

–Хайде, де! Не ти ли се ще да зарадваш най-послушния си пациент? 

– Това пък откъде…

– Аз знам всичко за всеки в екипа си, Сия!

– Ако това трябваше да прозвучи зловещо да знаеш, че не ти се получи. Добре, да вървим на бира и бургери! За мен ипа и да не забравиш картофките!ĺ

Започвах да се съмнявам да не би наистина Тобиас да беше посветен в някое тайно магическо изкуство, защото вълшебствата му ме удивяваха все повече и повече.

Взехме си храна и пиене и се настанихме на една от хилядите подобни дървени пейки с масичка на територията на фестивала.

– Не издържа, а? 

– Не можах, признавам. До последно се опитвах да се убедя, че е по- добре да си остана у дома и да чакам с нетърпение видеовръзката с теб, но това е "Вакен", по дяволите! Ако не тук и сега, кога? Веднъж се живее, а животът на артиста е на сцената. За какво ми е на мен моят ако ще съм лишен от нея?

– Мисля, че те разбирам. И все пак не е ли рисковано толкова рано…

– Знаеш ли, на последния ми преглед преди месец лекарите ме увериха, че съм си съвсем наред. Че всички ограничения са в главата ми. И понеже умът ми е уникален и никой никога не е виждал друг подобен…

– Явно много обичаш откриващата си песен, щом толкова често използваш фрази от нея.

– Явно на някого му е писнало от един и същ сетлист. Спокойно, сега когато съм вече на линия можем да направим някои промени. Ще ни бъде доста по- приятно като добавим и новите песни.

–Ама ти сериозно ли?!

– Напълно! Тобиас Замет е пак в играта благодарение на Ангела на "Фантазия".

– Да не си посмял това да го кажеш на сцената!

– Няма. Ще спомена само "Вокалната богиня".

– Тоби! 

– Ха-ха! Наздраве, Анастасия! За новото начало!

Въздъхнах и поклатих глава. 

– Наздраве, Тобиас!

Не знам какво е, но във въздуха на фестивалите има някаква тайна божествена съставка, която те кара да жадуваш още и още  и да чакаш с нетърпение всяко следващо тяхно издание. И в настоящия момент, моята тайна съставка имаше точно определено име…

 

– Маестро Тобиас и неговата Муза Анастасия! Новата феноменална двойка в света на симфоничния метъл.

– Боже! Мениджърът ли те принуждава да четеш тези глупости или го правиш по собствено желание?

– Просто реакцията ти на подобни публикации е безценна. Много ти се радвам, да знаеш!

– Щом ти харесва да ме дразниш- твоя воля! Но и ти трябва да знаеш, че няма да ти чета довечера! 

– Разбира се, че няма! Защото смятам да те изведа на вечеря!

– Моля? Това пък откъде ти хрумна?

– Искам да ти се отблагодаря някак за всичко, което направи за мен и "Фантазия". 

– И защо си мислиш, че привличането на излишно внимание към нас с теб ще ми е по вкуса? 

– Добре, на теб какво ти се прави? Ще се съобразя с желанията ти.

– Уикенд в планината. На палатка. Някъде, където да срещнем колкото се може по-малко хора.

– Еха! Мислех, че ти е втръснало да скиташ с мен!

– Никога няма да се уморя да скитам, особено пък с теб. Винаги намираш какво интересно да ми разкажеш. 

– Хубавото е, че ти имаш какво да разкажеш. Знаеш, че за мен е важно да те опозная напълно.

– Разбира се! 

Моят любим чудотворец наистина беше започнал да се интересува от мен и предпочитанията ми. Подхождаше много внимателно, без да се натрапва. И когато аз се опитвах да отклоня темите така, че да се фокусират върху него и чувствата му, той просто замълчаваше и отново насочваше разговора към мен.

Уикендът в планината беше много отпускащо преживявяне.  Усещането да бъдеш номад поне за кратко, да не разчиташ на удобствата на цивилизацията, а на собствените си сили, да черпиш от енергията на майката-природа, да се възхищаваш на всичките ѝ прелести и да цениш всеки един момент, чувайки пулса ѝ със собственото си сърце… Всичко това, минаващо  през ума ни докато в погледите ни се отразяваха веселите пламъци на собственоръчно запаления огън, ни донесе мир и спокойствие, умиротворение със себе си. Или поне тогава смятах така.

Това беше последната почивка след завръщането ни от турнето. Музиката на Тобиас бе неговият живот. Той просто не умееше да се идентифицира отделно от нея. Затова и веднага се зае да композира и записва скоро след  като презареди батериите си. Устремът на вдъхновението не му позволяваше дори за миг да бездейства. И колкото и да ме беше неудобно да си призная, причината за творческия му подем очевидно бях аз.

Може би няколко месеца минаха по този начин, с повтаряща се рутина на усърден труд от страна на всички във "Фантазия". Тоби започна да се вслушва и в някои мои съвети по отношение на вълнуващата си работа. Успя да привлече още легендарни музиканти в новия си проект- творци с над петдесетгодишна кариера на сцената, хора с множество различни от музицирането таланти.

Новият албум щеше да бъде още по-успешен и от предишния. "Пътуващият цирк"- така щеше да се нарича, тъй като за пръв път от създаването на "Фантазия", всяка песен щеше да е с различни певци и музиканти, в различен стил и със собствена история. Много шарен, вплел в себе си разнообразно звучене и орнаменти, той щеше да създаде у слушателите усещането за безкраен празник.

Да, славата на Тобиас на най-добрия създател на песни се затвърждаваше все повече и повече.

 Приблизително по същото време, сянка на неясна тревога надвисна над мен. Вярно беше, че покрай него и "Фантазия" моята популярност нарасна доста. И по същия начин по който действаше и той канейки гост-вокали в продукциите си, започнах и аз да получавам покани за участие в песните на други групи. И след всяко следващо участие се появяваха поне по още три заявки за нови.  Пътувах непрекъснато, разучавах чужди текстове и музика. В един момент се замислих коя съм аз- вокалистка на "Фантазия" или певица под наем.

Всичко това ставаше с благословията на моя любим Маестро, затова и при поредната възложена ми задача му поставих пряко въпроса докога смята да я караме така.

– Анастасия, ти си талантлива певица. И ти като всички нас принадлежиш на публиката, а не на себе си. Нямам право и аз да те задържам само за мен. Все пак ти имаш свой път да извървяваш и аз съм последният човек на света, който ще ти попречи да го сториш.

– Ами ако искам да работя само с "Фантазия"? Мен никой не ме е питал какво желая. Уреждате ми ангажименти без въобще да се интересувате от мнението ми.

– Трябва повече да уважаваш работата на мениджъра си. Все пак съвсем скоро ще имаш своя собствена група, благодарение на усилията му.

– Това пък какво трябва да значи? Да не би да ме гониш от "Фантазия"? 

– Вече ти казах. Ти си млада, талантлива и животът е пред теб. Кариерата ти тепърва ще навлиза във възхода си. Свиквай бързо с промените, защото те са просто неизбежни.

Стоях пред него напълно ошашавена от чутото, а той дори не благоволи да ме погледне. Остана с гръб към мен докато редеше небивалиците си.

– Така ли ще завърши всичко? Тоби, нима нищо не си разбрал досега?

– Няма нищо за разбиране, Анастасия. Такъв е животът. 

Идеше ми да заплача, но не биваше. Що за буря се изви над мен? Откъде се взе това торнадо, което обърна с главата надолу цялото ми съществуване?

Тобиас ме отпращаше. Колкото и да се чудех защо го прави, горчилката от преживяното замъгляваше разсъдъка ми и повече не бях в състояние да мисля.

Ето, че имах целия свят. Най-после. И за какво ми беше, след като ми се изплъзна единственото, което имаше значение за мен?

Сърцето ми беше разбито на хиляди парчета. А вече дори нямах къде да се прибера, защото през последната година и половина бях живяла при своя любим Маестро. 

А сега, след като той нямаше желание да ме погледне как ли щях да се осмеля аз да го сторя?

Новото начало винаги идва с революция. Ще плача, естествено. Ще удрям стената докато не разраня ръцете си. Но няма да позволя на никого да види страданието ми.

Вече никога няма да се доверя. Доверието е за глупаците, а аз ще бъда обигран играч от тук нататък. Нека само преживея нощта! Най-тежката и черна нощ в живота ми.

"Сбогом, Тобиас!"- щях да си кажа наум и да изчезна в мрака, който вече бледнееше пред тъмата, обгръщаща душата ми…

 

"Каква досада! И къде да търся посред нощ нотни листове? Защо точно на мен ще ми се случи такова нещастие?"

Тобиас хвърли поредния смачкан на топка лист в коша до рояла си и той както и много други преди него се изтърколи тъжно на земята и замлъкна завинаги.

Беше поредна безлунна и безсънна нощ за майстора на музикални приказки. Той упорито, но съвсем безуспешно се опитваше да навакса с композициите на новия си албум но просто не се получаваше. Нито текстовете, нито музиката го удовлетворяваха. Беше постоянно изнервен, караше се с колегите си, избягваше да се появява на публични места, не отговаряше на продуцента и мениджъра си.

Нещата излизаха извън контрола му. Светът му се сриваше и дори музиката, на която уж беше върховен господар беше въстанала срещу него.

Струваше му се, че героите които бе създавал три десетилетия подред се бяха обединили срещу него и го сочеха обвинително с пръст.

"АНАСТАСИЯ! АНАСТАСИЯ! АНАСТАСИЯ!". Сякаш в хор крещяха срещу него. Сякаш го бичуваха с раздиращи плътта камшици. Сърцето му се бореше с всички сили да напусне затвора на тялото му, а неговите бавно и безвъзвратно се стопяваха.

Чувстваше се болен, ненужен и отритнат от света. А вече не можеше да избяга и в царството на мечтите и въображението, защото и там беше нежелан. Призраците на най-прекрасните мигове от живота му го преследваха и яростно го атакуваха. А той нямаше с какво да се отбранява.

Всяка нощ беше по-тежка от предишната. Вечна зима се спусна над ума му. Вече дори не се съпротивляваше. Молеше се само всичко да свърши по-бързо.

И защо се стана така, че да се самопогребва жив? Толкова ли беше ужасяващо онова, което беше започнало да се случва с него? От какво го беше страх толкова много? 

Нали цял живот беше изявявал най-съкровените си чувства чрез музиката? Нали в края на краищата винаги се бе ръководил от повелята на сърцето си? Как посмя точно този път да престъпи върховния му закон?

Имаше обяснение, разбира се. Просто отдавна вече не беше господар на душата си. Знаеше, че тя го владее. Че винаги, макар и несъзнателно, бе търсил нея. Единствената и неповторима кралица на сърцето му.

Но вместо да направи и невъзможното да я задържи близо до себе си, той я прокуди вдън земя. И сега сърцето му беше разбито. Но не това го тормозеше. Беше разбил нейното и никога нямаше да си го прости.

Знаеше, разбира се! Беше го разбрал отдавна. Анастасия се бе влюбила в него до уши, нищо че помежду им имаше над 10 години разлика, че бяха израснали в различни светове и бяха възпитани по различен начин. Магията на музиката ги беше събрала. Но също и тя ги раздели.

Тобиас я отдалечи от себе си с намерението да се научи да живее без нея, защото смяташе, че тя заслужава някой по-добър от него. Беше я издигнал на пиедестал, за него тя беше богиня, а богините заслужават да ги обожават. Тя беше млада, щеше да го преодолее и да намери нов смисъл в живота си. Но той вече нямаше време да се разочарова. Още един подобен на развода му удар можеше да го погуби. Нямаше да го допусне.

Но без Анастасия денят му изгуби краските си. Слънцето му се скри и мъглата на скръбта и самотата стисна безжалостно гърлото му, изцеждайки последния живец от него. 

Вълшебството на нощите му, в които устремът на вдъхновението му бе най-силен се беше изпарило. Колкото и да се опитваше да си го върне, то му се изплъзваше. 

Бог му бе свидетел, че я обича повече от собствения си живот. Може би все пак щеше да съумее да се върне към съществуването си, знаейки че тя е намерила истинското щастие. Защото нямаше и нямаше и да има нищо по-важно в живота му от нея.

Тягостните мисли се редяха една след друга и вероятно така щеше да продължи до първите лъчи на спасителната зора, макар за него те отдавна да изглеждаха черни като катрана на предателската му душа. Но изведнъж някой много настоятелно започна да тропа  на вратата на имението му.

– Тоби! Кретен такъв! Отваряй веднага! Намерих я! Нямаме време! Трябва веднага да отидем, преди да се е усетила и да ни избяга  за пореден път!

Странно, но гласът на Саша му подейства като топла отвара, която премръзнал от странствания пътник приема в спасителен заслон, на който  случайно е попаднал по еднопосочния си път към ада.

Може би съдбата бе решила да му се усмихне. Може би дори и нещастник като него заслужаваше още един шанс. Все пак носеше на бузата си яркочервен белег, свидетелство.че небесата го обичаха. Че бе целунат от ангели и изпратен в света на хората от самия Творец.

Тобиас въздъхна и се усмихна за пръв път от доста време насам. След което се изправи и отиде да отвори вратата на най-добрия си приятел…

 

– Знаеш ли по какво се познава истинската любов? От нея боли. Нищо не боли толкова силно, колкото изгубената любов, Анастасия.

– Не можа ли да измислиш нещо по- оригинално? Затова ли би целия този път? Да ми говориш с клишета?

– Говоря това, което чувствам. Не мога по друг начин.

– Мисля, че ти е време да замълчиш, Тоби. Слушай, Анастасия, известно ми е че не е възможно да те компенсираме по никакъв начин, но те моля да размислиш. Нуждаем се от теб. И аз и този идиот тук, който за толкова години така и не се научи как да се държи с жените. Просто ми кажи какво искаш и ще го получиш!

– Напълно съм доволна от онова, което имам в момента. Напразно сте дошли. Ако ще желаете нещо, моля да ми дадете поръчката си. В противен случай е по-добре да напуснете.

Какъв ужас! Какво ще правя сега? Толкова ми беше трудно да постигна крехкия баланс на безметежното съществуване ден за ден, а ето че то се срина за няколко мига!

Откакто напуснах Тобиас и "Фантазия", се бях постарала да изчезна от полезрението му. Станах никоя, започнах работа като сервитьорка в един от десетките безименни рок-барове в столицата, наех си квартира и се заех да възстановявам щетите от урагана, който преобърна живота ми с краката нагоре.

Заблуждавах се, че съм го преодоляла. Въобразявах си, че е просто увлечение и ще премине. Натоварих ума си със стотици различни неща само и само да не мисля за него. И сякаш беше започнало да се получава.

Странно е какво се случва с тялото ти когато си влюбен. Моето отказваше да поема храна, както и да спи. Сърцето ми непрекъснато биеше тревога и всеки опит да сложа залък в устата си завършваше със зверски болки в стомаха.

Тобиас беше моята най-голяма радост, а се превърна в най-тежкото ми страдание. И макар да бях готова да прекарам живота си с него  точно в този момент изпитвах неистово желание да отнема неговия.

Тоби изглеждаше съсипан. Сякаш се бе състарил поне с десетилетие. Тъмните кръгове около очите му издаваха множество преживени безсънни  нощи. Беше отслабнал, също като мен, но на мен със сигурност ми отиваше повече.

Не, не бях щастлива, че го виждах в това състояние. Не знам защо останах тук. Усещах някаква необяснима притегателна енергия, която ми даваше сили да продължа. И като се замисля, доста прозаично беше обяснението на тайнствената сила. Просто каквото и да ме сполетеше, сърцето ми винаги щеше да остане у него.

–Тобиас Замет! Искам да знаеш едно нещо! Ти си този, който съсипа живота ми. Ти съсипа и своя. Не, няма да се върна. Тук също няма да остана. "Фантазия" повече не ме интересува, нито пък сцената като цяло. Очевидно щастието ми не е било на нея. Ще се върна в родината си. А ти… Върви по дяволите! Нали вече си един от тях!

Да, тръгвах си. Още сега щях да подам заявление за напускане, щях да им изплатя обезщетение, но нямаше да допусна Тоби и Саша да ме открият отново.

Там щях да бъда на своя земя, а у дома и стените помагат.

Разбира се, че беше права, мамо! Защо ли не те послушах когато му беше времето?

 

Тобиас не се изненада. Отдавна беше свикнал с огорченията. Вече не вярваше в чудесата, защото собственоръчно ги зачеркна. Факт беше, че най-големият музикален вълшебник се беше отчаял дотолкова, че се отказа от собствената си магия.

И все пак я видя. Заслужаваше си. Неговата любов, радостта му, причината да се буди всяка сутрин и да си ляга вечер, макар и с горчива усмивка, макар и да не успяваше да заспи.

Анастасия… Тобиас ревностно пазеше една тайна. Беше превърнал нейна снимка в огромен портрет, който окачи срещу леглото си в спалнята. На него тя беше величествена. Лека мистериозна усмивка, блестящ поглед, разрошена от вятъра коса… красива отвътре, прекрасна отвън. Тоби можеше да се закълне в което и божество да го накарат, че тя е жената-мечта. Никога нямаше да се отдели от нея. Никога повече.

Ръждясалите механизми на изобретателния му ум се задвижиха и той започна бавно да ражда съвършения план с който не само щеше да си я върне, но и тя никога повече нямаше да посмее да си тръгне.

Да, Тоби беше влюбен глупак, но съвсем не беше сляп. Виждаше у Анастасия ясни признаци, че тя споделя чувствата му. А щом имаше взаимност, останалото необходимо за да се съберат,бе просто малко чародейство. 

Тоби се зае да оформя детайлите от плана в съзнанието си.

 

– Не, Тоби! Това е твърде безразсъдно начинание. Не можем да си го позволим. Ами ако не се получи?

– Саша, скъпи приятелю, кога кажи ми не се е получавало?

– Например последният път? Ти звучеше толкова отчаяно, че на човек по-скоро би му се приискало да ти хвърли милостиня, пред това да те изслуша, та камо ли да изпълни молбата ти! Рискът е твърде голям.

– Но и двамата знаем,че си заслужава.

– Вярно е, че  ако се получи…

– Ще се получи! Познавам я. Вече дори повече от себе си. Нека запишем песните и обявим началото на турнето. Ще го оповестя и в радио-шоуто. Ще бъде истински фурор, защото никой никога досега не е правил нещо подобно. Довери ми се! Както когато Инга напусна, както и десетки пъти преди това!

Първата китара на “Фантазия” стисна зъби, преглътна, но все пак кимна утвърдително.

Тобиас се усмихна широко. Настана време за чудеса, а в тях него го биваше най-много.

 

– И това, уважаеми мои слушатели, е историята на един пълен идиот, открил истински  диамант, там където най-малко е очаквал, но в пристъп на пълно умопомрачение успял да го изгуби едва ли не завинаги. От мен да знаете, с годините  хората не помъдряват. Но ако имат поне капчица разум в главите си, се приспособяват. Защото именно в адаптацията е ключът на вечното ни съществуване.

Всички ние  правим грешки, това си е съвсем в реда на нещата. Добре е, обаче и да знаем как да ги поправим. С ваша помощ аз ще се опитам да го сторя. И вие ще станете свидетели на това колко упорито ще се постарая да излекувам едно разбито сърце. А ако имам късмет- дори две.

Заповядайте на “ Подаръкът на ангела”- общоевропейското турне, посветено на нашата любима и незаменима Анастасия Евгениева или както всички я познавате- Сия Юджийн! Научете текстовете на песните, защото ще сте ми нужни когато стигнем и до нейната къща.

Тобиас пусна последната песен от новия албум, записан в чест на неговата муза и възлюбена и свали слушалките си. Поредните три часа от ежеседмичното му радиопредаване се изнизаха. Още една отметната задача. Още една стъпка към улавянето на щастието. 

Имаше само две неща, които биха могли да попречат на успеха на плана му. Гордостта и инатът на примата, която той вече с пълна увереност наричаше господарка на сърцето си. А тя със сигурност имаше излишък и от двете.

 

Какво по дяволите? Ноти и текстове? Сериозно ли? 

О, да! Тобиас не се отказваше. Не можех да му го отрека. Упорит беше и преследваше с невероятен устрем целите си. Очевидно в момента целеше да ме заинтригува. И, разбира се, успя.

Не можех да устоя на изкушението да ги разгледам. Вчера ги извадих от пощенската си кутия и дълго се чудех дали да ги изхвърля, но любопитството ми се оказа по-силно от чувствата, които се опитах да пренебрегна и забравя.

Нужни ми бяха три дни, за да осъзная какво виждам. Истински шедьовър. Ако можех да пиша музика и текст точно така бих ги написала. Толкова добре ми пасваха в момента, че ми идеше още сега да ги запея и да размятам дългата си коса в такт с ритъма.

Разучих ги. Ако не друго, поне щях да съм сред първите фенове на най-добрия албум на “Фантазия” досега.

Но както винаги, когато човек си прави надлежни планове за бъдещето, се намира някой или нещо, което да му ги провали по най-успешния начин.

В най-смелите си мечти не бих могла да си представя от какъв грандиозен план всъщност бях станала част.

Имах представа, че “Фантазия” е на турне в момента  и то с активното участие  на публиката. Зрителите пееха песните като хор заедно с Тоби и компания, а в допълнение концертите се снимаха за бъдещо издаване на DVD- на живо.

Но за какво става въпрос всъщност разбрах  една септемврийска вечер, когато на тихата  улица в малкия ми роден град започна да се чува усилваща се глъчка. Звучеше приближаваща се музика, както и множество пеещи гласове. Първоначално реших, че става въпрос за преминаващ кортеж на сватба, но с всяка изминала секунда съмнението ми нарастваше все повече и повече.

Сватбите по нашия край не звучаха като композирани от светлокосия и светооок гений на метъл-операта, от която все още бях част и аз, макар и само духом в момента.

Родната ми къща беше на два етажа и спалнята ми се намираше на втория, с изглед към улицата. Когато отворих прозореца си за да видя какво става навън, не можах да повярвам на очите си.

Цялата улица, а вероятно и няколко десетки съседни на нея, гъмжаха от хора. На преден план стоеше Тоби в неизменното си бохемско сценично облекло, с микрофон в ръка. До него бяха верните му музиканти, също с инструменти в ръце, а до тях- към десетина от най-известните гласове в метъл-музиката за всички времена. Нямам представа как и кога бяха успели да разположат оборудването, но в момента на появата ми на прозореца, Тоби запя с най-нежния глас на който беше способен. Новата балада, написана да се пее солово лично от него звучеше като най-искреното обяснение в любов, на което е способен един жив музикален чудотворец. Негово Музикално Величество ми изнасяше серенада по най-невероятния начин, който можеше на някого да му дойде на ум.

“Пътуващият цирк” беше дошъл на моята улица. Буквално и преносно. Композициите бяха възхитителни, няколкото хиляди зрители по улиците наоколо пееха във весел хор заедно с идолите си. Нощта се огласяше от виртуозните произведения на моя любим разказвач на музикални приказки. Ухаеше на нещо неустоимо сладко, от  което колкото и да опитваш, не можеш да му се наситиш.

Може би над три часа продължи живата, епична изненада, която Тоби така добре бе успял да ми организира. Малко преди края ѝ, той излезе напред, застана точно под прозореца ми и заговори:

– Анастасия Евгениева! Би ли ме удостоила с честта да слезеш долу при мен?

Усмихнах се и кимнах. След минута вече излизах през пътната врата на двора си.

Изведнъж ме огря прожектор, а втори последва Тобиас, който с няколко скока се озова при мен. Погледна ме в очите, взе ръцете ми в шепите си и преди да се усетя, той вече беше коленичил пред мен. Глъчката и възгласите, които се усилиха до критично ниво, на мига секнаха като прерязани. Чуваше се единствено гласът на Тоби:

– Моя скъпа Анастасия! Мой ангел, моя светлина, моя любов и радост! Приеми този подарък от всички нас, които те обичаме безумно. Ти си най-прекрасното нещо, което можеше да се случи на “Фантазия”. Ти си нашият земен ангел, нашата кралица на сърцата и господарка на песента. Моля те от цялата си душа, върни се отново в музикалното ни семейство…

“Не! Не!, Не така!, Така не е правилно! Друго трябва да кажеш!”- се чу някъде отдалеч. Разбира се огромното множество от зрители ревна недоволно, подемайки негодуванието на незнайния зрител, който искрено пожела Тоби да промени думите си.

– Виж ти? А какво трябва да кажа?- се обърна той към публиката.

Правилният според тях въпрос беше изстрелян с мощно скандиране:

“ ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН? ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН? ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?”

Тоби им направи знак да замълчат и те се подчиниха.

– Е, Анастасия? Как ще отговориш на въпроса ни?

– Ти си страшен идиот, Тобиас! 

Зарових лице в шепите си и се засмях, но със смеха ми потекоха и сълзи. Разтреперах се и не можех да се успокоя. Той ме прегърна и се опита да ме успокои. 

Колко дълго бях мечтала да се отпусна в тези прегръдки! И колко приятно беше в тях! Възможно ли беше въобще да си представя да живея без него от тук нататък?

– Идиот! Разбира се, че ще се омъжа за теб! ДА! ДА! ДА!

В небето разцъфтяха хризантемите на стотици фойерверки, а на улицата засвири метъл вариантът на Менделсоновия марш. За мен и Тобиас нощта едва започваше, а с нея и новото начало. За пореден, но не и за последен път…

© Мария Митева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??