Сава Момчилов се женеше. Селските одумки жужаха като пчелен кошер навред. Довел булка от странско, след дълго отсъствие. Но не точно това развълнува съселяните му. Преди четири-пет години, когато тъкмо да навърши осемнайсет, поиска за жена най-личната мома - Магда, щерката на майстор Ставро. Тя беше с една година по-малка от него.
Израснаха заедно. Къщите им бяха на един плет. Сава остана сирак много рано. Майка му умря при раждането на второто си дете, което се роди недоносено и живя само 3-4 дни. Тогава беше само на 7 годинки. Баща му не дочака година да направят от смъртта ù и се ожени за една богата вдовица от града. Той беше абаджия. С помощта на втората си жена отвори магазин на чаршията. Имаше много работа. Вадеше добри пари. Преродиха си още две деца. Искаше да вземе и Сава при тях, но родителите му го помолиха да им го остави. Това беше добре дошло за него. Не че не искаше сина си, но се страхуваше да не създава главоболия на жена си. Сава беше будно, умно дете, но и много буйно. Така момчето си остана на село. От малък се въртеше около майстор Ставро, изучи тънкостите на занаята му. Отдаваше му се, а го правеше и с мерак.
Бащата на момичето беше прочут каменоделец. От цялата Родопска област го търсеха да им гради къщи, чешми, дувари. Златни ръце имаше. Пипнеше ли камъка, най-напред го погалваше като живо същество, сякаш да му вдъхне душевност. После хващаше голямото длето и чука и започваше да извайва. Имаше прекрасен усет за обем и форма. Чираците му седяха около него и го гледаха с възхищение. От време на време той им възлагаше по някоя по-лека задача и те, радостни, припваха да я изпълнят. Боготворяха го не само заради таланта му, а и заради силния му характер. Тежка беше мъжката му дума. Дадеше ли я, връщане назад нямаше. Но никога не бяха чули да обиди човек, да накърни достойнството му.
Три щерки имаше и двама сина. Нито един от двамата не наследи занаята му. Захванаха се с воденичарството. Три поколения бяха израснали с мелницата, която имаха. Не ги съдеше. И той, навремето, се отказа от татковия си занаят, та три години му беше сърдит, докато разбра, че наистина е майстор по душа.
Дядото се зае с внуците. Тях обучи на занаята си. От малки ги вземаше и им показваше търпеливо всичко, свързано със зърното и неговата преработка. Беше благодарен, че и двамата обикнаха тази работа и имаше на кой да остави любимата си мелница.
Двете дъщери се бяха оженили в съседни села, бяха народили куп дечица. Само най-малката, Магда, чакаше своята изгора да се върне. Дума си бяха дали и тя я удържа. Един куп момци пращаха сватовници, но всички се връщаха с отрицателен отговор.
Лична мома беше Магда. Висока, с тъмнокестенява дебела плитка до кръста, с пъстри големи очи в бадемова форма. Същинска хубавица. Разплетеше ли лете коси на двора под чешмата да ги мие - да я гледаш, да ù се ненагледаш. Запряташе белите ръкави на ленената риза под сукмана и потапяше коси в голямото корито. Радост за очите беше да наблюдаваш меките ù, плавни движения.
А каква пъргавелка беше, нямаше равна на нея. Развъртеше ли се из къщи, всяко нещо си отиваше на мястото. После грабваше голямата дворна метла и излизаше на двора. Пееше, постоянно пееше. Нежно проточените мелодии на песните ù омайваха като с биле. Но най-хубавите звучаха, когато тъчеше на стана. Под чевръстите ù пръсти се раждаха чудни фигури.
Чеиза си сама го бе приготвила. Шарени пътеки, губери, куверти, покривки - какво ли не.
Всичко тъчеше с любов и радост, с тихата надежда - по-скоро да се върне Сава и да вдигнат голяма сватба. Представяше си как той идва с гайдарите и кумовете да я вземат от дома ù. В душата ù звучеше онази, сватбената песен "... мома се с рода прощава..."
Всеки ден ходеше при бабата и дядото на Сава, да им занесе по нещичко за ядене, да ги нагледа, да им помогне с каквото може, докато и двамата се загубиха само за месец. Първи се гътна дядото. Старицата не можа да го прежали и скоро след това отиде при него. Бяха живели заедно цели седемдесет години. Сърцето ù не издържа на самотата...
Един ден, малко преди това, тя повика Магда, извади от сандъка един красив колан, изтъкан от сърма със сребърни пафти, и ù го подаде:
- Магде, чедо - рече ù тихо. - Няма да дочакам Сава. Чувствам го. Искам да ти дам този колан. Той е наследство от моята свекърва. Бях го подарила на майката на Сава, но нали млада си отиде, не можа да види сина си задомен, на мен ми се падна да ти го дам. Всичко друго, което тя имаше, като се ожените, за теб ще е. Но колана искам да го сложиш, като се върне Сава. С него да си, като го посрещаш.
- Бабо Вено, не говори така - натъжено продума Магда. - Ще го дочакаме заедно. Нали сте чули, че е добре и е намислил да се връща. Пет години минаха. Сигурно вече е събрал жълтиците, за които тръгна по чужбина да работи...
- И така да е, чедо, ти го вземи! От мен дар, за доброто ти сърце, за помощта ти, която не щадеше за нас...
Гласът на старицата се задави. Магда целуна ръката ù, погали я по черната шамия и пое скъпия дар.
- Благодаря ти, бабо Вено, ще изпълня заръката ти!
След броени дни предаде Богу дух. Заровиха я в съседен на мъжа ù гроб.
Минаха малко време и в селото се плъзна мълва, че Сава бил в града при баща си и щял скоро да си дойде на село.
Сърцето на Магда заподскача радостно. "Най-после! Моят Сава си идва! Но защо не се прибра веднага на село? Каква работа има в града?" - въпросите се трупаха в красивата ù главица и не можеше да им даде отговор.
В едно майско утро чу весели гласове в съседния двор. Излезе и го видя. Беше възмъжал, пуснал мустак. Буйните му русоляви къдри падаха свободно чак до раменете. "Господи! Колко е хубав! Същинска икона е!" - си помисли тя и в следващия миг се сепна. Редом до него вървеше млада, много красива жена, която в ръцете си носеше две-три годишен малчуган. Нещо отвътре я прободе. Болката мина по вените ù, заблъска в сърцето. Сава я видя и се провикна:
- О, Магде! Гледай ти! Още по-хубава си станала! Ела да те запозная с жена си и синчето си!
Краката ù сякаш се вдървиха. Не можеше да помръдне. Почувства как я заля топла вълна и изби на лицето ù.
- Ела де, още ли си такава срамежливка? Не се ли ожени? - закачливо попита Сава и се приближи към плета.
С последни усилия на волята си Магда застави краката си да се откъснат от земята и пристъпи към него.
- Добре си дошъл! - едва успя да продума. Не успя да подаде ръка за поздрав, a се строполи в цветята около нея.
Когато се съвзе, майка ù седеше до леглото ù и плачеше. Баща ù - прав до прозореца, гледаше навън, с пуст поглед.
- Мамо, защо плачеш? Какво стана? - тихо попита Магда.
- Нищо, нищо, щерко! Малко зле се почувства, че те сложихме да полегнеш...
- Мамо, сънувах ли, или наистина видях Сава да си идва?
Майката не можа да се въздържи и се разхълца.
- Вено, иди да донесеш бърканица на детето. Нали чу докторът какво каза, да пие много течности! - намеси се бащата, за да ù даде възможност да се успокои. Не биваше да я тревожат и те.
- Добре, Ставро! - скочи тя и излезна от одаята.
Бащата седна на леглото, хвана ръката на Магда и започна да ù говори тихо и спокойно:
- Магде, дъще! Не искам да се тревожиш! Знам, че ти дойде като гръм новината, но светът не се свършва със Сава. Толкова момци чакат само една твоя дума, в огъня за тебе да се хвърлят! Недей, мила! Не плачи! Не заслужава това магаре нито една от твоите бисерни сълзи! Млада си още, ще се задомиш и ти...
- Тате, какво говориш? Та аз прехвърлих вече двайсет и две, но не е там работата. Не ща друг! Само него обичам! Толкова години го чаках... толкова го мислех... Защо, тате, защо? Защо поне не ми се обади да каже, че се отказва от думата си, че ме освобождава от оброка, който си дадохме? Защо така постъпи? Направи ме за смях пред цялото село... Няма вече живот за мен, тате, няма... - тихичко хълцаше момичето.
- Какво говориш, чедо? Как така? На - и ние с майка ти по на двайсет бяхме, като се оженихме, ама първата ни рожба позакъсня цели три години. Не си престаряла... Ще се намери и за теб добър и работлив момък...
- Тате, не чуваш ли какво ти казвам? Само за Сава тупти сърцето ми. Щом не мога да съм негова жена, не ми трябва друг!
- Добре, щерко, добре! Успокой се. Сега най-важно е да се оправиш. Да видя пак снагичката ти да шета и да чуя песните ти...
Така нежно говореше на дъщеря си майстор Ставро, този иначе твърд мъж, който пред камъка глава не свеждаше. Но сега... болката му беше голяма, пречупи го. Сви юмруци и излезна от къщата.
Минаха месеци. Магда не се вдигна повече от леглото. Къде ли не ходиха, какви ли илачи не ù дадоха, нищо не помагаше. Несподелената ù любов я ядеше отвътре лека-полека, без да дава ни най-малка надежда на родителите ù за оздравяване. Залиня, стопи се хубостта ù. Цялата къща замлъкна като в траур. Майка ù шеташе нагоре-надолу като сянка. Баща ù отказваше вече няколко големи поръки за строене на къщи. Гледаше все около Магда да се върти, да ù дава кураж. Понякога поглеждаше към запустелия съседски двор и стискаше юмруци. Сава се беше установил в града. Кракът му не стъпи повече в бащината къща. После я продаде. Чуваха се различни слухове. Уж, че не живеел добре с жена си, пропил се бил.
Беше през септември. Започваше гроздоберът. Рано сутрин каруци, пълни с хора и кошове, се точеха към лозята. Майстор Ставро извика двамата си сина да му помогнат да оберат гроздето и го смачкат в големите каци. Жена му се занимаваше само с къщата и Магда.
Една привечер, тъкмо вкарваха каруцата в двора, като чу провлачения писък на Вена. Изтръпна. Затича се към къщи. Изкачи дървената стълба и запъхтян влезна при Магда.
Не искаше да повярва, приближи се, прегърна я до сърцето си и плътният му глас гръмовно се извиси:
- Проклет да си, Саваааа! Най-милото ми отне! Проклет да си!
... Цялото село се стече на погребението. Обичаха това мило момиче, съжаляваха за злочестата ù съдба. Младо и старо плака за нея...
Още на третия ден майстор Ставро се хвана за длетата и взе да дълбае. За един месец издигна голяма каменна чешма на баирчето, там, където свършваше селото. Сложи ù два чучура, а в средата над тях издълба две фигури, които напомняха много сенките на Магда и Сава. На кръста на женската фигура вгради пафтата от колана, който така и не можа да сложи неговата щерка...
Нарекоха я Магдината чешма. Който и да минеше от тук, си спомняше за хубавата Магда и нейната тъжна история.
Мина се не мина година и из селото се разчу, че Сава се поминал. Ей тъй, като си вървял по чаршията, паднал и останал на място...
© Галина Карааргирова Всички права запазени