Утринните лъчи падаха върху нейното спящо лице. Червеният оттенък на косата ѝ блещукаше под тяхното сияние. Новият ден нахлу в малка стая и с него магията на нощта се изпари и даде превес на студената реалност, носена от топлите утринни лъчи.
Тя отвори очите си и пред нея беше неговото лице, единственият мъж, който някога е обичала. Усещаше ръката му, обгърнала голото и тяло, дъхът му, галещ нейното лице и топлината му, разпростираща се под тънкия чаршаф. Проблясъци от предходната вечер я озариха. Нежните му думи бяха стоплили сърцето ѝ. Тя си спомни за ръката му, тази която я спря, коята я обгърна, коята я докосна нежно по бузата. И неговите устни. Красивите думи които казваха тези устни почти я бяха разубедили. Почти.
Сутринта носеше със себе си разума. И макар, вглъбена от нощните спомени, тя се върна в тук и сега. Примигна. Примигна пак. Пред нея беше само неговото лице. Спомените си отидоха. Магията на нощта беше развалена с първият лъч светлина.
Бавно тя се изправи без да го събу ...