Това се случило тогава, когато  дядото на дядото на моя дядо още бил без брада. Някъде на другия край на земята имало едно голямо и много богато царство. Управлявал го мъдър владетел с добро сърце. Всички поданици на тоя цар живеели щастливо, в мир и благополучие. Те обичали господаря си и всеки ден го благославяли в молитвите си.

                    Царят бил женен за прекрасната принцеса Ахинора от съседното царство, но нямал рожба. Голяма била мъката им, а царицата всеки ден ронела горчиви сълзи. Един ден пристигнал от далечни краища белобрад звездоброец. Цар Милован - така се казвал той - обичал да посреща гости и отворил широко вратите на двореца си за звездоброеца. Предоставил му най-видно място на трапезата си, нагостил го щедро и го сложили да нощува в царско легло с меки пухени завивки. На другата сутрин преди тръгване мъдрецът казал:

-  Велики царю Миловане и ти царице Ахинора, аз ще ви помогна да си родите детенце. Вземете този нар и го разчупете внимателно. Гледайте да не попилеете и зрънце от него. Разделете зрънцата му на две и всеки от вас да изяде своята половина. След  година царицата ще добие син. Ще го носи в утробата си по-дълго, защото той ще бъде юнак над юнаците. Ще броди по чужди земи и ще извърши много геройства. Само че ти, царице, го пази от майчино проклятие.

                              Като казал това, странникът си тръгнал, а царицата се замислила: ”Какви глупости дрънка тоя старец! Как може да прокълна собственото си дете?! Че аз дори на мравката път струвам! Камо ли да прокълна някого.”

                                След една година се родило момче, което нарекли Расате. Камбаните на храмовете в цялата страна забили празнично. Народът ликувал, че си има вече престолонаследник. А цар Милован бил на седмото небе от радост. Принц Расате растял като гъба след дъжд. На една година той изглеждал на три, а на три изглеждал като на седем. Още от съвсем малък проявявал любопитство към оръжията и бойните изкуства. Царят не щадил средства да даде на сина си подобаващо за бъдещ цар образование.        

                                  Но малкият Расате бил много палав и шумен. Непрекъснато капризничел и хленчел за щяло и нещяло. Когато царицата му отказвала някаква неразумна прищявка, той изпадал в ярост. Тръшвал се на земята и започвал да пищи така неистово, че всички около него си запушвали ушите. А когато бил в добро настроение, играел на война и битки. Надавал такива гръмогласни бойни викове, че земята се разлюлявала. Една лястовичка си свила гнездо под стряхата на двореца. Там си снесла  яйчица и измътила две малки лястовичета. Труден бил животът на мъничките създания. Те непрекъснато се стряскали и разтрепервали от виковете и писъците на принц Расате. Веднъж, когато лястовицата отлетяла да търси храна за дечицата си, момчето, което играело на някаква въображаема битка, така се развикало, че едното лястовиче се сепнало, подскочило и паднало от гнездото.  В това време минала ловната хрътка на царя и го изяла на един залък. Другото лястовиче видяло всичко и през сълзи разказало на майка си. Лястовицата била съсипана от скръб. Тя вдигнала очи към небето и казала с треперещ глас: ”Господи, моля те, направи така, че тоя  Расате без глас да остане, за да оцелее поне другата ми рожба!” И точно в тоя миг момчето, което се тръшкало и пищяло, за да изпълни царица Ахинора някакво неразумно негово искане, почувствувало, че гласът му секнал.  И шепот нямало вече. Напразни били усилията му да възпроизведе дори и звук. Царят обявил голяма награда на оня, който излекува сина му. Мнозина идвали, но напразно. Никой не успял да върне гласа на момчето. Само един ясновидец казал на царя:

- Велики царю Миловане, твоят син е прокълнат с майчина клетва от една лястовица, загубила рожбата си заради виковете му. Той трябва да тръгне по белия свят и да извърши три големи подвига, за да отпадне майчиното проклятие. Но ще минат години. Синът ти трябва да порасне, да се закали в много битки, докато бъде готов за трите подвига.

                                 Царят и царицата били съкрушени. Ахинора си спомнила за предупреждението на звездоброеца, но вече било късно да предпази сина си. Не нейно проклятие, а проклятието на една малка птичка довело бедата в живота им. Дворецът заглъхнал. Нямало вече  викове и писъци, но нямало и детски смях. Немият принц разговарял със родителите си и с другите в двореца със знаци или пишейки върху хартия. Много скоро след това цар Милован, съсипан от скръб, умрял. Той не могъл да понесе  нещастието на детето си. След неговата смърт Расате бил коронован за цар. Въпреки че загубил гласа си,  хората го обичали.

                                 Младият цар не преставал да се занимава с бойни изкуства. Научил се  съвършено леко да върти сабя и меч, да размахва брадва и боздуган, да стреля точно  с лък и стрели. Бил най-достойният боец в страната и нямало боен турнир, който да не спечели. На двадесетия си рожден ден помолил майка си да го приготви за път. Решил  да търси щастие и късмет по широкия  свят. Сърцето му подсказвало, че времената  за отпадане  на проклятието наближават. Яхнал любимия си кон, взел най-сигурното си оръжие, малко храна,  кесия с жълтици и потеглил. Дълго обикалял смелият Расате. Много царства прекосил. Храната отдавна била изядена, жълтиците  привършили, но нищо не сломило духа на онемелия цар. Там, където се сблъсквал с неправда и злини, той с оръжие в ръка смело защитавал подтиснатите и онеправданите.

                                    Веднъж, навлизайки в едно далечно царство, видял, че хора почти не се мяркали по улиците. На портите на домовете се веел креп, а отвътре се чувало плач и стенание. Това учудило  странстващия цар и той решил да влезе в една странноприемница и да попита. В  нея нямало никой, освен стопанина ù. Расате извадил лист хартия и написал на нея: ”Добър ден, стопанино. Аз идвам от много далече и съм ням. Учуден съм, че улиците са пусти. Ще ми обясниш ли защо е така?” Съдържателят на странноприемницата прочел написаното и казал:

- Добър ден и на теб, страннико. Аз от скоро съм глух, но почти всички поданици на това царство са глухи. Защото в него нахлуха трима огнедишащи бикове, които всяка нощ  реват така силно и продължително, че останахме без слух. Те обикалят от къща на къща, разкъсват  хората, които намират, и ги изяждат. През деня спят непробудно, а на следващата нощ историята се повтаря. Няма кой да ни защити от тяхната напаст. Не се намери нито един юнак, който да премери силите си с тия кръвожадни чудовища.

Расате отново написал на хартията: ”Кажи ми, добри ми човече, как изглеждат тия чудовища и къде спят през деня?”

- Те са с човешки тела, но вместо с крака, са с  яки копита, а отзад имат светещи  опашки. Притежават огромни глави на бикове. Рогата им също са светещи и са много дълги и остри. Насочени със сила към някого, го разпарят и убиват на мига. Ноздрите  им са кървави. От тях излизат пламъци и дим, а от очите - светкавици. Тия ужасяващи чудовища се славят с необикновена сила, но нашият цар, мир на праха му, притежаваше магически меч, който единствен можеше да убие тия  изчадия. Те и затова ни нападнаха, защото отнякъде са разбрали за тоя меч. Но и досега той не е у тях. Спасихме го и го укриваме, за да го дадем на оня юнак, който се наеме да ги убие. През деня  обитават кулата на  изоставената крепост на края на града, а нощем върлуват и убиват де що видят по пътя си.

                           Расате отново започнал да пише: ”Дайте ми тоя меч и аз се наемам да ги убия и да ви спася от тях. Донеси ми храна да се нахраня, добри човече, приготви ми легло за спане и когато се събудя, мечът да е тук. Тръгвам веднага след това да ги диря и нека Бог ми е на помощ. Молете се за мен.”

                            Било на залез слънце, когато немият цар започнал да се изкачва по стълбите на кулата с меч в ръка. Щом стигнал върха ù и отворил вратата на стаята, видял, че чудовищата са се натъркаляли върху  огромен дървен нар със сламеник и спели още. Той веднага ги нападнал и започнала грандиозна битка. Биковете изхвърляли огромни огнени кълбета, с които се опитвали да изгорят Расате. Засилвали се към него, нападайки го в гръб, но той бил опитен и ловък боец и успявал да се предпази. Битката продължила до късно през нощта, но накрая немият цар успял да обезглави чудовищата. През това време нощта за първи път  била тиха. Хората със затаен дъх и надежда очаквали края на битката. Когато Расате яхнал тъмния си жребец и преметнал  главите на огнедишащите бикове върху него, целият почернял,  обгорен и в кръв, се появил по улиците на града, бил посрещнат с много радост като освободител. Веднага го коронясали за цар на мястото на покойния им цар,  разкъсан от огнедишащите бикове. Той обяснил на измъчения народ, че има още работа извън  царството и когато я свърши, ще се върне, за да  управлява, а до тогава назначил заместник.

                        Немият  Расате поел отново по света, качен на любимия си вран кон. Пътят му минавал през висока планина. Поел нагоре към заснежените ù  върхове  по тесни кози пътечки, за да прехвърли билото. Минавайки през  планинско село, разположено  край буйна река,  видял, че всички прозорци на домовете са с дървени капаци, които са спуснати. ”Каква ли може да е причината за това?” - зачудил се Расате и решил да пита. Спрял се и на хартия записал: ”Добър ден. Аз съм странник и не мога да говоря, но кажете ми защо всичките  прозорци са със спуснати  капаци?!” После почукал на една врата. Вратата се открехнала и се появил немощен старец. Старецът прочел подадената му бележка, дръпнал младия цар в тъмната стая и бързо затворил вратата.

- Не зная кой си и откъде идваш, синко, но личи, че си юнак и по осанката, и по дрехите. Но разбирам също, че си без глас да ми разкажеш. Знай, че от година тук върлуват девет гигантски многооки стършели. Те са с големината на орел, а огромните им жила са отровни и смъртоносни. Не сме чували за тях - нито откъде са дошли, нито защо са толкова  големи. В началото даже не можехме да повярваме, че това са стършели. Едва когато нажилиха няколко наши съселяни и те умряха в мъка, покосени от отровата на жилата им, тогава повярвахме. Не смеем да покажем носовете си навън, а камо ли да се грижим за посевите в градините си. Капаци на прозорците сме сложили, за да не се чува толкова силно бръмченето на зловещите стършели и да не ги виждат децата, че и възрастните, и да не се плашат. Но те нападат добитъка  и го изяждат. Ако още малко  продължи така, или ще бъдем изядени всички от тях, или ще умрем от глад. Такава е нашата тъжна история, странниче - изпъшкал съкрушително старецът и от очите му започнали да капят сълзи.

                    Расате написал на листа си: ”Готов съм да ви помогна, но трябва и вие да ми помогнете. През нощта ще напуснете тайно селото си и ще отидете далеч от него в дълбоките борови гори.  Ще започнете да събирате смола от дърветата. Аз ще ви покажа как да направите много здраво лепило от нея. После ще заколите едно теле,  ще го потопите в лепилото и през нощта ще го окачите на кол в центъра на селото. Стършелите ще забият жилата си в него и няма да могат да се измъкнат. Докато полагат усилия да се освободят, аз ще ги нападна с меча си и ще ги убия.”

                    Разтичал се старецът да разнесе новината и още същата нощ  всички хора от селото тръгнали към боровите гори. Няколко дни събирали смола, а Расате им показал как да си сварят лепило от нея. После надупчили закланото теле и го напоили със лепилото. Когато хищните стършели усетили аромата на вкусното месо и се нахвърлили лакомо към него,  останали залепени. Расате яхнал врания си кон, устремил се като хала към тях и ги убил и деветте. Цялото село се извървяло да целува ръка на своя спасител и да го дарува кой с  каквото има. Но Расате не взел нищо и след като се сбогувал с хората, потеглил отново на път.

                         Дълго, дълго вървял той. И отново преминавал от царство в царство.

Стигнал до бреговете на едно море. Там имало  столичен град с голямо пристанище. Но когато немият цар влязъл в града, видял, че той е в развалини. Огромни сгради били изтръгнати от основи като картонени кутийки, а високи и здрави дървета се валяли повалени на земята. Не се виждали никакви хора. Това отново събудило любопитството му. Решил да се разходи сам по крайбрежието и да си почине от дългия път. Съзрял една много красива девойка, облечена в бяла копринена рокля, да седи сама върху висока скала. Младият цар бил запленен от хубостта ù. Извадил той лист и написал: ”Коя си ти, прекрасна девойко? Защо стоиш сама тук и си толкова тъжна?! Защо тоя град е разрушен и не се вижда наоколо жива душа? Аз не мога да говоря и затова пиша, но се надявам да ми обясниш.”

- О, непознати  страннико, аз съм осиротялата дъщеря на царя. Тук от няколко години бушува и вилнее страшната и непобедима Буря. Аз не познавам по-зла сила от нея. Тя  със седмици причинява огромни беди и по суша, и по вода. Издига със злоба във въздуха кораби, пълни с тежки товари и ги завърта като перца, а после ги отнася на дъното на морето. Преобръща рибарски лодки и заедно с улова и рибарите  потапя и тях в морските дълбини. Издига вълни, високи като планини, и залива с тях брега. Помита по пътя си всичко. Изтръгва дървета от сушата и ги запраща надалеко, събаря огромни масивни сгради с лекота и погребва под развалините им живи човешки същества. Така погуби Бурята баща ми, мама и по-голямата ми сестра. Останах само аз, но защо ли съм още жива?! - и девойката заплакала безгласно.

                          Расате се трогнал  от нейната история. Започнал отново да пише на листа: ”Ще ми кажеш ли как ти е името, хубавице, и къде живее Бурята?”

-  Аз се  казвам принцеса Алина, а Бурята живее на един остров, ей там в далечината. На острова има пещера и тя е вътре в нея.

„Аз се наемам да се бия с тая хала. Борбата ще бъде тежка, но ще се бия на живот и смърт. Трябва ми само един добър ковач.” - написал пак странникът-цар.

                              Намерила му ковач Алина и Расате пожелал той да му изкове железни обувки с много дълги шипове. Помолил красивата принцеса да го придружи до острова. Когато стигнали там, Расате намерил  здрава почва и забил дълбоко шиповете на обувките си. Тогава Алина се провикнала със все сила:

- Излез, зла Бурьо, излез да се биеш! Твоят край настъпи. Тук е юнакът, който ще те победи!

                           От пещерата се чуло фучене  и Бурята се показала многоглава, по-страшна и от най-големите страшилища на света, почти безплътна и  силно задухала срещу юнака, но той не помръднал. Решила била да го издуха и да го запрати навътре в морето. Тогава Алина отново се провикнала: ”Ти можеш, Хало, да обхождаш юнака отвсякъде - отгоре, отдолу, отпред, отзад, отляво и отдясно и да го нападаш. Но за да са равностойни условията на боя, той избра да  се бие само на едно място, без да се движи. Разразила се битка  нечувана и невиждана. Бурята била стихия с божествен произход, а Расате - само едно човешко същество. Но той се биел храбро и нанасял болезнени удари в тялото ù. Тя не му давала нито за миг да си поеме дъх. Опитвала се да го пречупи, да го изтръгне и да напълни очите му и устата му  с пясък. Оглушавала го с воя си, но се чувствувала все по-зле. Тежко ранена на няколко места, Бурята губела сили. В тоя миг от небето се чул силен глас:

- Спрете да се биете! Расате, ти извърши твоите три подвига и напълно заслужи да отнема проклятието на птицата-майка. Връщам ти гласа завинаги. А ти, Бурьо, ще бъдеш вече само лек бриз и попътен вятър и ще служиш на хората, защото им причини много пакости.

- Благодаря ти, мили Боже! Благодаря ти! - викнал смелият войн  и видял как Бурята изведнъж изчезнала. Той се приближил към Алина, която чула всичко и двамата се прегърнали и целунали с много обич.

                              Расате станал най-великият цар, защото имал три царства и ги управлявал дълги години мъдро и справедливо.  Затова всички го обичали. След сватбата му с принцеса Алина  се родили две близначета-момчета, но той им разказал за проклятието на майката-лястовица и децата били тихи и добри.