16.05.2008 г., 6:54 ч.

Майка 

  Проза » Разкази
1705 0 4
8 мин за четене

                                 М А Й К А

 

Баба Спаса слизаше накуцвайки надолу към бобището край реката. В едната си ръка носеше цинкова паница с варен боб, загърната в тъкан месал, в другата стомна с вода.

Оглеждаше се и размишляваше.

 ,,Такива времена са. Трябва да се свърши и тази работа.

Сина, големият, Атанас я бе предупредил – ще дойдат хора, негови другари. Заедно са работили в мината – а после са хванали гората.

А дедо Кольо, мьжът и, човек с благо и открито лице, с хубави и гъсти, тъмни мустаки и кръгли, черни очи, нямаше нищо против.

Тя знаеше, че дедо Коле бе роден осем години преди миналия век, в току-що пристигнало в района бежанско семейство, дошло някъде от Костурско в днешна Гърция. Малък е бил и не е могъл да участва в Илинденското въстание, но затова пък е бил поробителите през дванайста година.

Спаса тогава, стройна и млада, пъргава невеста, сплела буйните си коси в дебела плитка, превързваше ранената му от куршум глава.

Сетне заедно бягаха към гъстите рилски гори над Предела – когато настъпиха гърците през междусъюзническата война. Оставиха дом и покъщнина, взеха в ръце сина Атанаско и поведоха със себе си само кравата. Тя горката беше навсякъде с тях, пасеше по ливадите и храсталаците, дето се криеха и даваше мляко за детето и за тях.

Когато се върнаха, намериха къщата обърната наопаки. Глинените стени порутени, а от прасето бяха останали няколко оглозгани кости, разхвърляни под голямата, стара, клоната черница.

- Лоши хора, ей! – разправяха старите хора от махалата, дето не можаха да побегнат и бяха пожелали да останат. – Озлочестиха и Ивановата, куцата невеста и то на двора, пред децата и!

След две години Иван се върна от фронта и завари жена си с невръстно дете на ръце. Нищо не рече или не се разбра. Продължиха заедно да делят бедняшкия си залък.

Минаха години. Младите тогава Спаса и Кольо с помощта на отрасналите вече деца построиха нова, голяма къща, на два ката. Насадиха около новото място овошки, покрай реката направиха няколко зеленчукови градини. Посадиха боб, картофи, по високото леща, царевица, ечемик. Есенес, когато кърската работа намалееше и чисто привършеше, Кольо се цанеше в мината, открита наскоро. Напролет отново се захващаше с кърската работа. И лозе насади и кестени в местностите “Югодо” и “ Лиляврец”. Замогнаха малко, а и децата вече помагаха. Увеличи се и броят на кравите, които едновременно даваха мляко и пореха леката, бедна, бигорлива, а някъде и чисто песъчлива земя.

Сетне Кольо стана за един мандат и кмет. Какъвто си беше - благ и справедлив човек, хората не видяха лошо от него. Но такива хора винаги са неудобни на властта и скоро го смениха с друг човек – нетукашен.

Германците напредваха на север, към страната освободителка.

Синът Атанас вече открито недоволстваше от новото положение.

Голяма част от храната която произвеждаха, отиваше за ония търтеи, дето стреляха срещу освободителите на тази тяхната изстрадала земя, братята руси. Нали до тук, до Денчов чукар бе стигнал майор Орлински и бяха побили огромен дървен кръст в земята. По-надолу, на юг, руски крак не бе стъпвал.

- Тая така повече не може да продължава! Всеки трябва да попречи, кой с каквото може. – казваше разпалено Атанас, когато седнеше вечер на софрата.

Появиха се и други недоволни. Някои излязоха в гората, ей такива - като синът на касиера на мината.

А в шумата сам не се живее, пък и трябва и някой да те храни. А този някой ще е син ми Атанас или пък някоя такава, мрътвилото дето е пред нея, стара като мене, дето не се бои вече от нищо. Момчета, хора като нас, а са тръгнали да се борят и срещу омразната власт, и срещу немеца, който изяждаше сиромашкия им залък.

Абе, и немските момчета като ги гледаш - хубави, руси, красиви, спретнати, не изглеждат лоши, не правят поразии. И тях майка ги е раждала, и небето синее в очите им. Идват в двора и казват “ко-ко”, “ко-ко” и после показват себе си и подават пари. Добри момчета изглеждат. А накъде са тръгнали? Същите такива млади, хубави момчета да убиват – майки да разплакват.

Затова, ще нося боб и водица и на нашите момчета. И те да имат сили да се борят, срещу тези добре облечени красавци. В нужда са момчетата, гладни са – пък и трябва да ги опера, вода да им сгрея, та да се обръснат и да се умият.”

Баба Спаса се поспря пред бобището, до клонатата киселица. Положи полекичка паницата и стомната на тревясалата пътека, взе два камъка и ги удари веднъж, дваж, триж. Взе отново съдинките и забърза към избуялия фасул, покачил се високо по набитите в пръстта пръти. Разгърна с ръка вейките на фасула така, както си държеше стомната и срещу нея се подаде червендалестото, широколико лице на снажно момче.

- Раше, на! – подаде съдинките баба Спаса. – Насето каза, като се мръкне, да дойдете горе в къщата! Найдел е батерии за радиото. Айде – сбогува се тя – сладко да ви е!

Сетне се врътна и забърза нагоре по пътеката, от дето бе дошла.

Още колко работа я чакаше.

,,Пък и тия момчета – замисли се отново баба Спаса – на две крачки са от реката, а не смеят да излязат на светлото, вода да се напият. Та нали стражарите дебнат наоколо. Обикалят по къщите, лъжат децата с бонбони и ги изпитват:

- Идвал ли е някой чужд човек, у вас на гости? Или някой непознат наоколо да е минавал?

Но пустите му деца и те вече разбираха, че стражарите ги провокират. Бяха се обединили и те в един невидим фронт и ако не можеха да помогнат – то поне държаха здраво езика си зад зъбите. Бъдещето е на ей тия дечичка! – минаваше през мислите на бабата. Те единствено имат право над тази изстрадала земя. Много хора го разбираха вече и затуй толкоз народ се бе юрнал срещу царщината.

Мачен народ – измъчена земя!” – рече си баба Спаса и въздъхна, когато се прибра у дома.

Взе от вкъщи една мотика и сложила ръка на хълбока си, закрета тоя път надолу към тютюнищата на Равен.

 

 

© Цветан Войнов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздрави за всички девойки посетили разказа ми.
    За вас: весели, щастливи и успешни дни!
  • Много по човешки , но много топло разказваш ! Всичко , което пишеш , ми харесва !
    Винаги ще усещам дъха на родния край! Не сме съвсем близо , аз съм от Сандански , но вече не живея там!
    Сърдечни поздрави !
  • Увлекателно, много образно и с автентично звучене.
    Чудесно разказваш.

    Поздрав и усмивка.
  • пълниш ми душата с твоите разкази...
    а сега надмина очакванията ми...голям разказвач си...!
Предложения
: ??:??