Малка лондонска история - Разговор по британски

- Бях луд по теб. Още от момента, в който те видях... - Дейви се засмя, а обецата на устната му проблесна. Ейдриън беше забравила този блясък. Колко жалко...
- Ако знаеш колко проблеми ми донесе...
- Ами, всъщност знам!
И двамата избухнаха в смях. Ейдриън за малко не заля Дейви с капучиното, което, незнайно защо, ги накара да се смеят още по-силно.
- Още помня лицето ти, когато дойде да ми кажеш,че сте скъсали.
- Дейв, спри да се смееш!
- Съжалявам, просто... Ха-ха...
- Не, не съжаляваш! Дейви!
- Не, наистина... Ох... Джоузеф, нали? Футболистчето...
- Виждам, че въобще не си се променил, Дейв. - Ейдриън се опита да изглежда сериозна, но се подсмихваше.
***
На вратата се звънна. Джоузеф сигурно беше вече отишъл на тренировка и тя трябваше да стане и да отвори. Ах, как мразеше това... Косата ú беше пълна бъркотия. Носеше любимата си пижама - розова, с малки пухкави мечета. Чудеше се кой може да бъде толкова рано.
- Дейви! - тя почти изпищя, виждайки го да стои ухилен на вратата.
- Толкова ли съм страшен? - той се усмихна (о, тази усмивка...)  и се опита да влезе.
- Не, но аз съм - измърмори Ейдриън, без да се мръдне от прага.
Дейви я погледна любопитно.
- Няма ли да ме пуснеш да вляза?
- Ъм...
- Да не би да прекъсвам нещо?
- О, не, всичко е наред...
- Ади, имам цяла торба вкусни вегетариански кроасани. Знам, че ги харесваш - той размаха торбичката пред очите ú.
Тя се отдръпна с неохота.
Дейви остави кроасаните на масата, взирайки се в нея.
- Страхотна пижама - изкикоти се.
- Дейви...
- Харесвам розовото.
Широка усмивка. В такива моменти той беше ужасен... и чаровен.
- О, хайде, Дейв, само това ли успя да измислиш?
- Ами, мислех си нещо за косата ти... Ха-ха... Шегувам се! Шегувам се, Ади! - той се затича след Ейдриън, която ядосано се заизкачва по стълбите.
- Чай? - тя се обърна към него с привидна неприязън.
- Тук не пиете ли кафе?!
Намръщен поглед.
- Сутрин се държиш ужасно.Чудя се как приятелят ти те търпи... - пореден намръщен поглед. - Добре де, искам чай.
- Американците сте ужасни. - тя го подразни, наливайки чай.
- А пък вие- британците- говорите със смешен акцент.
- Въобще не е вярно!
- Разбира се, че е - Дейви ú отвърна престорено.
- Само се преструваш, че не го харесваш, Дейв.
- О, разбира се, че го харесвам миличка. И дори мисля, че е секси.
...
Визитите на Дейви в Лондон зачестиха. Той винаги си намираше причина да отиде там, въпреки че за всички, които го познаваха, причината беше повече от очевидна - красивата и забавна англичанка, която освен всичко беше... обвързана. И то сериозно.
Веднъж двамата стояха в дневната на Ейдриън, при поредното посещение "по работа" на Дейви. Всеки път, когато пристигнеше, косата му беше все по-дълга. Не искаше да си признае, но тя едва се удържаше да не прекара пръсти през нея.
- Знаеш ли какво? - Дейви попита, държейки голяма чаша английски чай.
- Какво? - тя попита, отпивайки от нейната.
- Когато се срещнахме, в онзи дъждовен ден, аз... всъщност си паднах по теб.
- Наистина? - Ейдриън се изненада толкова, че едва не се задави.
- Да, обаче после, когато дойде в клуба и си говорихме, и ти ми каза, че си имаш приятел, реших, че е по-добре да оставя нещата така.
- Защо?
- Ами не съм от тези, които крадат гаджетата на другите. Пък и сякаш не можех да си ни представя заедно. Тогава.
- Тогава? - Ейдриън повдигна вежди.
- Ами, не те познавах много добре. Поне не толкова, колкото сега. А и не мислех, че ще си допаднем.
- А не си ли допадаме?!
- Да, но може би не по този начин...
Тя се усмихна и се изчерви. Молеше се Дейви да не забележи.
- И аз трябва да ти призная нещо.
- Какво?
- Когато се срещнахме, аз също много те харесах.
- Наистина? - той изглеждаше учуден.
Ейдриън се усмихна загадъчно.
- Защо не ми каза?! Между нас можеше да се получи нещо!
И двамата избухнаха в смях. Но не им беше смешно - съвсем не.
- Представи си ни като двойка... - Дейви се загледа в празния екран на телевизора.
- Хм... Мислиш ли, че щяхме да бъдем добра двойка?
- Кой знае... - той още изглеждаше отнесен.
- Предполагам,че никога няма да разберем- тя го каза толкова тихо,че щеше да е цяло чудо, ако Дейви беше чул. Но той я чу.
- Мислиш ли?- той се обърна към нея, съвсем сериозен.
- Аз...
- Шегувам се, Ади - той се усмихна с "онази" усмивка.
Ейдриън леко го побутна.
- Не мисля, че щяхме да сме добра двойка.
- И защо не?
- Прекалено различни сме.
- Противоположностите се привличат, нали знаеш... Поне така казват...
- Така ли е? - Ейдриън го погледна с палава усмивка.
- Не можеш да отречеш,че се разбираме чудесно.
- Но не и като двойка.
- Е, да, но ако бяхме заедно, можеше да е и по-добре.
- Кое? Връзката ни?
- Да.
- Може би... - Ейдриън започна да се чуди накъде отива този разговор.
- Виж, не знам за другото - Дейви подметна уж случайно - но сексът с теб щеше да е страхотен.
- Дейви! - този път тя наистина се задави.
- Ха-ха, шегувам се, Ади. И все пак, замисли се, толкова сме различни, че...
- Това е! Няма да говоря повече за това с теб!
- О, моля те, не се прави на срамежлива.
- Срамежлива - не, но сериозно обвързана - да. Дейви, мисля,че имаш нужда от гадже.
- Откъде знаеш, че нямам?
- Имаш ли? - нотка на ревност се прокрадна в гласа ú.
Той замълча за момент.
- Може би си права.
- Чудя се какво ли ще каже Джоузеф, ако ни чуе сега...
- Само хубави неща разбира се! Не сме направили нищо лошо, нали?
- Не...
- И това, че искам да спя с теб, е комплимент.
- Дейви!
- Ох, прекалено лесно е да те дразня.
- Ще кажа на Джо!- тя се изплези.
- Обзалагам се, че няма.
- Защо не?
- Ами защото, може би, само може би, ти още си падаш по мен.
- Вече не е смешно, Дейв - изтананика Ейдриън.
- Не се шегувам.
- Добре...
- Добре, де, само малко...
Отново бурен смях.