Избор ли е болката, пропита вътре в нас, или свикнали сме само нея да избираме. Отричаме ли щастието, което се крие зад тъгата? Отричаме ли себе си, щом избираме да страдаме? Та нали в човешката природа всеки се стреми към доброто? Или може би това е само теория, измислена от някой върл оптимист...
Защо малките неща са в състояние да предизвикат у човека немислима за някой болка? Но какво са всъщност "малките неща" ? Има доста изрази, които често човъркат съзнанието ми. "Малките неща в една връзка са от голямо значение"... " Ти не забелязваш малките неща"... "Трябва да вникваш в малките неща" ... "Малките неща ме нараняват" ... Е, добре де! МАЛКИТЕ НЕЩА съществуват в една парадоксална реалност. Човек сам си измисля понятия, които използва в различни ситуации. Понякога едно малко нещо за някой е от огромно значение за друг. Понякога някой се опитва да намери тези малки неща от чист егоизъм, за да убеди човека до себе си, че той не забелязва тези малки неща. Понякога малките неща ни се струват наистина важни. Зависи как са ни убедили в тях. За мен малките неща са извинение доста сходно до извинения от сорта на: "много е дълго"... "не ми се говори"... "ти грешиш за много неща"... "много са причините за това"... Все едни такива грандомански изказвания, които често не се свеждат до конкретни примери.
Но аз не съм човек на малките неща. Не съм свръхчувствителна, нито пък безчувствена. Аз обичам конкретните примери. Човек на тезата и доказателствата съм. Няма ли теза, или пък доказателства, заключението няма как да следва. Проста теория. Трябва да отбележа, че преди може би и аз бях вглъбена от малките неща. Всяка дума, всеки жест на неприязън, който забелязвах, се забиваха като прирони в сърцето ми. И то толкова много се препълни, че вече стана желязно. Понякога доста натежаваше... Понякога усещах как се превръщам в пълното отрицание на това, което мислех, че съм, а именно ставах безчувствена обвивка. Борих се за добро, а бях скована в омраза... Бях превърнала живтота си в графична рисунка. А преди рисувах живопис...
Един ден получих съвет... Съвет, който нямаше нищо общо с възгледите ми: " Аника, разбери, че не всичко в живота е любов"... Дали наистина бе така? Дали трябваше да се примиря, че целта ми е единствено образование, професионална реализация и натрупано състояние? Толкова сухи термини, термини, измислени може би от върлите песимисти... Дали песимистите не са всъщност бивши реалисти? Дали реалистите на са в същност бивши оптимисти?
Бях се превърнала в бивш оптимист... Бях станала даже песимист... Това ли всъщност трябваше да бъда, за да оцелея в този суров свят?
Дните минаваха и все повече се убеждавах в какво се превръщам... Та това не бях аз... Какво всъщност бях аз? Просто стока, която външно изглежда лъскава и качествена, а като я отвориш, се разпада в ръцете ти... Не можех да живея така... Тайничко се надявах, че дълбоко забравените ми мечти някога ще станат реалност... Мечти за човека до мен, който ще ме разбира и подкрепя, защитава и вдъхва кураж, човекът, който да вярва в мен и да се вслушва в думите ми... Мечтаех да го открия в свят на безлични графики...
Един ден, напълно неочаквано влезе в живота ми. Един ден може би за минути ти превзе всяка клетка от тялото ми. Така внезапно влезе в мен, че мисълта да излезеш беше немислима... Беше като лекарство за нелечимата ми болест... Толкова бързо извади всеки пирон забивал се някога в сърцето ми... Поемах си дъх свободно... Сякаш ти се превърна в кислорода, който ми дава живот... Ти бе обрисуван в цветове.
Често жълт - като щастието, от което отчаяно се нуждаех... Често зелен, като спокойствието, което ми вдъхваше... Понякога бе и червен, като яростта, която виждах в очите ти. Но за мен ти си единствен... Всички други си остават просто безлични графики... Ти си част от мен... Страдаш ли ти, страдам и аз... Ако ти се усмихваш, ме караш да сияя цялата и до толкова усмивката не пада от лицето ми, че чак ме боли...
В мигове на трудности и на нещастие си спомняй, че каквото и да сторя, го правя от безкрайна любов. Вече не се чувствам неудобно, щом изрека тези две думи... Ти осмисляш живота ми, може би е трудно да повярваш... Прости ми, ако не виждам малките ти неща... Прости ми, ако те обидя в миг на ярост... Обичам те, да ! Наистина те обичам безумно много... Всичко, което ми е нужно, си единствено ти. Не ми трябват пари, нито дом по последна мода, най-малкото пък скъпи подаръци... Ти си най-ценното, което някога съм имала... Обичам те, не го забравяй никога! Ти ми даде сили да продължа да се боря за добро, искам единствено да си щастлив! Искам винаги да ми показваш малките си неща, защото е твърде вероятно за мен да са без значение понякога...
Обичам те и никога, ама никога няма да те нараня! Искам само да ми вярваш така, както аз вярвам на теб! И отново Обичам те, защото с теб разбрах, че не съм мъртва за любов...
© Нямам Всички права запазени