Надя извади мусаката от фурната и въздъхна – незнайно кой поред опит и все още нямаше вид на тази, която майка им приготвяше, когато бяха деца, въпреки че беше по нейната рецепта. Преди две години, когато работеше и живееше в Лондон, за секунда не си бе и помисляла, че вида на някаква си мусака може да я вълнува по някакъв начин, въобще не беше мислила, че ще яде отново мусака, камо ли че ще се опитва да я сготви. Надя въздъхна мислейки си какви странни завои взима понякога живота. После престана да се вайка за окаяната си гозба, така или иначе нямаше кой да се възмути на вида й. Тя пресипа част от яденето в една по-дълбока купа и се пресегна за пасатора.

След като направената на пюре мусака бе изсипана в купичка, тя я занесе на Кристиан, който стоеше на дивана пред телевизора, но едва ли разбираше нещо от това, което гледа. Отново стискаше онази прословута играчка космически кораб, която някой му беше подарил за някой от рождените  му дни като дете, тъй като тогава Кристиан все разказваше как един ден ще стане астронавт, и която Надя се затрудняваше да изтръгне от ръцете му дори, когато го къпеше.  Тя се отказа от борбата този път и седна на храни брат си.

- Виж, две четирилистни детелини. – Юлия подаваше малко, зеленикаво цветенце  Надя. – Едно за вашия апартамент и едно за нашия.
Надя взе цветенцето и се усмихна. Не знаеше колко хиляди пъти беше благодарила на ум, когато на съседите им се роди бебе, макар все още да й се струваше невероятно. Малкия Павел от отсрещния апартамент, с който си играеше с брат й, когато бяха деца, се беше оженил за красивата Юлия, родителите му си бяха заминали на село и сега младата двойка живееше сама в апартамента и се грижеше за детето си. Надя благодареше от все сърце за този момент. Най-накрая имаше с кой да виси на люлката пред блока, не й се налагаше сама да понася вторачените погледи на съседите и минувачите към нея и 21-годишния й брат, който не можеше да говори и да се движи сам. Надя още помнеше деня, когато й се обадиха, че брат й е претърпял инцидент. Тя тъкмо плануваше да излезе след работа в един от парковете на Лондон с един от колегите си, за да се порадват на снега – рядко срещано събитие в английската столица. Надя не се вълнуваше толкова от някакъв си сняг, който бе виждала безкрайно много пъти като дете в София, вълнуваше се от зараждащите се чувства между нея и колегата. И тогава й звъннаха за Кристиан. Побой от неизвестен извършител, тежка черепно мозъчна травма, брат й не можеше да се обслужва сам, имаше нужда от близък човек. Баща им бе починал в катастрофа, докато бяха деца, а майка ми – от рак, няколко месеца след като поне успя да види Кристиан като абитуриент. Те нямаха други близки роднини и Надя се принуди да остави всичко, което бе градила в Лондон, за да се върне да се грижи за брат си. Първите месеци буквално изпитваше гняв към него – беше зарязала обещаваща кариера, далеч от мизерията в България, за да се върне да обслужва почти неадекватния си брат. Още повече, че хиляди пъти бе спорила с него, че трябва да прикрива сексуалната си ориентация, че хората в България не са готови да приемат такива като него, че може да си изпати. А той винаги усмихнат казваше, че не иска да живее в лъжи или страх. Разбира се, Надя нямаше как да е сигурна дали побоя е бил заради това, а така и не се откри кой го е извършил. Но това беше нейната теория.

За учудване на всички обаче, Кристиан се възстановяваше бързо. Не можеше да координира много движенията на ръцете си, но след известно време започна да може да се изправя  от инвалидната количка и да прави няколко крачки, когато някой го придържа. Беше започнал дори да произнася повече думи и видимо разбираше все повече какво му се говори. Някъде по това време Юлия се нанесе при Павел, и въпреки, че Надя беше с около 10 години по-голяма от нея, двете станаха приятелки. Може би беше и по принуда – в блока им живееха предимно пенсионери, Надя беше по цял ден закотвена вкъщи заради брат си, също както и Юлия – първоначално заради бременността, после заради бебето. И някак логично двете се засичаха често пред блока и станаха приятелки.

Между временно Кристиан се беше влошил отново. Спря да се изправя и да се опитва да ходи, спря да се опитва да говори, не даваше признаци да разбира това, което му казват. Терапевтите и лекарите разпитваха Надя за евентуалната причина това да се случи, но тя не можеше да се сети и да намери някаква логика. Спомняше си, че той се срина на пода в кухнята, докато Надя му говореше някакви маловажни истории от деня и гледаха репортаж за протестите пред Народното събрание. Нито едно от тези неща, не й се струваха свързани с брат й. Лекарите я съветваха да се преместят в по-малък, провинциален град, с по-малко стрес, така щяло да бъде по-добре за брат й. Един дори изказа мнение, че може би случайно са засекли някъде побойниците му, Кристиан не е бил в състояние да каже, че са те, но шока от това, че ги е видял, е повлиял на напредъка му.

Надя не искаше да чува. Не можеше да приеме, че след Лондон, ще й се наложи да живее в някое затънтено българско градче, където няма дори денонощен магазин. София й беше малко по-поносима, а и Юлия беше тук, освен това съседите вече бяха свикнали с тях и не се вторачваха всеки път като ги видят.

Надя се събуди от скимтене. Кристиан понякога сънуваше кошмари и насън се въртеше и се опитваше да каже нещо. Влезе в стаята, той беше буден, пижамата и чаршафите му бяха мокри, а капчици пот бяха избили по челото му. Надя преоблече брат си, смени чаршафите и мушна всичко в пералнята, утре сутрин щеше да пере. На сутринта Кристиан отказа да стане от леглото, тя се отказа да се бори с него и донесе сутрешната му каша в спалнята. Нямаше обаче да остави тъпия космически кораб в ръцете му, Надя нервно го дърпаше, а момчето скимтеше и не пускаше. Всичко това доведе до паничката с каша, разсипана върху чаршафите. Надя смени и тях, за да установи, че няма вече чисти чаршафи, всички бяха за пране – изпотени, нацапани с храна, напикани, оповръщани… Понякога тя губеше всякакви желания да върши къщна работа, сякаш й се искаше да накаже брат си за това, на което я беше обрекъл. Искаше й се да му изкрещи, че ще го остави да спи в мръсните чаршафи, но знаеше, че той не е виновен, че малкото й братче се крие някъде вътре, в това осакатено тяло, което не  можеше вече да контролира. Тя събра поредните мръсни чаршафи, занесе ги към пералнята и там установи, че няма как да ги изпере. Добре си спомни как химикала й спря да пише преди да добави праха за пране в списъка с покупките последния път, когато ходиха до близкия хипермаркет.

Надя притича бързо до съседите и звънна. Отвори й Павел, който подреждаше и стискаше някаква детска плюшена играчка на детето му. Тя беше задъхана, пътьом обуваше една от обувките си.
– Какво става? – попита Павел. – Кристиан наред ли е?
– Наред е. Дойдох да помоля за нещо.
– Ами Юлия и детето не са тук, отидоха на гости, по-късно ще се върнат и може да излезете…
– Не, не е това. Спешно трябва да отида до магазина долу, но не искам да се занимавам да обличам Кристиан и да го свалям с количката. Моля те, ела у нас за пет минути, аз ще изтичам и ще се върна бързо.
– Надя, аз…
– Моля те, дори не е нужно да стоиш в стаята с него, просто да си вкъщи за малко. – Надя не винеше Павел, че страни от брат й, нещо, което отдавна беше забелязала. Никой не знаеше как да реагира около Кристиан и новото му състояние, самата тя сигурно би стояла настрани, ако имаше кой друг да я замести.
– Добре, но за малко.
– Да, за малко.
Надя хукна към асансьора, отиде до магазина и се прибра по най-бързия начин. Влезе тихо вкъщи, за да не стряска Кристиан с рязкото отваряне и затваряне на врати. Влезе в спалнята и видя Павел легнал на леглото до Кристиан. Павел плачеше, а Кристиан се усмихваше. Не беше се усмихвал от… Надя се опитваше да се сети. Последно се усмихна точно преди онова падане в кухнята, след което се влоши отново. Когато гледаха онзи репортаж. Тогава Надя се сети какво беше казала на Кристиан в онзи момент – беше казала, че съседите им ще си имат бебе. Сети се и кой беше подарил на Кристиан космическия кораб, когато беше дете. И това беше точно Павел.

След две седмици Надя и Кристиан се преместиха в Своге. Тя разбра, че не може да причинява на брат си да вижда детето и съпругата на човека, с който явно ги свързваха чувства, а може би и минала връзка. Надя не искаше да разбира със сигурност, но според нея това беше причината брат й да се влошава и тя не можеше да позволи това да продължава се случва. Двамата седяха в новия апартамент и Надя се опитваше да нахрани Кристиан с поредната пасирана яхния. И се беше отказала за пореден път да се бори с това да измъкне играчката от ръцете на Кристиан. Не, това не беше космическия кораб. А един плюшен папагал. Същия, който Павел държеше, когато отвори вратата на Надя в деня, когато праха за пране беше свършил.

09.11.2014г.
гр. Сопот