- Как мина денят ти?

- Като всеки друг, в очакване на залеза...

Елън Шрайбер

- Искаш ли да поговорим?

* Тя никога няма да иска да говори с теб!

- Все още не съм готова... – измърморих, сритвайки Кучката.

- Защо дойде тогава да се видим?

* Със сигурност не и за да се задават глупави въпроси... Тя не знае защо е тук!

- Не съм сигурна защо...

- Имаш цялото време на света...

* Цяла вечност сме тук... Дойдохме, видяхте се, хайде да си ходим, преди да ни е уморил с поредното гениално изказване!

- Млъкни вече, защото не мога да те издържам!! – извиках. – Може ли да си запаля цигара?

Червенокосата ме гледаше с недоумение, докато Той ми подаваше цигарите от масата.

* Не си пушила от толкова много време. Какво правиш?!

- Мисля, че мога да правя каквото си поискам и това не ти влиза в работата!

* Троснатият ти тон не ми харесва!!

- Аз също не те харесвам, но никой не ме пита...

* Днес си страшно отворена! – изръмжа Кучката.

- С какъвто се събереш, такъв ставаш са казали умните хора! – изръмжах на свой ред.

- Достатъчно! – прекъсна ни Той. – Мисля, че вече имаме какво да си кажем или поне да се опитаме...

* Нямаме какво да започваме, но имаме какво да довършваме. Ставай. Тръгваме си! – със заповеднически тон нареди Кучката.

- Искаш ли да ми разкажеш за Алисън?

* Не, не иска!!

- Ммм не, не искам... – отговорих колебливо.

* Добро момиче!

- Добре. Коя беше последната книга, която прочете?

Въпросът не беше никак сложен. Дори не се и замислих, защото „Нощта” на Ели Визел беше оставила отпечатък върху душата ми, че беше невъзможно да не си я спомням.

„Нкога не ще забравя онази първа нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ, скрепена със седем печата. Никога не ще забравя онзи дим.

Никога не ще забравя личицата на дечицата, чиито тела видях да се превръщат в кълбета дим под нямото небе.

Никога не ще забравя пламъците, погълнали завинаги вярата ми.

Никога не ще забравя нощната тишина, която завинаги ме лиши от желанието за живот.

Никога не ще забравя миговете, погубили моя Бог, моята душа; и опустошените ми мечти.

Никога не ще забравя това, дори да ми бе съдено да живея колкото самия Бог.

Никога.

Бараката, в която ни вкараха, беше много дълга. На покрива имаше няколко синкави прозорчета. Навярно така изглежда преддверието на Ада. Толкова обезумели хора, толкова крясъци, такава животинска жестокост...

...

Над половин час пред очите ни продължи неговата агония между живота и смъртта. И ние трябваше да го гледаме право в лицето. Беше все още живо, когато минавах покрай него. Езикът му – червеникав, очите – неугаснали. Зад гърба си дочух отново същият мъж да пита:

- Къде е Бог?

И един глас вътре в мен му отвърна:

- Къде ли? Ето Го – увиснал на бесилото... Тази вечер супата имаше вкус на труп...”

Ясно си спомням как се чувствах след тези редове. Спомням си усещанията, които преливаха в мен след последните редове на книгата.

Бях изтощена, изцедена, смачкана психически и емоционално; изгубена, и разбита.

Прегръщах книгата с дни и нощи, и с дни и нощи плачех така безутешно сякаш...

В речника все още нямаше такава дума...

Бях безутешна.

Сякаш някой беше стъпил на сърцето ми и ме караше да плача.

- Алисън така ли те кара да се чувстваш?

Тук, обаче, не бях сигурна как да отговоря.

Мислите ми препускаха като стадо галопиращи коне. Блъскаха се помежду си, а в същото време бяха олицетворение на мир и спокойствие.

Място, за което жадувах, но не бях сигурна, че съществува.

„Такова, на което сърцето ми щеше да е пълно; тялото ми обичано; душата разбрана...”, прочетох.