***

- Има ли някаква причина да си нервна?

- Нервна? Защо мислиш, че съм нервна? Даже не ме и поглеждаш, не знам какво точно те наведе на мисълта, че съм нервна...

- Малко Аз, малко Ти, много Ние, забрави ли? - извъртя поглед Кучката. - Не е нужно да те гледам, за да те усещам.

- Да, да, млъквай! - отговорих припряно и с досада.
 

Червенокосата ме погледна с леко недоумение. В нашите отношения тя беше доминанта и Никога не си позволявах да й говоря така.

Четеше "Вторият пол" на Симон дьо Бовоар, когато негодуванието ми не й се понрави.

Затвори я, след което с бавна крачка се запъти към мен. Токчетата й отекваха по дървения под.

Лицето й беше в моето, когато ме опря на стената. Огнените й къдрици се спускаха по раменете й, изключително непокорни, сякаш чакащи да бъдат отместени.

Зелените й очи, които излъчваха хищническа настървеност, хладнокръвие и будистко спокойствие ме гледаха втренчено, проницателно, и изпитателно.

Имаше нещо в излъчването й, което запалваше в мен отдавна потушени пожари, пробуждайки бури от смесени чувства, утихващи върху превърналите се в гробище устни...

С едната ръка, която беше опряла на стената потропваше леко, колкото да създаде усещане за напрежение. Ток, който минаваше по вените и можеше да даде на късо всеки момент, изгаряйки всичко до основи.

С другата ръка играеше с един червеникаво-русоляв кичур, който беше паднал пред лицето ми.
 

- Някой май ще ходи на среща. Кажи ми, затова ли си така... напрегната? - захапа "деликатно" Кучката.

- Оу, не полудявай! - измърморих.

- Смени няколко тоалета; чифта обувки; косата беше с друга прическа; беше с грим, после го свали, след което пак се гримира. Само отбелязвам...
 

Започнах да се суетя и нервнича. Наистина бяхме Много Ние и не беше нужно да е наоколо, за да ме чувства.
 

- Не е среща. Поне не такава каквато си мислиш.

- Ами?

- Имаме среща с Него.. - измърморих.

- Извинявай, какво?? - възкликна Кучката.

- Казах, че имаме среща с него.

- О, скъпа, няма как да стане! - изръмжа червенокосата.
 

За миг сякаш земята се разтресе под краката ми. Знаеше какво щеше да последва и това я караше да се чувства нестабилна, и уязвима.
 

- Оу, скъпа.. - въздъхнах без да я поглеждам. - Малко Аз, малко Ти, много Ние, забрави ли? Толкова много сме Ние, че даже не е нужно да ти се моля или каквото и да било. В крайна сметка сме вързани една за друга...
 

Кучката негодуваше. Имаше пролука, която я правеше несигурна и отслабваше силите й (както ставаше с противниците).

Разликата беше, че с нея не бяхме врагове; не бяхме и приятелки, но бяхме зависими една от друга. Тя не можеше без мен, както аз не можех без нея.

И не, че щеше да дойде краят на света, даже напротив. Тя ме правеше силна в слабостите ми, докато аз... Е, аз бях единствената й слабост...

И като нейна такава трябваше да се грижа за сърцето, и душата й (както тя се грижеше за моите); както и да я пазя от света, и най - вече от нея самата (както правеше тя).
 

Послепис: Защото, когато бягаш от себе си отиваш именно... към себе си.