Вчера

"... а избледнее ли една душа, до липса, тялото си тръгва, като небрежна потребност", Ariadna

Днес съм пъзел, но съм с толкова много части, че на никой не му се занимава да гледа детайлите и да сглобява.

Най - лесно е грубото подреждане, сглобено в нечия представа: "Ето така трябва да изглежда Тя".

Когато "остатъците" ми не пасват, тогава ставам нелогична.

И понеже всеки човек има свое собствено съзнание, и в представите си ме изгражда различно и най - вече, както му е удобно, затова, и в един момент са привлечени от деформациите ми, защото са им нови и интересни, пък после изпитват презрение поради абсолютно същата причина..

* Трябваше да запиша мислите си.

Толкова силно се блъскат в мен днес, че главата ми е като камбанарията на Александър Невски *

Понякога (през повечето време, всъщност) мога да опиша хората толкова добре.

Не мога да разпозная колко са високи, нито колко тежат, нито пък годините им, но... Описвам ги толкова добре, да му се не знае.. По - добре отколкото описвам себе си.

И имаме нещо общо. Всички останали и Аз.

И въпреки това, в края на деня, описвам всички останали и всичко останало, а себе си не мога.. И това ме задушава, особено, когато не мога да кажа какво чувствам. А аз винаги съм можела...

Сега, обаче, е нещо по средата.

Не е радост, но не е и тъга.

Не съм балансирана или по - точно не съм в дисбаланс, но не съм и в зоната си на комфорт.

Такава даже май нямам в момента.

И знам, че не мога да контролирам винаги нещата. Аз и не искам. Но искам да контролирам... Себе си. Чувствата си. Емоциите си. Мислите си.

Не се чувствам ядосана, нито бясна за нещо, но не съм и от най - спокойните.

Не е апатия, но е една празнота, която е в комбинация с тежест и лекота в същото време.

Предполагам, че звучи нелогично.. Толкова много противоположности, които се блъскат помежду си за надмощие.

* Сблъсъкът от шум и тишина в момента е толкова силен, че не знам къде да се скрия..

Устните ми сякаш са гробище, върху което думите ми (подобно на въздишки) умират.

Нинко Кирилов е написал: "Когато пропастите се самоубиват, скачат в хора.." *

Влизам в болницата днес, качвам се на втори етаж и заставам в началото на дългия коридор, през който трябва да мина, за да стигна до кабинета.

Изпитах много странно усещане.

Коридорът пред мен започна да се стеснява и отдалечава още повече.

Краката ми замръзнаха.

Сърцето ми биеше ускорено и за няколко секунди отказах да тръгна.

Не мислех за нещо конкретно. Нямаше нещо, което да ме тревожи в точно този момент.

Дори не знам каква асоциация съм направила.

Коридорът все така стоеше там, дълъг и тесен. И в продължение на още няколко минути отказах да тръгна по него.

(Нещо стои на пътя ми)

Още няколко мига по - късно главата ме отпусна, сърцето се успокои.

Минах през коридора и седнах пред кабинета.

Мислите в главата ми блуждаят.

Обхождат стените на болницата и хората там.

Коридорът ме затваря.

Гласовете в мен започват да се надвикват помежду си.

(Не ми е трудно да кажа, че не се чувствам добре. По - трудно ми е да кажа, че съм добре, когато не съм)

Съвкупност от противоречия съм.

Преливам от чувства и думи за казване имам толкова много..

В същото време нещо ми липсва. Усещам празнота. Тежка, смачкваща празнота, която ме смазва, а в същото време ме държи в очакване, че нещо ще се случи.

В 3:55 сутринта седя в единия от ъглите на стаята.

Бърша си сълзите, които извират от дъното на бездънната ми душа и дописвам последните редове.

Несигурна съм.

В себе си.

Не се чувствам в безопасност.

Със себе си.

Сякаш съм на ръба на...

Пропастите скачат в мен.

Пропуквам се отнякъде.

Мисля, че викам за помощ...

https://www.youtube.com/watch?v=PebHWpYYW4E&ab_channel=MichaelOrtega