Алармата на телефона звънеше.”Мамицата ти” – с раздразнение го потърсих до леглото. В продължение на 10 секунди опипвах мястото над главата си. Къде беше шибаният телефон?! ”Мамка ти! Мамицата ти мръсна! ” Най-сетне намерих GSM-ът сврян някъде между одеяла, фланелки, мръсни чорапи и какво ли още не. Изключих алармата. Станах бавно и седнах на ръба на леглото. Исках да легна за минута, може би две. Бях наясно, че ако го направя ще заспя на секундата. Боже, как само мразех да ставам рано.Спеше ми се адски. Бях прекарал вечерта пред компютъра, сшяейки се безцелно из уеб пространството. Не бях свършил нищо полезно и ето ме сега кисел и изнервен до краен предел. Поседях някоя и друга минута и се запътих към банята. Мръсна, неугледна баня. Мухъл в ъглите на банята, ръждясали вечно капещи кранове, паяжини между стената и бойлерът. Бойлер, който сигурно бе набор на дядо ми ако не и по-стар. За нищо на света не влизах в шибаната баня без джапанки. Подът беше съставен най-малко от 5 вида плочки, толкова различни по цвят и големина, че бихте си помислили, че някое дете със синдрома на даун е нареждало пъзел. Взех бърз душ, опитвайки се да се диснтанцирам от мазните хлебарчици на стената. На няколко пъти ги целех със  струйки вода, но изглежда това не ги притесняваше ни най-малко.Тогава им теглих няколко храчки! Но дори и наплюти, целите покрити със сополите ми, малките гнусни, тлъсти гадинки си седяха необезпокоявани. Майната ви!

 Влачейки се по коридора към стаята ми чух дебела и звучна пръдня. Да, това бе скъпият ми хазаин, който както винаги си дрискаше и пафкаше, затворен в кенефа. Не че имах нещо против странето и пушенето, но защо за бога трябва да смесваш тези две удоволствия? Облак дим и ето като на някой рок концерт звездата изскача на сцената.Само дето това не беше  рок звезда, а мъж около шейсетте, леко пълен, почти плешив, напук държейки последните си кичури коса,зализани от дясно на ляво.Бял потник- още по-бели шорти. Не знам защо всички възрастни хора толкова много държат  на белият цвят.А вие ? Последва мощно оригване и  концертът бе закрит.

 Облякох се набързо с намерението да хапна преди излизане. В кухнята беше скъпата ми на сърце хазайка.Бас държа, че дъртата кукумявка бе станала, когато аз си лягах, ако не и по-рано. За бога жено отивай да спиш! Нали ги знаете тези мили баби, които вечно се суетят около теб, ще те попитат дали не си гладен поне 5 пъти,а след това ще те попитат още един път дали си сигурен,че не си гладен, ще ти предложат от лечебният им чай, който те лично са брали на село и няма да те оставят на мира докато не кажеш ДА.Е такава беше и моята “баба”. Мразех я също толкова силно, колкото и ранното ставане. Бих сравнил студенината и безразличието с прекалената любезност и загриженост. Всички те са еднакво изнервящи! А аз бях от нервните.Стиснал зъби толкова силно, че дори и тънка струйка кръв не би се прецедила през тях отклонявах всеки неин опит да пробута домашните си буламачи.Затова и  хапнах по-бързо отколкото се бях облякъл. Нямаше как, трябваше да се примиря с несгодите, трябваше да преглътна всичката тази горчилка. Наемът бе налудничаво нисък, а и в момента не можех да си позволя по-скъпа квартира.Треснах вратата след себе си и потеглих към спирката.Там чаках един от най-комфортните и бързи рейсове на светът.Автобус номер 280,за който ще ви разкажа някой друг път.