МАНАСТИРЪТ
“Манастирът тесен за мойта душа е...”
Иван Вазов
- Чедо, толкоз грижи ли имаш?
Топла ръка на тила ми...
- Да не е болен някой?
Надигнах главата си - беше дребна и може би стара... Лицето й не се виждаше, светлината идваше откъм гърба й...
- Ти се моли, моли... Господ чува молбите ни, чедо...
***
Когато съвсем ми отесняваше на душата, идвах тук... На дестина декара, малкият манастир олицетворяваше рая. Няколкото възрастни монахини добре се грижеха за всичко наоколо - от спретнатата сграда, в която живееха, през винаги равноокосената и дъхава трева по алеите, брезовата горичка вляво, с вечно почукващия кълвач и най-сетне малката църквица, носеща името на Богородица. Но любимото ми място беше срещу гробовете - с големи каменни кръстове и свежи цветя. На всички тях бяха изписани странни имена и почти всички започваха с А –Агапия, Агнасия, Ариадна и... Анастасия. Тук витаеше такъв мир и спокойствие, сякаш скромните мощи внушаваха, че на света всичко е тленно, че животът е само ед ...