Моята сватбена рокля щеше да бъде с корсет от фина дантела,  дантелени щяха да бъдат и  ръкавите, дълги и широки като на средновековните принцеси. Полата щеше да е от шифон и меко да обвива краката ми. Влюбила се бях в този модел, когато преди няколко години ходихме до Асеновград и го видях на една витрина на Главната, снимах го и се наложи да уверявам продавачката, че когато се заженя, ще купя точно тази рокля от магазина им. ( Преди няколко седмици бях получила обещание от Алекс, че ще я потърсим и той бе измърморил, че „звучи добре, ама като те знам, тия ръкави все ще са в салатата“)  В сложно сплетения ми кок щяха да са намигат бели цветчета с различна големина.  Приятелите на татко от селския състав за народна музика щяха да вдигнат половината село с големия тъпан, за да ги съберат пред портата, където да цъкат пред страхотната, измислена от мен украса на сребристото БМВ. Татко щеше да се разплаче, разчувстван както винаги от „Ела се вие“, а мама, достолепна и хладнокръвна като английска кралица, щеше да го смушква в ребрата да се държи на положение. В ресторанта щях да приличам на облак от пухкава пяна, докато танцувам първия блус със съпруга си и любимия валс с татко. Прозорецът на спалнята в същата нощ щеше да прилича на кутия за бижута, подплатена с тъмносиньо кадифе, върху което  са разпръснати едри звезди като разкъсана диамантена огърлица… А люлката на ръцете на жениха щеше да ме извиси до най- щастливото небе.

Вместо това днес съм тук, в тази голяма и празна зала, облечена в лилав костюм. До мен Алекс, пристъпва от крак на крак, видимо изнервен от измъченото мрънкане на служителката. Колегите му – хирургът Хаджиев и рехабилитаторката Анева са свидетелите, които ще се подпишат под имената на новобрачните – деловите им, безизразни лица подхождат повече на гаранти за заем, отколкото на кумове. За миг в гърдите ми отново се надига горчив прилив при спомена как Тони ми отказа да бъде на това място днес. „За мен щеше да е радост и чест да бъда твоя кума, Марги! – беше отсякла тя след кратък размисъл. – Но не по този начин. Щях да съм щастлива, ако беше както му е реда – с музиката, с цял куп роднини, с шумотевица, викове и танци, докато ми окапят краката… Това е истинска сватба, а не вашата детинска криеница от чист инат. Моля те, премислете, това което искате да направите не е редно!“

И това ми било приятелка! – тръсвам леко глава. Премислили сме. Знаем какво правим. Ще покажем на майките си, че нямат право да се месят в живота ни и да ни натрапват възгледите си. Какво ще правим, как ще го правим – това ще го решаваме ние двамата, ние ще сме тези, които ще споделят обща съдба. Пищен, бляскав и шумен трябваше да е днешния ден и ние трябваше да го направим такъв… а не онзи излишно показен годеж, организиран от Техни величества майките.

Мъчно ми е да го призная, но мама се оказа не по-малко проклета от Антонова. Винаги ме е дразнела нейната властна  безапелационност, но съм си затваряла очите. Все пак ми е майка. Само че вече не мога да й позволя да се намесва в живота ми, защото в него  има и друг човек.  Както няма да  позволя и на Антонова. Иначе не би било честно.

В злополучната годежна вечер Алекс седя на градинската люлка до късно през нощта. Бях се сгушила до него и дълго мълчахме.

-Извинявай… - бях промълвила, а той  леко разтри врата ми и и после ръката му се смъкна по гърба ми.

- Защо ми се извиняваш? Майка ти трябва да го направи. Ти извинявай, изпуснах си нервите. Но тя ме обиди.

„На това ако му викаш обида…“ – преглътнах, но след малко не се стърпях:

-Твоята майка…

-Марги, не искам да знам! – беше резкия отговор. – Щом сте се скарали, сигурно е имало за какво. Само че аз не искам да го знам и не се чувствай виновна. Човек може да е виновен за много неща, но не и за това, че са го обидили. – прегърна ме и изтри едрите сълзи, плъзнали се по бузите ми. – Не плачи, пате! Тази вечер се сгодихме. Вярно, не така, както искаха майките ни, но го направихме. Сгодихме се без тях, ако  си съгласна – без тях и ще се оженим. Само двамата. На мен това ми е достатъчно. Не е ли така и за теб?

Да, разбира се, готова съм да се закълна, че е така. Но не можех да не се чувствам премаляла и безпомощна, не можех да накарам осите в главата ми да спрат да жужат и да забиват жилата си в ума ми. Алекс с лека целувка по шията ме изпрати да си лягам: „Идвам след малко“. Лежах и гледах в тъмното, няколко пъти ставах и надниквах през прозореца – той все така седеше там, пушеше и нещо чоплеше на телефона си. Не знам колко часа е било, когато усетих, че се плъзва до мен, а ръцете му се пъхат под широката тениска, с която спя и ме завъртат към устните му. Отговорих на целувките, макар, че те бяха последното, за което мислех в момента.А за това, че трябва да се изправя срещу майка му, когато отида на работа. Че трябва да говоря с директорката. Че трябва да се обадя на мама. „Всичко ще е наред… - мъчех се да се убедя сама, докато обвивах ръце около шията му. – Не ми пука за нищо и за никого, щом той е с мен. Всички да вървят по дяволите!“ Не знам защо, но не успявах. И утробата ми, и сърцето ми бяха като празни…

Не изчаках понеделник. Още на другия ден се обадих на шефката и поисках неотложна среща с нея в едно кафене на Главната, след което тряснах слушалката. Така де, и тя така ме привиква по време на отпуск.

Физиономията, с която я посрещнах, изобщо не подхождаше на щастлива годеница, така че нейната лъскава като  китайско бижу усмивка помръкна и докато изслуша молбата ми ( по-скоро ултиматум) нямаше и помен от нея.

-Искаш от мен нещо непосилно, Иванова!

-Не искам да местите сградния фонд на детската градина, а просто една от учителките в друга група.

-Къде мога да те преместя? Всяка от колежките работи от години в своята занималня и във своя екип и не иска да променя нищо. Аз на тяхно място също не бих искала.

-Вие не разбирате ли? – стисках зъби, за да не ревна.  Защо ли очаквах от тази атрофирала зад бюрото дебелокожа крава да ме разбере? – Не мога да работя с Антонова. Не ми е по силите. Моля Ви, г-жо Минчева, проявете разбиране. Иначе ще се принудя да напусна.

За втори път тя разпери ръце в безпомощен жест и с извинителна усмивчица – стиснах ръце под масата, за да не я обърша с опакото на дланта.

-Хайде, хайде, моето момиче, разбирам – сдърпали сте се като всяка снаха и свекърва. Но това са битовизми. Ти си интелигентна млада жена, бъди над тия дребнави глупости. Познавам те, умееш бързо да прощаваш…

-И затова ли вече толкова време се забавлявате с шоуто на нашата група? – прекъснах я злостно, докато с разтреперани пръсти ровех в портмонето си. – Беше толкова по-интересно да гледате как си играем на нерви, а че напрежението между нас дори децата го усещат и родителите коментират? Не ви ли стана интересно защо 12 деца се преместиха в другата детска градина, а повечето от тях бяха от нашата група? Ще цитирам самата Вас: „Колко непрофесионално!“

-Слушай, момиче! – косата й видимо се надигна и тя  се наду като риба балон.  – Не ми дръж такъв тон. Щом не ти харесва, моля, напусни моята детска градина. И без това ти вее под опашката след случая с Гошко. Пък и имаш наглостта да ми поставяш условия.

-Да напусна, викаш! – и аз зарязах английските обноски. – Не, няма да ти направя това удоволствие. Ще остана напук и ще работя в „твоята“ детска градина, защото тя е и моя – прекалено труд и любов съм вложила там. За което ти нямаш заслуга де.  И ако някоя от учителките ти ревне, че съм й вгорчила живота, посъветвай я да стои над дребнавите битовизми.

От злощастния годеж минаха повече от две седмици, през които мама упорито мълча, но и аз не й се обадих. Рядко ме прихваща ината, но когато това се случи, не падам по-долу от нея. Иначе приличам по-скоро на татко, който толкова мрази конфликти, че предпочита да отстъпи, отколкото да преживява  охладнели отношения. Твърди, че така му е по-лесно. Мама го иронизира, че вместо военен е трябвало да стане поп. Именно той ми се обади на третия ден, за да ме моли като изоставена ученичка да отидем на село и там да „заровим томахавката“. Нямало неприключили войни. Всичко било въпрос на тактика и стратегия.

-Не чу ли какво каза Алекс, татко? Иска и двете майки да дойдат в къщи с извинение. Той няма да дойде у вас, а аз не мога да го накарам.

-Всяка умна жена знае как да накара мъжа си да направи каквото тя поиска.

-Ама аз не искам, татко. Няма да принуждавам мъжа си да прави каквото и да е против волята му. Аз не съм госпожа Джугашвили.

-Знам, моето момиче -  въздъхна татко след кратко мълчание. – И затова се страхувам за теб. Всеки може да те огъва както му е удобно, а на теб ти е по-лесно да търпиш. Страх ме е, че и твоят Алекс може да злоупотреби с това.

Избухнах, обвиних татко, че както винаги слуша едноличното мнение на мама и обвинява Алекс без да го познава.

-Грешите за него – и двамата. Той ме обича и би застанал срещу всички, за да ме защити. Срещу моята майка, срещу своята… На никого не му пука толкова за мен, колкото на него.

-Ако се окаже, че греша, няма да има по-щастлив баща от мен, момичето ми. – каза татко след подозрително дълга пауза. – Щом не искаш да го притискаш, добре. И си права за това. Но поне ти можеш да дойдеш да ни видиш.

Цял ден си повтарях, че този път няма да сведа глава пред госпожа Джугашвили. Още повече, че Антонова беше идвала, за да поднесе извиненията си за онзи случай. Естествено, по метода на Станиславски. Поиска да обясни ситуацията пред Алекс, за да можем да се убедим, че се разкайва издън душа.

-Разкайвай се до утре, щом искаш, само че без мен. – казах рязко. – Аз нямам намерение да присъствам.

-Марги, нека да я чуем…

-Слушай я колкото искаш, Алекс, само не ме  принуждавай да стоя в една стая с нея! – извиках разплакана и побързах да се скрия в спалнята. След около пет минути я видях да ситни с наведена глава към пътната врата.

-Нямаше нужда от истерии – беше кроткия упрек, докато ръцете му обвиваха раменете ми.Дръпнах се от тях, готова да избухна, подразнена от думата „истерии“, но той ме задържа. – Не искам да се разстройваш, пате!

- Не се разстройвам, Алекс! Вече не. Разстройвах се, когато се мъчех да й се доказвам, да забележи, че и аз имам идеи, качества и собствено мнение. Няма да се хабя повече. Алекс… кажи ми само едно – обичаш ли ме такава, каквато съм си. И няма да ме променяш?

-Обичам те, разбира се. Но…

-Без „но“! Не разбираш ли, че едно малко „но“ може да съсипе  всичко?

Целувах го дълго, за да му попреча да продължи с това „но“.

Но почти  месец го имаше хапещото чувство, че нещо не е наред. Но мама мълчеше. Но татко се обаждаше почти всеки ден, за да ме моли да направя нещо. Но се налагаше всеки ден да гледам умоляващите като на бито куче очички на Антонова и макар и рядко и по служба да говоря с нея. Но трябваше да мина през три проверки от директорката – на сутрешен прием, на утринна гимнастика и една ситуация по български език ( плюс няколко “спонтанни“ влизания в занималнята по всяко време) .  Но вечер не можех както преди да заспя в сладка отмала, сгушена в Алекс, а събирах сълзите си до мига, в който чуех заспалото му просумтяване.  Но много често той беше напрегнат, изнервен и избухваше за дреболии . Както бързо се палеше, така и лесно му минаваше, но всяка разправия ме караше да се чувствам като бита. Не можех да прогоня мисълта, че аз съм виновна ритъмът на живота му да е  нарушен. Майка му вече не идваше и това му липсваше, колкото и да се мъчеше да го крие. За да поддържам идилията, се стараех в къщи да царят идеалния ред и чистота, с които бе свикнал. Това пък мен ме уморяваше и изнервяше – колкото и да се стараех, не можех да докарам дома ни до идеално подредена аптека. Започнах да осъзнавам, че досега е бил такъв заради Антонова и педантичния й навик да върви след мен и да доподрежда. В най-добрия случай налице имаше една излъскана къща и потна, пъшкаща от болки в кръста Маргарита. На която вечер хич не й беше до младоженско палуване.

Преди няколко дни не бях издържала това зариване на глава в пясъка и бях решила да направя опит за разчупване на леда. С пълното съзнание, че Алекс едва ли ще е очарован от дезертьорското престъпване на общото решение да бъдем твърди, хванах автобуса за село веднага след първа смяна.

Намерих мама в читалището, зад кулисите на сцената  - беше заета да вкарва в праведния път библиотекарката, чистачката и ръководителите на четирите самодейни състава.

-Не може всеки да го обръща на склад зад завесата, а после да мрънка, че нямало място да се обърнеш. Бутафорната чешма и дърветата аз ли съм ги оставила тук, чичо Сава? А? Аз ли? Можеш да ми идваш през ден, за да ми пилиш за прожектора, а не можеш да си прегледаш реквизита и да го подредиш. Твоите самодейци вместо да носят на репетиция ракийка и салатка, по една крушка да бяха донесли, а не за всичко Тина да си блъска главата.

В друго време щях да се разсмея, но този път гузно наведените глави пред дребната разгневена генералша ме подразниха. Сигурно защото и аз бях положение, подобно на тяхното.

Мама хвърли поглед през рамо, за да види кой е спасителния лъч, в който се вторачиха линчуваните й подопечни,  след което устните й се слепиха в упорита черта.

-Ти ли си?... Какво искаш?

-Да те видя… - смънках и моментално се ядосах на слабия си гласец.

-Е, сети се … - измърмори тя и хвърли кос поглед към наострилата уши публика. – Изчакай ме в кабинета.

На бюрото й цареше обичайният, почти следвоенен хаос – листчета, формуляри, химикали, коректори, папки. От най-горната папка научих, че за читалищния юбилей самодейците са на бойна нога -ще се постави  пиесата „Женско царство“, ще пеят съставите за народни песни и стари градски шлагери, танцовият ансамбъл ще се изяви с нови хора, ще вземат участие децата от училището… На компютъра бяха отворени няколко сайта, разбира се, първият беше на Фейсбук – майка ми е апостолски предана на този глобален клюкарник. Машината измяука няколко пъти с неподражаемия сигнал за получено съобщение.

„Тинче!“

„Тинче, там ли си?“

„Там ли си? Пиши как вървят нещата!“

Леля Вили, приятелка и колежка на мама от Смолян. Сигурно щяха да обменят идеи за юбилея.

„Лельо  Вили,здрасти, мама в момента е на сцената…“

Изскочи емотиконка с тъжно личице , а после многоточието, което показваше, че кореспондента отсреща пише. Спрях се.

„Знам, мила, много е мъчително положението, в което се намираш, но засега малко изчакай, а после намери удобен момент да поговориш с Марги. Влюбена е, затова не вижда що за стока е зет ти.“

Моля?!

„Без съмнение, той е материалист и лицемер, съдейки по това, което си ми писала… Но това, че си позволява и да й посяга, е  ужасно…“

Настръхнала, оставих папката и плъзнах скролера нагоре, за да се осведомя какво точно е писала родителката ми. А именно, че тя е смъртно обидена не само на Алекс, а и на мен, задето го защитавам и че от инат не й се обаждам, поне да се поинтересувам жива ли е след онази кошмарна вечер. И че не може да погледне хората в очите. И че след като бай Гечо е видял – недовидял през прозореца на автобуса как се дърпаме и се зъбим с годеника ми, сега иди убеждавай цяло село, че не спукват дъщеря ти от бой. И че тя самата не може да се отърси от страховете, че това може и да е вярно…

Боже мой, как може да е толкова глупава?!

-Ти какво ровиш там?

-Фейсбука ти ровя – тросвам се на фигурата, застанала на „ф“ на вратата. –Както виждам, само Областна управа не е в течение на семейната ни трагедия.

-Сега ще ме убеждаваш, че нещата са розови и пухкави?

-Мамо, не мога да повярвам, че си забила нос в едно тъпо съвпадение и че думата на бай ти Гечо има по-голямо значение от моята. Слушаш клюките на цяло село, а собствената си дъщеря не щеш да чуеш! Обидена си… ти не можеш да търпиш някой да е по-обиден от теб. Не се обаждам, за да разбереш, че приемам неговата обида като своя. А това пък, че го обсъждаш с куцо и сакато и го наричаш материалист и лицемер… това как да ти го простя?

Тръгнах си, без да се обръщам, макар че чувах подтичването й и гневните подвиквания: „Я се спри малко бе, пикло… спри да се разберем…“ Пикла, а? Ще видиш ти!

„Алекс, онова предложение да се оженим без досадни майки още ли е в сила?“ – едва улучвах бутоните на мобилния, докато пишех СМС-а. Веднага след това се обадих на Тони, за да й предложа кумството. Не допусках, че ще ми откаже.

Утре ще подредя  почерпка на масата в учителската стая  - това ще е лаконичното обяснение, че съм сменила семейния си статус. Друго не мисля да давам.

… Алекс ме побутва. Кумовете, които почти не познавам, са вдигнали чаши за тост.

-Таз година булка… - усмихва се кумата.

-…догодина – две – допълва кумът през смях.

-Мълчи бе! Догодина – люлка. И нов завеждаш лекар на отделението. – и смига на Алекс. Той й връща смигването, а аз усещам как в стомаха ми се плъзва студена топка.

-Не ревнувай, Марги. – тя се привежда през масата, когато Алекс отива до тоалетната.

-Не ревнувам.Защо реши така?

-Видях как ти се смени физиономията. Няма от какво да се страхуваш – върза го вече. Поздравления, че си преборила Цербера.

-Цербер?

-Майка му де…  - кумата се ухилва, защото не успявам да скрия гримасата си. – Вече лично аз смятах, че наш Сашо ще се ожени само за жената, успяла да мине скенер и пълна ДНК експертиза, проведени лично от Нейно Величество.

-Е, не й дадохме особен шанс да извади епруветките…

-Охо! Мъжко момиче! Ако едно време и Наталия беше показала твоите зъбки…

-Ина! – с усмивка, но с недвусмислено предупреждение изръмжава кумът.

-Коя Наталия? – питам. После, тъй като кумата прави неопределен жест с леко замахване с чаша в ръка: „Няма значение!“ настоявам. –Не, кажи. Коя е Наталия?

-Наталия беше голямата му любов отпреди. Разведена, със седем години по-голяма от него, медицинска сестра. Но го обичаше, зверски го обичаше, беше му по-предана от пес. Е, майка му не миряса, докато не ги раздели. Дърта била за него, някаква си проста сестра… При нея се влачеше през два дни да й пълни главата, а неговата не знам с какво я е пълнила.

-Ина!-рязко се сопва Хаджиев. – Престани! Минало-заминало.

-А с Наталия какво стана? – не мирясвам аз.

-Замина… - по лицето й минава тежка сянка, после се мъчи да развесели тягостно настроение, увиснало над масата, вдига чашата си. – Наздраве за булката! Браво ти, юначке! И ти пожелавам много щастие с този мъж. Млад, красив, перспективен…

-Бъдещ главен лекар – допълва кумът.

-Рано е да се каже – пояснява самият Алекс, застанал до масата, а аз смутена се питам дали е успял да ни чуе.

-Хич не е рано. Ако сега пребориш оная кукумявка Младенова и станеш завеждащ отделението, е само въпрос на време да изтикаш и Аджарски.

-Аджарски? Педиатърът?

Детските ми спомени от онази бронхопневмония още карат сърцето ми да се свива и да се чувствам като изоставено накрай света пале. Тогава ревях по-гръмко и от магаре за мама, а сестрите ме гонеха по коридорите със стиснати зъби, защото все тичах към изхода на отделението. Единственият, който успяваше да ме успокои и на когото позволявах да ми слага инжекциите, беше високият кокалест лекар с прошарените слепоочия.

 -Аджарски беше много добър педиатър – осмелявам се да изразя мнение.

-Именно – беше. – отсича Алекс. -  Но е вече дърт и му е време да си ходи.

-Не може да му отречете обаче, че е блестящ ум. – настоява кумата. – Спокойно ще съумее да управлява болницата все така добре още поне 10 години.

-Стига бе, Анева, та колко още ще се натиска на стола? – сопва се Алекс. – Лекарите и даскалите трябва да напускат професията по-рано, поне аз така мисля.  Преди да започнали да пречат. Нали, пате?

Приисква ми се да му кажа, че това „пате“ пред хора ме кара да се чувствам като инфантил, но ме досрамява.

-Александре, бъди готов за всичко – предупреждава кумът.  - Младенова вече е овършала където трябва и е  бутнала каквото трябва. Ти помисли върху онова предложение?

-Няма какво да мисля. Няма откъде да извадя тези пари.

-За какво става дума? – питам.

-За нова клиника, в която той може да влезе като акционер. – обяснява Хаджиев.

-Колко пари трябват?

-Остави това де. Няма значение.

 -Не си ми казвал. Както не си казвал и че ще се кандидатираш за завеждащ на отделението.

-О, пате, какво да те занимавам?  И на теб глупостите в нашата болница са ти досадни, както на мен – тия във вашата детска градина. Стига с тая работа. Наздраве, госпожо Димитрова! – Алекс чуква чаша в моята, притегля ме и ме целува.

„Напротив, аз се интересувам от работата ти. Искам да споделяш, както и аз да мога да ти казвам какво се случва…“ – иска ми се да възразя, но замълчавам. Не му е времето и мястото за това. Неопределено чувство за нещо, което съм изгубила поради глупост, се загнездва в гърдите ми и започва ехиден спор с убеждението, че днес е най-щастливия ден в живота ми.