Марги
Произведение от няколко части
-
1194 6Проза » Повести и романи
-
896 4Проза » Повести и романи
-
902 2Проза » Повести и романи
-
930Проза » Повести и романи
-
898 1 1Проза » Повести и романи
-
928 1Проза » Повести и романи
-
1102 1 3Проза » Повести и романи
-
952Проза » Повести и романи
-
778 1Проза » Повести и романи
-
888 2Проза » Повести и романи
-
770 1Проза » Повести и романи
-
847 2Проза » Разкази
-
823 3Проза » Повести и романи
-
889 1Проза » Повести и романи
-
855 8Проза » Повести и романи
-
881 2Проза » Повести и романи
-
1233 1Проза » Повести и романи
-
1127 1 4Проза » Повести и романи
-
1214 3 2Проза » Повести и романи
През големия прозорец се вижда огнения диск на слънцето, който мързеливо се търкаля зад гърба на тепето. Духа вятър и кара клоните на дърветата да се поклащат като ръце на екзалтирана публика на рокфестивала в Каварна. Кафените очи на Джон Доу се впиват настойчиво в моите и чувствам горещия му дъх върху лицето си. Сърцето ми спира - най-после, след месеци неми копнения този мъж най-после ще ме целуне…
-Марги! - просъсква свирепо Джон Доу и ме халосва с лакът в ребрата.
Рязко отварям очи и първото, което виждам е загрижената усмивка на шефката – топла като на кайман.
-Иванова, пак ли не ти е добре?
Измънквам нещо средно между Не и Да.
-Извинявай. Останах с впечатлението, че спиш.
Колежките наоколо дискретно свеждат глави, но не и преди да видя ехидните им усмивки. Много ги бива в този номер. Само една от тях ме поглежда упорито и гневно – Тони, единствената ми приятелка в това гнездо на оси, което за пред гражданската общественост носи името ЦДГ „Пепеляшка”.
-Не чух предложение от теб, Иванова.
Веднага имитирам замисляне – сбърчвам вежди и захапвам химикала.
-Ами аз все още се колебая…
Химикалът на Тони, която седи до мен, нервно изписва върху отворения и тефтер: „квалификацията”, а след това тайно от всички се забива в бута ми. Ох, да, това беше темата на днешния педагогически съвет – тъпата външна квалификация. Добър евфемизъм да напълниш джоба на някой гениален откривател на топлата вода, който пише дебели учебници по педагогика, а никога не е стъпвал при деца.
-Аз съм за интерактивните методи в обуче…
-Ама колко пъти ще говорим за това? – словесният гейзер на Христова удавя края на моето скромно мнение. – Тези методи са за училищната възраст, ние с тези малки деца не можем да ги използваме.
Примигвам невинно-инфантилно срещу нея.
-Откъде да сме сигурни, че не можем? Нали затова се включваме в този курс – за да научим нещо ново и полезно.
-Аз съм съгласна с Иванова. – с ясен и твърд глас се обажда Тони… пардон, колежката Антоанета Дончева, а в този глас звънва едва забележима нотка на желание за дълъг спор. Христова поема топката.
-Добре де, какви интерактивни методи би използвала в трета група? Мисловни карти? Морфологична матрица?... Вчерашни деца ще се занимават с подобен род умствена дейност.
И точно според очакванията ми, Христова се въплъщава в самата безнадеждност , преминавайки през трите познати фази – стисва устни, безнадеждно притваря очи и скръбно поклаща глава. Доволна от познатото театро, продължавам да се правя на тъпа.
-Ще се занимават, ако ги научим.
-Ще ги научим…на какво да ги научиш днешните деца. Толкова агресивни, незаинтересовани, негативно настроени…
Това е Антонова, колежката с която работим в една група – моето изкупление за греховете в някой друг живот. Ако човек я слуша, ще помисли, че не сме учителки в детска градина, а надзиратели в затвор за малки Ханибал Лектърчета. Любимата ù теза за днешните деца потъва удавена в колективна въздишка на отегчение. Този шлагер е за някоя отделна педагогическа седянка – сега сме на друга вълна.
-За вашите деца не знам, но с моите и сега използвам най-разпространеният – „Мозъчна атака”. Прочетох за него в Интернет, изпробвах го и се оказа страшно удачен. Децата в моята група не са глупави, пък за другите… не знам.
И Тони предизвикателно поглежда колежките една по една, като запазва последния поглед за Христова.Цялата и физиономия красноречиво настоява: „Хайде де!” Тя рядко се заяжда, но направи ли го – стой та гледай. Христова запазва дипломатично мълчание, само вторачва огорчен поглед в корниза над прозореца. От нея става превъзходен модел за скулптура на Ниоба.
-Ами то… - подхваща Георгиева, - всъщност и аз си мислех за това…
-Да де, да… - това е Тодорова. Надига се леко жужене и накрая всички 12 учителки от ЦДГ „Пепелянка”… пардон, „Пепеляшка” стигат до заключението, че най-полезен за повишаване на професионалната ни квалификация ще бъде курса „Интерактивни методи на обучение.” Последна, с подходяща доза драматизъм, Христова вдига ръка за да гласува, а погледа, с който удостоява мен и Тони явно цели да накара съвестта ни да се гърчи. Ние и отправяме подходящи колегиални усмивки.
-Вече трети път ти се случва да заспиш на съвет – шепне ми Тони, докато излизаме от учителската стая.
-Не издържах. През деня децата ме държат будни, но седна ли на едно място – край!
-Зарежи я тая допълнителна работа – настоява тя, впила в мен искрено загрижени очи. – Как я караш така – прибираш се в 2 часа през нощта, ставаш в 7.
-В 6 – поправям я с крива усмивка.
-Е, и? Още по-зле… Какво, не ти стига заплатата ли? Сама си, какво толкова харчиш?
Не отговарям. И сигурно по лицето ми, което хич не умее да пази тайна, се е изписало нещо, защото Тони смутено започва да се извинява.
-Стига вече – казвам рязко. – По-бързо се преобличай и да вървим, защото ако до 10 минути не пия кафе, ще легна в някое празно креватче и ще убия този, който ми попречи.
Влизам тихо в спалното помещение, където 20 главици блажено са затворили очи. Носи се аромат на прани чаршафчета, детски сапун и невинност. Половината деца спят в стил „фронтова жертва” – с отметната настрани глава и разперени ръце и крака.Три са налапали палчета и настървено смучат от тях детските си сънища. Преструващият се на заспал Гошко ме поглежда с едно око и се ухилва. Слагам пръст на устните си и строго смръщвам вежди, но усмивката му става още по-широка и аз не успявам да се сдържа – също се смея. Доволно, момченцето се обръща към стената и по всичко личи, че ще заспи с чувството за изпълнен дълг. И как иначе – днес само четири пъти го свалях от оградата, два пъти от черешата на двора, само пет пъти падна и само някакви си 10-12 пъти мъжествено ми тропна с крак:”Няма пък!"
-Цеци, заспивай – прошепвам на русичкия Цветан, но знам, че няма нужда. Той няма да заспи, но няма и да пречи.Ще кокори големите си сини очи към тавана, а по личицето му ще намират отражение всички истории, които сам си разказва, едва мърдайки устни. Любимият му партньор за игра и слушател е самият той… и от време на време - клепоухото плюшено зайче, което си носи от къщи.
-Пепи, свободна си – кимвам на помощник-възпитателката, която стоя при децата, докато траеше съвета. С треперлива въздишка а ла „Жан Валжан” Пепи благодари на някаква невидима висша сила за възможността най-после да си измие съдовете и тръгва към вратата. За пореден път усещам неприятна лепкава буца в гърлото си. Как за 5 години не се научих да не чувствам вина, че съм на по-високо стъпало в йерархията?
-Госпожице… - наистина ли чувам хълцане? – Госпожице Иванова…
-Какво има, Андрейчо? – отивам при него и го прегръщам. В очичките му се е събрала половината вселенска скръб.
-Не искам да ям супа от моркови.
-Добре, моето момче, няма да я ядеш. Следващият път, когато има супа от моркови, ще опиташ само три лъжички, за да можеш да скачаш като Зайо Байо. Сега спи, а когато станеш, ще хапнеш филийка с масло и мед. Нали обичаш филийка?
-Обичам – съгласява се успокоен Андрей и личи как облекчението, че се е отървал от омразната супа отпуска телцето му и очите му се затварят. Милият! Купичка с морковена супа го кара да настръхва, сякаш му предстои неравностойна битка. Същото е и с мен, когато се налага да споря или – сакън, пази боже, да се карам с „любимата” ми партньорка Антонова. След подобни разговори се чувствам така, сякаш са ме цяло стадо крави са ме преживяли. Поглеждам часовника. Впрочем, къде наистина се дяна гореспоменатата особа? След съвета забързано се шмугна в склада, трябвало и нещо. Ако не търси кости от бронтозавър, трябваше вече да е дошла.
Няма да я чакам повече! Преди да изляза от детската градина, надниквам в склада, където сварвам самодейна интерпретация на „Ромео и Жулиета”. Жулиета е на балкона – т.е. Антонова се е покачила на стол, за да стигне горния рафт. Ромео – леля Пепи, стои в подножието на стола и притиска с две ръце изтерзаното си, болно от аритмия сърце.По стреснатите им физиономии разбирам, че съм прекъснала една сакрална интимна изповед, гръм да ме удари! И точно това трябваше да ми се случи, ако волтажа на погледите им беше малко по-силен.
-Тръгвам си. Децата са сами – информирам ги и си тръгвам с ясната мисъл, че поне два дни ще общуват с мен чрез мълчаливо цупене. Ура! Най обичам, когато не говорят.
© Таня Георгиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
зариби ме, започвам да чета и останалите части...
-
Изчетох го на един дъх!Страхотно!!!
-
Липсваше ми твоята Марги,липсваше ми!
-
Чудесно! Четох и други епизоди, много е интересно
-
"Марги" е работно заглавие, докато измисля нещо по-атрактивно и оригинално. Уви,вече повече от три години нищо не измислих.
Благодаря, че се отби. -
Да ти кажа честно хич не схванах що пък точно туй заглавие си сложила. А... Иванова е Марги, нали? Днес съм с русата перука, сори :P Беше ми лекичко и усмихнато докато четях, на места даже нахилено Върна ми спомени и вечната дилема (моя си) да продължавам ли по цял ден да вися нищоправеща на компютъра (на заплата естествено
) или да си се върна при децата... Няма по-сладко нещо от това да видиш как двайсетина рошави мравчици се разщъкват жужащи с боси крачета след сън...
А ако мислиш, че съм спряла да чакам... твърдо ние :P
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
