25.02.2017 г., 19:39 ч.

Машината 

  Проза » Разкази
560 3 4
7 мин за четене

Истината е капан. От там измъкване няма. Но не е капан в който се умира, а капан в който се оживява. Само че пак има зъби, дето те пробождат. Дето те разкъсват и кървиш. Но те не докосват тялото ти, съвсем не. Те нараняват теб самия. Но иначе няма начин. Иначе няма начин...


Човекът седна на дивана. Но не го свърташе. Стана и седна на креслото. И там нещо не бе в ред. Премести се на табуретката, но там се прегърби. Накрая стигна до пода. Излегна се и се зазяпа в нащърбеният бял таван с висяща проста крушка, на стара фасонка... Купи си тази къща, преди година, в късният август. Стара, с окривени, почернели от времето греди. По които мравки в стройна редичка пълзяха нагоре, а други до тях надолу.Едните пълни, другите празни. Носеха трохи, части от насекоми, семена и клечки. Човекът ги бе наблюдавал часове. Те знаеха точно какво правят. Никога нищо излишно. Никога. Гледаше ги и на ум си мислеше за собствения си живот. Знаеше ли той, какво и защо прави?
Ако въобще някога е честен, човек е честен преди всичко пред себе си.  Чак после пред Бога, ако въобще вярва в такъв. Не че Бог не знае всичко за всеки.  Даже  неща, които човек не разбира за самия себе си, но мислейки си, че Го няма, живеем с илюзията, че никой не ни вижда отвътре, освен рентгена.
 -Мравките не мислят за това, каза си човекът, те са част от екосистема, от която ние хората не сме. Човекът е като поставен. Махнеш ли го, нищо няма да се промени, освен, че екосистемата ще функционира по добре. Но махнеш ли мравките- край. Всичко рухва. Екосистемата е машина. С безброй части, функциониращи в хармония, а човекът е извън машината. Сякаш е кола, която той кара. Направена специално за него.
Той лежеше на пода и мислеше за мравките. Как знаят целта си. Как не се тревожат за нищо. И не им пука. И му се дощя да е мравка. Но не беше. Можеше да мисли за тях, а те за него не. Те не можеха да мислят за него. Те не знаеха, че той съществува. Знаеха това което им трябва, за да са част от машината. А той разбра, че не знае нищо, и не е част от нищо. И няма цел. И никога не е имал. Освен дребни, ежедневни цели, касаещи самото оцеляване. Но същинска цел и предназначение нямаше. Или не го знаеше. На пода убиваше и бе студено, но поне бе естествено. Нищо не може да ти е крайна цел, ако е обречено на забрава.
 - Кой съм аз, изкрещя той...
Всички бяха умрели. Всички които познаваше и обичаше. Струваше му се, че те знаеха защо живеят, защо са живели, а той не. Хората винаги се държат така, сякаш знаят защо живеят. Те никога не показват пред другите съмнения относно това. Той също не бе показвал. Но го знаеше. С цялото си същество знаеше, че не знае нищо. Единственото което знаеше, бе че е на 49, че лежи на пода в старата си къща, знаеше коя дата е, как се казва и какви глупости бе правил досега. Всичко друго му бе непонятно. Знаеше, че в шкафа има хляб, сирене, лук, пресни яйца и пет литра вино. Знаеше, че под дивана преди седмица сложи бутилка Джони, няколко шоколада и пакет стафиди. Знаеше също и че тази вечер ще се напие до козирката. Ще стои на верандата дълго, гледайки млечния път, сам, пушейки и ще се моли. За просветление. Да се слее с всемира, поне за миг. Да види какво е това крайна цел.. Искаше да стане част от тази екосистема, ако ще и да е първият и единствен успял. Да стане едно малко болтче в машината и да се почувства смислен, а не изгубен и непотребен. Всичко имаше цел. И човекът искаше да я знае.
- Човекът винаги е искал да знае- защо? Мислеше той-  Но рядко се е интересувал от това - Как?. Понеже е лесно да получиш информация, но винаги е трудно да стигнеш до нея сам. Затова и книгата е по нежелана днес от екрана. Лесно е да си пасивен, трудно е да си активен. Да си пасивен, обаче е опасно. Крайно опасно. Ще бъдеш лесно подхлъзнат и излъган. Но понякога, заобиколен от дребните, ежедневни проблеми, които наричаме цели, човек се губи, губи фокус. И заобиколен от хора е винаги сам. Дори и да ги обича.
Ако всички са на къси вълни, а ти на дълги, или наопаки, никой не разбира какво слушаш в момента. Ти тананикаш нещо, потропваш в ритъм, но никой не чува твоята музика. Твоето потропване изглежда нелепо, а тананикането ти звучи като мелодийка на луд. Оглеждаш се, и виждаш, че околните също потропват и също тананикат, но не го осъзнават. Тяхното потропване ти се струва очарователно, защото си бил там, и си слушал тяхната мелодия. Защото знаеш, че никой не е изключен от ефира и всеки слуша нещо. Лошото е ако никога не сменяш станциите. Мелодийката става тиха, свикваш с нея, става просто шум и преставаш да я чуваш, потропването спира и именно тогава, човек престава да мисли и да търси. Примирява се. С това, че няма смисъл и функция, и радостта се свежда до това, че сетивата му носят удоволствие. И неистово се вкопчва в живота. Затова често старите хора са вкопчени в живота повече от младите. Защото мелодията е спряла отдавна, станцията е замръзнала, ритъмът изчезнал и са останали само сетивата. Животът е станал от невидим, само видим. И идещият му край е ужасяващ и плашещ. Когато нямаш сетива, когато това което ти носи наслада го няма и ти решаваш, че ще липсваш завинаги от битието. И се вкопчваш.. Отстрани изглеждаш смешен.. смешен, но не те интересува. Ужасеният човек, не се срамува от нищо. Като корабокрушенец, вкопчен в пробит дюшек, насред тихия океан. Знаеш точно къде си. Знаеш, че под теб има бездна, че дюшекът е спукан и на сутринта ще стискаш един гумен парцал. Знаеш, че на следващият ден ще се бориш за глътка въздух, носейки се безцелно по вълните. Но искаш още, още една нощ поне, да гледаш полупотънал черното залято от звезди небе, мислейки, че все отнякъде може да се появи кораб и да те извади.
И тогава. Именно тогава, изправен пред бездната, или увиснал над нея, все още на повърхността,  чуваш отново музиката. Някаква странна станция, която не си знаел. Някаква тиха мелодия те изпълва. На единение с всемира. С машината. И разбираш, там, на прага на сетивното и безтелесното, разбираш своята цел, функция и предназначение. Но разбираш и, че си ги пропуснал безвъзвратно. И единственото което ти остава, ако си разбрал това насред океана, е смирението..  Пред бездната всички ставаме такива.
Човекът мислеше тия неща, на верандата, под млечния път. Пакетът стафиди бе наполовина, Джонито също, а той с изтръпнала глава си играеше със златистата метална капачка.
-Каква хубава капачка са направили, мислеше на ум, и каква чудесна емблема. На крачещ господин с фрак. Важно размятащ бастунчето си. Целеустремен, отиващ нанякъде. Но накъде? Хахах, накъде? Може би, като изпиеш бутилката, ще станеш точно такъв господин. Какви идиоти.. Господи, какви идиоти сме..
Но все пак си наля още.
- Нямам фрак, нито бастунче, нито мога сега точно да крача важно накъдето и да е.  Типична измама, наречена реклама. Не само не ставаш важен господин, ами не можеш и равновесие да пазиш- смееше се сам той в тъмното. Но можеш да мислиш. И да настройваш станциите. Ритъмът на машината, музиката на машината, това трябва да се нацели, размишляваше той- и това трябва да стане преди корабокрушението, преди бездната под теб да те зове, преди спуканият дюшек да е станал единствената ти надежда.
Щурците свиреха като обезумели. Машината работеше с пълна пара. И той се почувства като болтче, но в друга машина.  Осъзна в изтръпналата си глава, че и  днес някои крепят нещо. Че и днес има болтчета. Дори в сетивното. И ако са  здраво завити, и проумеят в какво са се забъркали, ще разберат -Има и по сложни машини, имащи далеч по сложни цели. Цели които никога не престават. Да станеш болт, или гайка в такава Машина, ето затова си струва всичко.
-Струва си, по дяволите, викна човекът. - Ако си издържал теста в малката машина, и не си се скъсал, не си се развил, то ще бъдеш навит и в голямата Машина. Там където нищо не се развива никога.. Ще продам тази къща, някой ден ще я продам. Само за мравките ще ми е мъчно, и за млечният път от верандата. И не! Ще я подаря. Това не бива да се продава. Ще е подаря на някой, който слуша същата мелодия и потропва в същия ритъм. За да може някога,  седнал тук, да мисли и за мен. Тогава, когато ще съм част от Машината. Едно малко омаслено болтче, крепящо нещо важно, което иначе би се разпаднало.

© Лебовски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Честита да е!
  • Много хубаво, прочетох с интерес и мислех с Лирическия.Относно стафидите и шоколада под дивана, Лирическия трябва да е наясно,че скоро освен мравки по тавана,ще полазят и мишки по пода.Тогава вече чакаме разказ, който включва и екосистемата на мишките.Той ще виси на полилея и ще ги гледа отгоре,как си похапват стафидки,наредени в кръг.Ще им се чуди,дали те знаят,че той е на полилея и всеки момент ще падне и ще пробие гредореда.Извини ме за отклонението,но страшно ми хареса и затова си позволих малко хумор.Честита баба Марта!
  • може и така да е, както казваш, а може и тези които си наблюдавала да наясно с машината и да не са вкопчени
  • Харесва ми как пишеш. Караш ме да мисля. Понякога наум дори оборвам твите мисли в знак на несъгласие. Четейки, затова, че възрастните се вкопчват в живота, мислено не се съгласих... На определен етап от живота си, възрастните стават безпомощни, като децата, доста от решенията се вземат от близките им, те просто се съгласяват с тях, дали от безпомощност, дали от обич... дали от друго... Не мисля, че са вкопчени в живота. Докато обаче детето тепърва се осъзнава и мечтае, възрасният е толкова осъзнат, че знае за края. И това е част от тиктакането на машината, но трябва дълго да го наблюдаваш, така както твоят лирически наблюдава мравките...
Предложения
: ??:??