На моя Тео,
който все още помня
и все още обичам-
макар и да ме е забравил!
-Хайде, детето ми! Приготви си нещата! – каза майка ми, хлипайки през сълзи.
–Но, мамо? – обърнах се аз въпросително към нея, кашляйки по най-тежкия и мъчителен начин, по който си спомням. И продължих с въпроса си. – Къде отиваме? Защо да си приготвям нещата?
Мама само се обърна към мен и заплака още по-силно спрямо предишните секунди. Така и не ми каза нищо друго. Помогна ми да си приготвя дрехите, които сложихме в един среден по големина куфар – тъмносин и някак си навяващ ми тъга тогава, въпреки че не знаех добре за какво става въпрос. Не след дълго узнах къде ме водят – бях вече в болница. С моята майка зачакахме доктора да дойде и да влезе в кабинета си, след което да ни повика. Зачакахме пред кабинета, седнали на едни от многото метални и студени на допир столове. Баба дойде. Тя също плачеше. Тогава осъзнах нещо – въпреки че бях само на шест, разбрах, че положението бе някак си сериозно.
,,Какво се случва ...