Матео

На моя Тео,
който все още помня
и все още обичам-
макар и да ме е забравил!

                                           -Хайде, детето ми! Приготви си нещата! – каза майка ми, хлипайки през сълзи.
                                           –Но, мамо? – обърнах се аз въпросително към нея, кашляйки по най-тежкия и мъчителен начин, по който си спомням. И продължих с въпроса си. – Къде отиваме? Защо да си приготвям нещата?
                                            Мама само се обърна към мен и заплака още по-силно спрямо предишните секунди. Така и не ми каза нищо друго. Помогна ми да си приготвя дрехите, които сложихме в един среден по големина куфар – тъмносин и някак си навяващ ми тъга тогава, въпреки че не знаех добре за какво става въпрос. Не след дълго узнах къде ме водят – бях вече в болница. С моята майка зачакахме доктора да дойде и да влезе в кабинета си, след което да ни повика. Зачакахме пред кабинета, седнали на едни от многото метални и студени на допир столове. Баба дойде. Тя също плачеше. Тогава осъзнах нещо – въпреки че бях само на шест, разбрах, че положението бе някак си сериозно.
                                           ,,Какво се случва? “-питах се непрекъснато аз.
                                            Докато продължавах да се чудя, не казвайки нищо обаче, само и единствено гледайки очите на своите най-важни хора в живота, дойде докторът:
                                           –Влезте, моля! - каза той на всички ни.
                                             Влязохме в кабинета и докторът започна да ме преслушва със слушалката си:
                                            –Казвате, че момиченцето Ви от няколко дни и нощи има температура подред? – обърна се внезапно докторът към мама и баба, докато все още ме преслушваше. Мама и баба кимнаха с глава. Докторът ги попита още неща като:
                                            -Освен температура, кашлица има ли? Говорим за тежка такава? Липса на апетит, втрисане? Умора и отпадналост? Бодежи в гърба? Задух? Има посиняване на кожата. Как е пулсът?
Пулсът ми бе супер учестен. А не бях развълнувана от нищо. Но докторът, бе прав – имах тези симптоми.
                                             Хоспитализираха ме, след като ми направиха рентгенова снимка – бях диагностицирана с пневмония. Бяха ми направили също така пулсова оксиметрия, пълна кръвна картина и радиография на гърдите.
                                             В болничната стая бе ужасно студено. Радиаторите не топлеха. Единственият източник на топлина бе болничното легло, покрито с чаршаф и две одеяла. Но си спомням все още как имаше едно малко прозорче, което ме делеше от стаята на едно дете от мен- това бе момче, по-голямо от мен. А престоят в болницата бе дълъг. Даже повече от дълъг.
Един ден баба отиде да плати сметките : токът, телефоните, водата и да купи малко храна. Тогава за първи път се престраших да заговоря това въпросно момче, чийто прозорец ни разделяше, но пък тогава – в онзи ден, бе отворен:
                                            -Здравей! – казах плахо аз.
                                             Момчето, което лежеше на болничното легло, обърна главата си към мен. Първоначално никаква емоция не се изписа на лицето му, но после слънчева усмивка замести безразличието му:
                                            -Здравей и на теб! – каза ми момчето с весела нотка в гласа. И продължи – Защо си тук? Много ли си болничко?
                                            -Казаха ми, че имам пневмония, каквото и да значи това, но виждам че мама и баба много плачат и се чувствам зле заради това… - отвърнах му аз.
                                          –Защо си само? Къде са майка ти и баба ти?
                                           Въпросите му продължиха, както и моите отговори:
                                          -Мама е на работа, баба отиде да плати сметките и да купи храна.
                                          –Хм…
                                          -Хей, какво има?
                                        -Личи си, че имаш хора до себе си. Хора, на които … им пука за теб… Искаше ми се и аз да имам такива хора в живота си, на някой просто да му пука за мен.
                                        –На мен ми пука за теб! Искаш ли да сме приятели?
                                        Той само се усмихна, стана от леглото и протегна ръката си- здрависахме се. Матео, така разбрах, че се казва момчето, което бе с десет години по-голямо от мен, вече си беше изградил навика да говорим и да общуваме по цял ден – от сутрин до вечер. Когато дойде баба, аз го представих на нея. Баба много се зарадва, че съм си намерила приятел.
                                        Един пореден ден, с пореден болничен престой в болничното отделение за деца, усетих, че в стаята бе ужасно студено. Ужасно студено и толкова потискащо, че се
свих на кълбо на леглото. Матео, най-вероятно виждайки това, ме попита :
                                       -Рали? Какво ти е?
                                       -Много ми е студено, Тео, замръзвам… - отвърнах му едва аз.
                                        Не смеейки да мръдна от положението, в което бях, мислейки че ще изгубя настоящата минимална топлина, сгряла наполовина тялото ми, чух вратата на болничната стая да се отваря. Вдигнах леко глава и го видях – Матео.
Не казвайки нищо, Матео бавно започна да пристъпва към мен. И стигайки до леглото, легна до мен и ме сгуши в прегръдките и обятията си. Обърнах се към него и зарових главата си в гръдта му. Тео само се засмя. Стояхме така дълго време в пълна сладка тишина.
                                        На следващия ден, за съжаление, Матео, го изписваха. Плаках. Много плаках за него – така щеше да ми липсва. Щяха да ми липсват : разговорите ми с него, прегръдките, топлината, която идваше от самия него, любовта и обичта му на приятел. Баба беше с мен в този ден. Опитваше се да ме заговори и аз да ѝ кажа нещо, но
мълчах като пън:
                                       -Извинявайте? -чу се внезапно нечий глас.
                                        Аз и баба се обърнахме и го видяхме – това бе Матео.
                                     –Извинявайте – обърна се Матео към баба ми – Може ли да дам нещо на детето?
                                      Баба, знаейки, че той е добър и с добри намерения към мен, само му се усмихна и каза:
                                    - Заповядайте!
                                     Тео дойде при мен и погали нежно косата ми. Целуна челото ми и остави една малка торбичка до мен на леглото, в която имаше нещо:
                                    - Малка Рали? Обичам те! – каза ми изведнъж Матео- Моля те, когато си тръгна от болницата, а също и от този град, погледни какво има в торбичката. Мисля, че ще ти помогне да
се почувстваш една идея по-добре!
                                     С тези думи … той си тръгна – от болницата и от града. С баба погледнахме какво има в торбичката и видяхме – мандаринки. Не знам защо, но когато баба ме попита дали искам да изям една, аз веднага се съгласих. И не изядох само една. Изядох цели три. И … почувствах най-огромната сила в себе си. Почувствах се толкова жизнена, дори някак си щастлива и радостна въпреки факта, че Матео си тръгна, което пък ме натъжаваше. Разбира се, останах още няколко дни в болницата, под наблюдение. Вече нямах нито
температура, нито бодежи в гърба, нито онази гадна кашлица. Изписаха ме здрава. Тео... Той ме бе излекувал с това, което ми бе оставил: малките кръгли плодчета с оранжева кора в торбата-няколкото мандаринки.

                            ( По действителен

                               случай)