Мечтите на глупака
Мечтите на глупака
БАМ! Това беше първата дупка, част от множество предстоящи. Тази е за добре дошли, другите да не заспиваме. Предното колело се удари в нея с тенденция да остане вътре, а ние пътниците отскочихме в унисон с обкръжаващата ни среда. Кондукторката, зла жена, защото дори и умна, красива и т.н. една жена все си остава по малко зла, си надигна всичките телеса и се занесе право към нас - пътниците. Останалите се хилеха до уши и сочеха наляво и надясно с белите си пръстчета. Бяха видимо превъзбудени, а засмените им очи оглеждаха с интерес всичко извън автобуса.
- Господине, два лева - злото достигна и до мен.
Вече ги бях извадил от мръсното си яке и тя си ги прибра.
БАМ! Поредната от множеството. С годините се научих да не им обръщам внимание. Минахме покрай първата табела и шофьорът се закиска сатанински, което беше съпроводено и от поредния му пристъп на суха, задавена кашлица. Докато ние пътниците се клатушкахме, автобусът навлезе в селото от табелата. Хората в него, изпоизкаляни и омършавели, заедно с цялата си челяд, наблюдаваха автобуса с ококорени от изненада очи. Приближаваха се към нас, но шофьорът ловко ги избягваше. Туристите в автобуса бяха станали на крака, сякаш да ръкопляскат на някакво представление. Смееха се, махаха на хората и се радваха. Само кондукторката и аз нищо не казвахме и нищо не правехме. Знаех, че ще минем оттук, но все пак не взех друг автобус. Не знам защо. С годините не можах да се науча да не обръщам внимание само на хората. Всичко друго не забелязвах и не ме тревожеше, освен хората. Те ме плашеха и натъжаваха едновременно. Някога и аз бях от тях и сега си представях как вървя между множеството от нещастници. Не разбирам Бог. Не разбирам кой бог е толкова жесток да позволи това. От всичко, което преживях, само това не можех и още не мога да преглътна. Само тази гледка засяда в гърлото ми и стои там като белег.
Съвестта ми нашепваше непримиримо да направя нещо, а аз се съпротивлявах безпомощно. Накрая се изправих и с няколко крачки стигнах до предната част на автобуса. Казах на малкото човече на шофьорската седалка да спре и то като разбра, че иска или не ще спре, удари с крак спирачката и отвори вратите. Излязох, огледах насъбралата се тълпа страдалци и се спрях точно пред вратата на автобуса. Исках да им помогна.
„Този път може би ще е различен от предишния и от всички преди него. Може би ако им кажа, че могат да се променят, те ще ме послушат. Ако им кажа, че надеждата е кучка, която не променя, а чака промяна, този път те ще повярват, ще захвърлят надеждата и ще направят нещо”.
А хората започнаха да ми се смеят, същите те, на които аз съчувствах. Със същите усмихнати очи като на туристите от автобуса, с ухилени до уши лица и напълно щастливи „страдащите” ми се присмиваха. Застанах като ударен от гръм, първо не осъзнах защо го правят, но после се досетих - аз просто съм различен, сякаш за тях съм от друг свят. Изправих глава към небето, усмихнах се наполовина и се присмях и аз на себе си. За пореден път се изненадах как можах да повярвам в една чиста, детска мечта- че светът може да е по-добър, че аз мога да променя част от него и че хората искат промяна. Върнах се на мястото си в автобуса съвършено спокоен и с едва доловима усмивка, която приличаше по-скоро на рана. Продължихме нататък. След малко кондукторката ме попита:
- Момче, не си ли минавал оттук преди? Изглеждаше ми все едно си.
Оставих въпроса ù без отговор. Доплака ми се. Тя все едно ме питаше „ Какво си мислеше, че правиш? Да не си куку? ”. Другите в автобуса си бяха изцъклили очите и гледаха невярващо. За момент ми заприличаха на тези отвън. Оглеждаха ме като експонат и вероятно се чудеха от коя планета падам. След няколко минути вече всичко си беше на мястото. Тук в автобуса падаше голям смях. А на мен още ми се плачеше. Искаше ми се да изкрещя на света: ”Защо? Защо да не им помогна, защо?” После погледнах какво става около мен и се отказах да крещя. Разтресе ни поредната дупка, а с нея последната ми мисъл по въпроса почти се загуби: ”Господи, ако въобще съществуваш, мен ли наказваш? Те ли са наказани или аз? Защото ако са те, е… явно не им пука особено…”
С иронична усмивка насочена към съвестта си и с навлажнени от сълзи очи продължих пътуването си.
© Николай Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Все повече ми харесва стила ти и все повече се изненадвам колко сходни идеи имаме... Въпреки, че вече ми става доста неудобно и неловко, защото знам, че тук е място за коментари на твоя текст, а не поле за тъпа самореклама, но просто не мога да се сдържа да споделя още един мой разказ, който се занимава с покъртително подобни въпроси на твоите:
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=304145
Поздравления за страхотната стегната проза, изпълнена със съдържание, а не просто с истории! -
Определено грабва! Това "бам" в самото начало привлича вниманието, но и текста успява да го задържи!
-
Много верни неща казвате. В случая просто няма какво да добавя. Наистина това е основният въпрос- кой е глупакът в живота?
О-о, страшно съм ви благодарен за поздрава. Накарахте ме да се усмихна. Впечатли ме обаче последният ред. Четири думи, а толкова силни... -
Много сполучлив избор, Ники е да водиш действието в разказа чрез "аз изказ-а". "Огледал" си Пътя, Дупките по него, Автобуса, Шофьора, Кондукторката, Спътниците, Пейзажа, Посрещачите... Питам се, след прочита:" За какво си мечтае всеки един от изброените герои? Действително, кой от тях е Глупакът" и спирам до тук с разсъжденията. Доброто и Злото... Общуването. Приемането. Отхвърлянето... са част от пътуването, а твоето пътуване си е само твое, и аз се радвам на споделеното, и те поздравявам с моя Глупак: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=253470 . И с неговото пътуване
-
Разбрах те, но можем да отворим направо една нова дискусия с тема "размисли за живота". Няма да се впускам обаче сега в тия дълбоки води. Надявам се и на мен любовта така да ми подейства. "А дано... ама надали"
Само лека поправка ще сложа- аз не съм изцяло главния си герой. Това есе не е напълно откровено. Тя една надежда си се таи в мен(за промяната) обаче не се късам от рев, осъзнавайки, че тя е по-скоро детски максимализъм. Та искам да кажа, че това разказче представлява една дребна идея, нищо повече. В него всъщност има и леко обвинение към "лирическия аз"...
Пуснал съм още един текст, който също прилежно чака редактора. Ще видиш, че двата колкото и да са близки, толкова и се различават. Но аз не съм нито единия, нито другия. Като излезе, тогава ще довършим темата. -
А това ми прозвуча точно като в стил Норбеков: Като не можеш да промениш ситуацията, промени си виждането за нея!
Което буквално значи, прави се на идиот, затваряй си очите и прочие, и прочие. То точно тук се крие разковничето на цялата работа. Розовите очила не са решение на проблема, а напротив- още повече го задълбочават. Щеше да знаеш какво мисля по въпроса, ако беше прочела фантастиката ми, но тъй като явно наистина, ама хич, не обичаш фантастика, ще го кажа тук: Ето така, благодарение на розовите очила(самозалъгването) човекът става все по-малко човек.
Поздрави. -
Това разказче е много, много старо. Долу-горе на 2-3 години. Вчера се разрових и го открих. Беше забравено, честно да си призная. Мина през една редакция и ето, че е тук. Хаха, сега като се загледах в коментара ти и си спомних. Да, писано е, когато спорихме.
Аз не вярвам в такива неща като спасение и среща на друг човек, който ще ми промени мирогледа. Трудна работа е това. А и нали знаеш? Усмивката е привилегия на глупците и влюбените.
Естествено, че ще ти простя. Няма проблеми
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Tzeck, няма проблем. Рекламирай на воля, аз се радвам. Благодаря ти за поздравленията.