Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава четвърта

„Идилията винаги е измамна. Най-нормалното нещо на света е самообявяващата се за най-нормалното нещо на света ненормалност!“

Мигел Уртадо, „Убежището на блуждаещия безпочвеник“ - ноември 2133

Фаял, Азорски острови - сряда, 10 април 2103

„Неканена пристига любовта.

Сърцата безпогрешно поразява.

Понявга към Вселени е врата.

Понявга светове „изпепелява“.

Ще ти се случи в сив, невзрачен ден.

Ще те „споходи“ без да се усетиш.

Тогава ще си вече победен,

макар че загуба не ще усетиш!

Ще се „разтвориш“ в нечий буден сън

и в тоя сън ще искаш да останеш.

Уви - обречен да си все отвън,

все в плен да бъдеш петимен ще станеш...

Неканена пристига любовта.

Неотзована тя ще те напусне.

Тогава ще си само празнота,

копнееща недостижими устни.“

Елмина Торес махна с ръка, скривайки холограмата със стихове на един от любимите си поети Аполодор Назари, който освен с любовната си лирика бе известен и с това, че бе сред първите, творящи на медицинарски. Последното бе сред съществените причини обитателите на свободните зони да не го харесват особено. Друга причина за недолюбването му от тях бе прекомерната, както се изразяваха мнозина от недолюбващите го, сълзливост на поезията му.

У него обаче имаше нещо завладяващо, убедена бе Елмина, макар да не можеше да установи точно какво. Стиховете му едновременно и покоряваха, и отблъскваха, и очароваха, и отвращаваха. Бележеше ги някаква неизразима тъга, от която обаче - поне за нея бе така - не ти ставаше тъжно...

Стигайки до сами ръба на скалата, по която се разхождаше в това меко пролетно утро със ситно ръмящ от сивкавото небе дъждец, тя погледна към лениво плискащите се в краката й вълни на Атлантика. Поради наличието на големи острови в тази негова част, тук той рядко биваше бурен. Случеше ли се обаче, пенестите грамади на вълните се надигаха застрашително, заливайки крайбрежните скали в продължение на часове, а понякога и на дни, след което също така бързо, както бяха връхлетели, се оттегляха...

Елмина бе сред 3 500-те жители на поселището Пинети, носещо фамилията на основалия го преди цели 46 години Рикардо Пинети. Заселвайки се тук на 40, той се бе споминал преди 8, малко преди да навърши 78. Непосредствено след смъртта му в знак на благодарност жителите на поселището Пинети му бяха издигнали паметник...

- Предполагах, че си тук - внезапно прекъсна мислите на Елмина нечий тих мъжки глас, идещ иззад рамото й.

- Стресна ме, Берто! - извърна се тя очи в очи с притежателя на гласа.

- Нека това да е най-големият стрес, който ще ти се случва през целия ти живот! - пожела й Роберто Торес, съпруг на Елмина от дванадесет години.

Пет години по-възрастен от Елмина, тридесет и шест годишният Роберто Торес не просто я обичаше, а направо я боготвореше. Всеки път, щом погледнеше към нея, очите му засияваха с пламъка на любовта. Бе здрав като бик и висок като върлина. Вечно разчорлената му тъмнокестенява коса бе в тон с „кацналите“ върху откритото му леко мургаво лице топли кафяви очи. Имаше „железни“ мускули. С лекота вдигаше и пренасяше на големи разстояния осемдесеткилограмови щайги с риба. Затова и често го наемаха за охранител на входа на импровизираната дискотека в другия край на острова. Видеше ли Елмина обаче, цялата му мощ се преобразуваше в нежност. Тогава ръцете му можеха само да галят, устните - само да целуват, а очите - само да обожават. Дотолкова бе отдаден на Елмина, че бе престанал да се чувства като отделно от нея живо същество! Още откак я бе видял на скалите край плискащия се в краката й океан през юли на вече далечната 2089, та чак до този дъждовен 10 април 2103, дишаше с дъха й, чувстваше с чувствата й и мислеше с мислите й! Нещо повече: знаеше, че ако по някаква чудовищна причина му се наложеше да заживее без нея, би предпочел смъртта и то във възможно най-прекия и непосредствен смисъл на думата!

Елмина - от своя страна - бе висока брюнетка със свободно спускащи се по раменете й коси, с черни като тях искрящи очи, в които сегиз-тогиз припламваха дяволити пламъчета, с безупречно бяла кожа, с нежни черти на лицето, с правилно оформен нос и тънки устни, иззад които „надничаха“ два реда равни ослепително бели зъби. Макар да изглеждаше крехка и „чуплива“ обаче, едва ли някой знаеше по-добре от съпруга й Роберто, че зад нежната й външност се крие твърд и властен дух.

- Най-големият ми стрес си ти и добре, че е така - поглези се тя, сгушвайки се в прегръдките му. При това той протегна ръка, погали косите й и впи устни в нейните. Двамата застинаха така, благоговейно неподвижни, в плен на една дълга и страстна целувка.

- Бас държа, че пак си препрочитала сладострастника Назари - подсмихна се той, щом се отделиха един от друг, рецитирайки пародийно. - „Ако не дойдеш тук сега и с жар, ще стане лед любовният пожар!“

- Това си е твоя измишльотина! - разсмя се тя, отправяйки му престорен убийствено строг поглед. - При това те уверявам, че като за крайно оскъдните ти поетически заложби направо си е добро!

- О, вярно ли?! - пошегува се той. - Значи трябва да положа усилия да се самолиша от тези си заложби!...

Междувременно дъждът се бе усилил, зашумявайки приспивно в клоните на палмата, под която бяха застанали.

- Страх ме е, Берто - сгуши се в него тя.

- Теб?! Че от какво?! - не на шега се изненада той. - Мигар не бе тъкмо ти тази, която върнах от тайното пътешествие до Терсейра?!

При тези му думи тя се подсмихна, припомняйки си как преди 13 години, когато бе само на 18, незабелязано се бе качила в голямата рибарска лодка на баща си само защото бе узнала, че щяла да минава „по ръба“ на пограничната „бразда“ между азорските свободни зони и контролирания от Медицинарията остров Терсейра. По онова време с Роберто вече бяха започнали любовната си авантюра и след като цял ден не се бе прибрала от изпращането на баща си, когото бе съпроводила до лодката му, а и познавайки скритите й помисли, бъдещият й съпруг се бе досетил какво можеше да е сторила. Затова още същата вечер запали малката си моторна лодка и се впусна в лудешко преследване на междувременно доста отдалечилата се макар тежка и бавно подвижна голяма такава на баща й. Настигнал я бе в предутринните часове на следния ден. Отначало, разбира се, Елмина му се бе разсърдила жестоко, ала с времето разбра, че не само че нямаше друг, който така благоговейно да трепери над нея, както Берто (от самото начало си служеше с това му умалително название), ала и защото сърцето й безпределно го желаеше, бе решила да свърже живота си с неговия...

- Тогава (явно имаше предвид споменатото тайно пътешествие до Терсейра) просто ми бе любопитно с какво са по-различни от нас хората от Медицинарията.

- А сега вече не ти е любопитно, така ли, Мини? - изгледа я с неверие той, използвайки, също както правеше спрямо него тя, това й умалително название.

- Разбира се, че ми е любопитно - призна Елмина. - Разбира се, че продължава да ми е любопитно. От всичко, което вече знам за тях обаче, животът им ми изглежда все по-малко екзотичен и - знам ли защо... - все по-скучен. При това се опасявам, че не сме в безопасност, че някой ден ловците на въдворенци може да нахлуят и тук!

- Едва ли - опита да я успокои Роберто. - Имаме достатъчно надеждни постове, които биха ни предупредили на време, а и сме прекалено голям остров, за да се осмелят да ни нападнат.

- Не знам... - замислено прошепна тя. - Животът ни ми изглежда прекалено хубав и се страхувам нещо да не го разруши.

- Страхуваш се, понеже четеш сладострастника Назари - опита да разведри обстановката той, макар че, признаваше, на него също му бе притеснено. Напоследък пристигаха все повече съобщения за нападения не само над малки, но и над по-големи острови, дори над такива, съпоставими по размери с техния.

- Хайде пак Назари! - разсмя се тя. - Вече почвам да си мисля, че ме ревнуваш от него, макар човекът да е мъртъв от цели 5 години!

- Знае ли човек? - бе я изгледал многозначително той. - Какъвто фантазьор е, може да е изфабрикувал смъртта си!

- Едва ли е чак толкова голям фантазьор като теб, та да се сети за някаква толкова шантава идея! - контрира го тя...

Междувременно валеше все по-сериозно, а, макар да трябваше вече да се е развиделило напълно, небето като че ли бе все по-мрачно и прихлупено. При това точно в този момент откъм океана повя хладен ветрец, изливайки върху им насъбралата се в гънките на тънките палмови листа над тях дъждовна вода.

- Да се прибираме вече, а? - предложи той.

- Да се прибираме - съгласи се тя, напусна фалшивото убежище под дървото и зашляпа нагоре по мокрите скали.

* * *

Поселището Пинети бе разположено в плитка клисура на стотина метра от брега. Когато океанът бе бурен, грохотът на прибоя гръмко отекваше в обкръжилите го скали. Тази сутрин обаче той не се чуваше, първо, понеже в момента вълнението беше слабо и, второ, поради все по-проливно изливащия се дъжд, който, докато Елмина и Роберто стигнаха до дома си, бе прераснал в порой.

Домът им представляваше едноетажна къщичка с веранда, малко антре, кухня, всекидневна, спалня и сервизно помещение или всичко около 70 квадрата жилищна площ. В началото - откакто от края на 2090 заживяха заедно - временно обитаваха жилището на нейните родители. Две години по-късно обаче - в края на 2092, след като гореописаният им настоящ дом бе построен, се преместиха тук.

Щом се прибраха, закусиха и - понеже „яростта“ на пороя не позволяваше да се прави нищо смислено извън къщи - легнаха да си доспят. Сгушена в обятията на Роберто, Елмина нямаше как да знае, че бе започнал последният час от досегашния й живот и че онова, което щеше да последва, нямаше да има нищо общо с него.

* * *

Йосиф Курц, чието дежурство край брега в близост до поселището Пинети бе започнало едва преди час, наблюдаваше потопения в мъгла от косо изливащия се порой океан и за кой ли път през последните няколко минути установи, че не вижда почти нищо.

- Ама че време! - изруга. - Видимостта е толкова лоша, че все едно караме без постове! Хубавото е - позволи си да се надява, - че в такова време едва ли би хрумнало на когото и да било от ловците на въдворенци да предприеме офанзива.

Едва тази мисъл бе „изкристализирала“ в съзнанието му обаче, когато установи, че мирисът на дъжд и море започва да се примесва с някакъв непознат аромат и че - Колко странно! - макар интензитетът на пороя да не се променяше, мъглата около него сякаш се сгъстяваше!

- Ама че работа! - опита отново да пробие с поглед пелената на изливащия се порой, ала вместо това се залюля върху пъна, на който бе седнал, килна се на една страна и..., изпадайки внезапно в дълбок сън, се срина насред обливаните от дъждовните струи подгизнали скали!

Междувременно 10 петместни лодки вече бяха поели към брега от голямата такава с гръмкото име „Аякс“. Стъпвайки на скалите, докаралите ги до брега моряци бяха установили, че, както би следвало и да се очаква, поставеният да бди за безопасността на острова човек, „изплувал в краката им иззад „завесата“ на пороя, а именно гореспоменатият Курц, спи непробудно. Веднага го прибраха, разбира се. Сетне безпрепятствено нахлуха в разположеното в близката клисура селище и, разбивайки вратите на къщите, започнаха да отмъкват към лодките си обитателите му. Час и половина по-късно всичко бе приключило, като междувременно пороят бе намалял, преминавайки в кротък пролетен напоителен дъжд.

- Колко? - запита вече познатият ни капитан Рандълф Мелвил предводителя на експедицията до острова, ниско човече с топчеста глава и хищен поглед на име Гари Рейнолц. - Бас държа, че са не по-малко от 200.

- Двеста четиридесет и трима - с нарочно подчертана небрежност докладва Рейнолц.

- Охооо! - доволно „изръмжа“ Мелвил, разтегляйки дебелите си устни в самодоволна усмивка. - Само преди 3 седмици обещах на управителя на най-големия медицинариум в Трондхайм, как му беше фамилията, Вестгард ли, Вестергард ли, Вестнагард ли..., че следващият път ще му докарам цели 250 въдворенци и по всичко изглежда, че ще спазя думата си...

Оставяйки го да се радва на вестта, която му бе донесъл, Рейнолц плъзна поглед по палубата и, съзирайки натоварения с дейността по предаване на невъдворяемите след ваксинацията на медицинарските власти Лестър Гринуут, се отправи към него.

- О, колега, добър улов, а? - доволно потри ръце Гринуут. - Доста парички ще паднат този път!

- Неколцина от невъдворяемите са за мен - настойчиво го загледа Рейнолц.

- Нямаш проблем - съгласи се Гринуут, - нали така сме се разбрали, пък и нали и без това ще умрат. Не разбирам само - добави след кратка пауза, по време на която установи, че дъждът наново е започнал да се усилва - какво удоволствие ти доставя да ги мъчиш!

- Както каза, и без това ще умрат - отклони въпроса Рейнолц. - Все тая дали ще е на мушката на лъчевите пистолети на медицинаристите или по какъвто и да било друг начин.

Гринуут предпочете да замълчи. Бяха се сдобили с наистина много, мнооого богата плячка, при това точно когато в чест на петдесетата годишнина от установяването на основаващия се върху медицинската експертиза глобален политически ред за въдворените щяха да получат цели три пъти и половина повече от обикновено и нямаше намерение да позволи на когото и да било, вкл. на перверзния злодей Рейнолц, разбира се, да разваля произтичащото му от този факт добро настроение.

В същото време, докато тези мисли се нижеха през главата на колегата му по лов Гринуут, Рейнолц за кой ли път си позволи да се порадва вътрешно:

„Сред тези - имаше предвид въдворенците - се намират поне тридесетина женички по мой вкус. Най-малко десетина от тях със сигурност ще се окажат невъдворяеми, при което срещу подхвърлени на водещите ги на разстрел медицинаристи дребни пари ще мога да отведа със себе си поне 5-6!

Дааа - подсмихна се похотливо, - ще ги приютя в най-близкия си до Трондхайм личен затвор (разполагаше с дванадесет такива, пръснати из цялата територия на планетата, като най-близкият до Трондхайм бе копенхагенският му такъв) и дълго и на воля ще се позабавлявам с тях преди да ги предоставя за медицински експерименти на дъртофелницата проф. Черна Джорич, да пукне от скъперничеството си дано, проклетницата! Всъщност да не забравя - напомни си - да предоговоря с нея сумата, че вече трета година ми плаща само по хилядарка на парче! Ако изкрънкам да ми дава поне по 1 200, би било добре. За нищо не били ставали, едвам били шавали, често пукали още преди да почнела работа с тях! Добре - ще й река, - тогава, ако продължаваш да не „отлепяш“ от сегашната тарифа като магаре на лед, повече няма да ти предоставям материал за скапаните ти експерименти! Ха да те видим тогава какво ще правиш, краво сбръчкана!!!“

Междувременно, загледан към шляещия се по палубата Рейнолц, капитан Рандълф Мелвил за кой ли път установи, че той никак, ама съвсем никак не му харесва. Не знаеше защо. Просто бе неприятен тип и толкова. Пусто, че бе сред най-добрите от предвождащите ловни отряди!

„По дяволите Рейнолц и неприятната му мутра!“ - реши да се отдаде максимално на радостното усещане от богатия улов и се отправи към каюткомпанията за чаша уиски. Пътем даде заповед за потегляне. Няколко минути по-късно, с тумбеста чаша уиски в ръка и загледан през прозореца на каюткомпанията в наново прерасналия в порой дъжд, си зададе въпрос, от който неистово се страхуваше и затова отдавна бе избягвал да си го задава, а именно:

„Дявол да го вземе, какво им е заразното на въдворенците, та трябва да ги тъпчат с декатрон, за да ги въдворят?! Главата си режа - отпи дълга глътка от уискито, наслаждавайки се на разлялата се из тялото му топлина, - ако в сравнение с жителите на Медицинарията сред тях болните - независимо от какво - са повече спрямо здравите!“

Едва позволил на това питане да „изплува“ на повърхността, капитан Мелвил тутакси наново го „натика“ в едно от най—потайните ъгълчета на съзнанието си. То обаче - сигурен бе - щеше да продължава да го гложди чак докато получеше удовлетворителен отговор, ако това изобщо някога се случеше, разбира се.