Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава седма

„Тогава адът се отвори и погълна всичко живо, що беше там!“

Мигел Уртадо, „Триумфалната арка в пламъци“ - април 2133

Париж - неделя, 5 май 2103

Площад „д-р Роже Рокар“ все повече се изпълваше с народ. През все още не разкъсаните от слънчевите лъчи вълма мъгла силуетът на Триумфалната арка изглеждаше като призрачен исполин. На площада, до преди 40 години носил името на може би най-известния френски политик на двадесетото столетие Шарл дьо Гол, а след това преименуван на най-популярния френски лекар от началото на Медицинарията, вече се бяха струпали поне 100 000 души и по Шан-з-Елизе и от околните улички към тях се присъединяваха все повече и повече. Междувременно откъм монотонно течащата в коритото си Сена повя хлад, а небето, вместо да се проясни, още повече прихлупи площада и околните улици, като от облаците дори заръмя ситен дъждец.

Днес тук, в чест на петдесетгодишнината от завземането на планетарната власт от Медицинарията, щяха да бъдат ваксинирани 520 от докараните през последните две седмици в Париж от заразните зони 12 845 въдворенци. Първите петдесет успешно ваксинирани, под съпровода на изпълняващ химна на Медицинарията духов оркестър и сред „дъжд“ от фойерверки, щяха да издигнат огромното, с 25-метрова дръжка и с диаметър на платното 60 на 70 метра, нейно знаме.

Обстановката, разбира се, бе празнична. След като десетилетия наред на населението бе внушавано, че 5 май е най-великият от всички празници, а Всеобщата глобална медицинария - най-прекрасното от всички творения на целокупното човечество, нямаше как мнозина да не се „заразят“ от тази пропаганда. Мнозина, ала, както ще видим след съвсем мъничко, далеч не всички. Сред тълпата имаше много хора с грейнали лица, ала не бяха малко и начумерените и безразличните, които не само че не се опияняваха от витаещата във влажния майски въздух празничност, но и - поне така изглеждаше - с нетърпение чакаха края на триумфалния водевил, за да поемат нанякъде и да се отдадат - почивен ден бе все пак - на любимите си занимания.

- Ето ги, ето ги, ето ги... - зачуха се много гласове, когато откъм Шан-з-Елизе се зададе процесията с петстотин и двадесетте въдворенци. При това тълпата, доколкото това изобщо бе възможно на претъпкания площад, се разстъпи, за да направи място на тях и на въоръжената им с лъчеви пистолети неколкостотин членна охрана.

- Какво става, Етиен?! - взирайки се в тълпата се обърна към един от колегите си младеж от охраната на въдворенците.

- Защо, Патрик? - не разбра въпроса на другаря си запитаният.

- Съвсем не е като друг път - присвил очи внимателно обхождаше с поглед множеството Патрик. - Преди малко видях сред тълпата да се предават от ръка на ръка някакви листчета, много листчета...

- Сторило ти се е - опита да го успокои Етиен. - Даже някой да замисляше нещо, при тия драконовски мерки за сигурност отдавна вече щеше да е заловен и да се е превърнал в поредния кандидат за работник в някоя от мините на Медицинарията.

- Ето пак! - посочи с пръст Патрик. - Видя ли ги?! Разхождат се из множеството и раздават някакви листовки.

- Хм - присви очи Етиен..., - май си прав, друже.

- Отивам да уведомя капитан Жонес - понечи да потегли нанякъде Патрик.

- Изчакай още малко, нека да сме напълно сигурни - спря го Етиен. - Просто да наблюдаваме и ако се убедим, че наистина се върши нещо нередно, незабавно ще сигнализираме не на Жонес, а направо на предводителя на охраната на площада генерал Льогоф.

Патрик се поколеба, сетне кимна в съгласие, при което и той, и Етиен, съсредоточиха погледите си върху случващото се сред множеството.

- Нищо, друже - отрони след около 5 минути Етиен. - Може би просто така ни се е сторило.

- Не знам... - със съмнение в гласа вдигна рамене Патрик. - Все пак мисля, че бе нещо, на което трябваше да се обър...

Думите му рязко бяха прекъснати от духовия оркестър, който гръмна точно в този миг, оповестявайки пристигането на въдворенците на мястото на предстоящата им ваксинация.

- Представи си какво би станало с нас, ако прекъснем церемонията точно в кулминацията й и се окаже, че няма нищо! - надвиквайки оркестъра опита да вразуми другаря си Етиен.

- Е..., да..., да..., прав си..., но... - успя само да смотолеви Патрик, проследявайки с поглед подреждането за ваксинация на петстотин и двадесетте въдворенци.

Тогава по-скоро почувства, отколкото видя настъпилото сред тълпата раздвижване. Бе като тревожен полъх, като едва докоснало сърцето предчувствие за нещо лошо. В следния миг духовият оркестър внезапно замлъкна. Между временно ръмежът бе преминал в лек, напоителен дъждец.

Мегафонът над главата на Патрик избумтя, при което той подскочи от изненада, „извиквайки“ смях върху устните на Етиен.

- Уважаеми парижани и гости на този велик град! - започна приветствието си към може би вече 150-хилядното множество ръководителят на местния клон на Медицинарията Ален Транже. - Днес за пореден път ще станем свидетели на благословеното чудо на изцелението, скрито в някаква си нищо и никаква спринцовка. За пореден път ще се убедим в непобедимата мощ на медицината, в надделяването на живота над болестта и смъртта.

Ала - продължи след кратка пауза - всичко това нямаше да е възможно, ако не бяха записаните със златни букви в историята имена на лекари като Георг Улрих, Нийл Йонасон, Нена Драгнич, Цу Фун, Йежик Борни, Хироши Мицуми и, разбира се, това на нашия бележит съгражданин д-р Роже Рокар, чието име носи този видял и сълзи, и слава, велик площад!

При тези му думи голяма част от тълпата изпадна във възторг, започвайки да скандира: Ро-кар, Ро-кар, Ро-кар!

- Приветствайки ви - извиши глас, опитвайки да я надвика Транже, - отстъпвам мястото си на онези, на които засвидетелстваме почит днес, а именно на боговете в бели престилки, които тук, пред очите ни, ще върнат към живота, при това само за броени минути, петдесет от тия изолирани до момента от света окаяници, давайки им шанс да заживеят сред обществото и да сбъднат мечтите си, макар че - при тези си думи се обърна към въдворенците..., - макар че мнозина от тях в момента може би не вярват в това!

„Ето го! - наново почувства раздвижването сред тълпата Патрик. - А дали това не бе поредното листче, озовало се от едни ръце в други?!“

Огледа се за Етиен, ала не го съзря никъде - сякаш бе потънал в дън земя. Точно в този миг като по команда започна приготовлението за ваксинирането. Само минута-две след това извадените от лекарските чанти спринцовки почти едновременно се забиха в двадесетина ръце, сетне пак и пак... Оказа се, че петдесетият успешно ваксиниран бе едва осемдесет и третият инжектиран с декатрон. Веднага щом стана ясно, че ваксинацията му е успешна, петдесетимата нововъдворени бяха обкръжени от въоръжен кордон, който ги поведе към проснатото в близост до фасадата на Триумфалната арка знаме на Медицинарията. Само няколко жеста от страна на охраняващите ги, включващи и размахани електрошокови палки, бяха достатъчни, за да може нововъдворените да схванат какво се иска от тях. Неколцина по-яки мъже се отцепиха от групата им и започнаха да вдигат знамето. След това, подтиквани от охраняващите ги, към тях се присъединиха и мнозина от останалите. Най-сетне, когато огромното синьо знаме с четири жълти слънца в ъглите и с бяла звезда със забита в нея спринцовка в средата бе вдигнато, духовият оркестър наново гръмна, този път съпровождан от пукотевица на хиляди изстреляни в небето празнични фойерверки и от изпълняващ озаглавения „Воини на живота“ химн на Медицинарията хор:

„О, вие, славни воини на живота,

безстрашно своя жертвали с охота,

затуй и днес да има детски смях,

да се живее дръзко и без страх,

да греят топли слънчеви лъчи

в безброй от жизнерадостни очи,

да има глъч, веселие, мечти,

в прегръдките си да сме аз и ти!...“

Едва след началото на произвеждания от всичко това невъобразим грохот Патрик почувства, че дъждецът е преминал в кротък напоителен дъжд и че продължава да се усилва. В същото време ваксинацията не спираше. Все така, както в началото, по двадесетина игли се забиваха в ръцете на въдворенци, сетне следваше около двеминутно изчакване да се установи при колцина от новоинжектираните декатронът е сработил, след което въдворените и невъдворените биваха отстранявани от сцената на ваксинационния спектакъл и разпределяни в две групи, докато между временно процедурата по ваксинирането на следващите въдворенци започваше да възпроизвежда поредната фаза от съвсем същия цикъл. А иначе - позволи си да се поуспокои Патрик - като че ли наистина, както го бе уверявал Етиен, цялата тая работа с раздаването на листовки можеше да се окаже и просто „много шум за нищо“. А междувременно на фона на разпукващите се във все по-притъмняващото облачно небе фойерверки химнът на Медицинарията продължаваше да тътне и кънти:

„О, вий, „сковали“ вечния си трон

от капчици безсмъртен декатрон,

дарили нам безкористно света,

към идното „отворили врата“,

блестете ярко в нашите сърца,

в безчет от благодарни вам лица

и приемете нашия поклон,

ведно на идните потомства в тон!

Живейте на Всемира с вечността,

трептете с трепета на радостта

и знайте, че заветът ви свещен

с живота си ще браним нощ и...“

Понеже дъждът стремително прерастваше в порой, Патрик потърси с поглед място, където да се подслони. Тогава видя първите политащи към служителите на реда камъни. Още първият щурм повали десетки както от охраняващите инжектираните в момента въдворенци, така и от натоварените да следят за спазването на обществения ред полицаи и военни. Камъните бяха едри, много, хвърляни от близко разстояние и - затова - често пъти „безпогрешни“ в улучването на набелязаните мишени.

За броени секунди настъпи пълен хаос! Мнозина хукнаха да се спасяват и така в опита си да напуснат площада възможно най-бързо жестоко се изпотъпкаха! Други - значително по-малко - се включиха в каменната бомбардировка, трети останаха на мястото си в ступор, не знаейки как да реагират!

Патрик отначало се хвърли да помага на колегите си, ала съзирайки мнозина от тях на земята обляни в кръв, хукна към най-близкото място, което му се стори поне малко защитено от каменната атака на нападателите, а именно към струпаните няколко хладилника с декатрон, между които се надяваше да успее да се свре. Уви - макар да бе възможно най-бърз, един от камъните го застигна, удряйки го в гърба, при което той се завъртя като на кокили и, останал открит за следващия - цапардосал го вече в лицето, - рухна в несвяст...

Междувременно оркестърът и съпровождащият го хор рязко бяха замлъкнали насред строфа, сякаш внезапно се бяха повредили, а градушката от камъни продължаваше все така интензивно, както в началото - сиреч преди 30-40 секунди!

Пол Жонес - Предводителят на охраната, съпровождаща въдворенците - бе в предните редици и се оказа сред първите уцелени. Така цялата отговорност за вземането на решения се стовари върху плещите на генерал Гостав Льогоф, който, първоначално давайки наставление на поверените му военни да поставят щитовете пред себе си и да започнат прегрупиране за оттегляне, веднага след това, наблюдавайки с разширени зеници лавинообразно растящия мащаб на пораженията и сред своите хора, и сред охранителите на въдворенците, се разколеба и така... промени хода на историята! Знакът за отстъпление бе спусната и прилепена плътно до крака десница, където неговата „почиваше“ в момента, този за приготвяне на лъчевите оръжия - силно изпъната напред ръка, а сигналът за атака - вдигнат нагоре палец.

„Ами сега какво да правя?! - изпаднал бе в (почти) неконтролируема паника. - Господи, та те са хиляди и избиват хората ми! Трепят ги като мухи!“

Онова, което доведе до фаталното му решение, бе някакъв едър предмет, прелетял край него и врязал се с оглушителен тътен във фасадата на Триумфалната арка, пробивайки дупка в стената й с диаметър над два метра. Виждайки това, той се поколеба още миг, след което, отменяйки предходната си заповед, вдигна десницата си и рязко я изпъна напред. Свикнали да изпълняват заповеди безпрекословно, Неулучените негови подопечни мигом се подчиниха, което доведе до объркване сред редиците им, понеже вече бяха започнали да се прегрупират за отстъпление, разпръсвайки се, а сега трябваше да се подредят в линия. Иронията бе, че в момента на промяната на заповедта на Льогоф каменната градушка внезапно намаля. Самият Льогоф, разбира се, бе отчел това, ала няколко по-едри камъка, улучили двама от хората му, се оказаха пусковият механизъм за последвалото. А то - онова, което последва - бе, че той, преодолявайки последните си остатъци от съпротива да го стори..., вдигна палец!

„Тогава адът се отвори и погълна всичко живо, що беше там!“ - както бе писал за това събитие 30 години по-късно един от най-известните автори на двадесет и второто столетие, испанецът Мигел Уртадо.

Още щом Льогоф издаде заповедта за нападение, извадените вече лъчеви оръжия на войниците му мигновено бяха задействани, при което към множеството изригнаха образуващи почти непрекъсната огнена завеса струи, изпарявайки още през първите 4-5 секунди поне няколко хиляди от присъстващите! Мнозина други, обгорени до смърт или с тежки изгаряния, се сринаха на земята, превръщайки все още останалите здрави в идеална мишена за лъчевите пистолети, покосяващи всичко наред!

Междувременно огнена струя лизна един от хладилниците с ваксини, при което и той, и няколкото други в близост до него, се взривиха със страхотен трясък!

Мнозина викаха, виеха и пищяха, ала олелията бе толкова невъобразима, че всичко се сливаше в неразличим в нюансите си оглушителен грохот! Един от лъчите - кой знае как - докосна валящото се на разкаляната земя знаме на Медицинарията, превръщайки го във внезапно лумнал буен пламък, а сетне - и в бързо слегнала се пепел! Някакви горящи неща - вероятно саморъчно направени бомби, - идещи откъм Сена, се врязаха във фасадата на Триумфалната арка, образувайки в нея кратери с диаметър от по няколко метра! При това един от тези предмети попадна между два от етажите, причинявайки сриване на големи блокове от конструкцията върху множеството на площада и причинявайки така десетки, а може би дори стотици - нямаше как да се установи с точност, разбира се - смърти!

Много от сградите около площада горяха! Горяха и стотици запалени автомобили, аеромобили и аеробуси! Навсякъде из площада на снопове се валяха овъглени и обгорели тела и части от такива! Шокирани до лудост служители на реда гонеха и налагаха с електрошокови палки щуращите се насам-натам оцелели! Над всичко това се стоварваше бучащият пролетен порой, напълно „безсилен“ пред разразилия се огнен ад!...

Докато пожарищата на площада вилнееха с невъобразима мощ, помитайки и изпепелявайки всичко живо, в промеждутъци от по няколко секунди четири мощни експлозии, идещи откъм реката, се извисиха над останалия шум! В последствие се оказа, че са били взривени четирите медицинарски хидромобила, с които бяха докарани 520-те въдворенци за превърналото се в трагедия от огромен мащаб честване на 50-годишнината от попадането на планетата под властта на Медицинарията.