... Поглеждам встрани. Защо го правя- нямам представа. Може би е рефлекс?! И в този момент на мисли съзирам Теб! Стоиш и ме гледаш. "Какво, не си ли виждал момиче"? - се питам наум. Но въпросът ми остава въздушен и безтегловен, като балон пуснат в небето. Май и отговор не очаквам?!

"Дразнещо е така да ме зяпа"- си мислех, докато същевременно настръхвах. От какво? Вятър не духа, дори и лек полъх няма. Струва ми се, че ми харесва това негово любопитство. Мога да го попитам какво интересно вижда в мен... Не, по-добре да изглеждам властна и недостъпна, ей така, за да го впечатля. О, Боже, ама той идва насам! Как ли изглеждам? Уф, нямам огледало, а и магазин няма наоколо, за да се огледам във витрините... Сякаш нещо заседна, ей тук, в гърлото ми. Притесни ли се? Колко тъпо изглеждам само. Вече е на има-няма метър от мен. Поглежда ме... Какви очи само. А устните му - плътни и някак топли изглеждат. Неволно захапвам устната си. Усмихва се. О, колко сладки тръпчинки. "Ей, диване - стига си го оглеждала" - изкрещява умът ми. "Що бе, сладък е" - отвръща сърцето ми. И какво сега? Ума или сърцето си да слушам? Мразя тази дилема. 

- Здравей! - поздравява ме той.

- Здравей! - отвръщам му някак хладно.

- Май те притеснявам? Просто не обичам да стоя сам и тъй като те видях, че и ти си на спирката реших да те заговоря.

"На спирка? Бил ме притеснявал?" - въпроси и само въпроси. "Всъщност, аз какво правя тук? Как се озовах на тази спирка? А, да - сетих се! Ох, само как ми влияе - разсейващо" и вътрешно се усмихвам. 

- Не ме притесняваш - отвърнах му този път малко по-топло.

- Накъде си? - попита с любопитство Непознатият.

"Що пък трябва да му отговаряш?" - скастри ме умът. "Кажи му, кажи му!" - прошепна сърцето ми, но сякаш бе плахо. 

"Да му се доверя ли?" - се питам. Досега не ме е подвеждало. 

... Следва продължение