Между сън и действителност

МЕЖДУ СЪН
И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

     Гледаше занемял. Тя вървеше през света, като през своя градинка – така бе проникнала във всичко. Вървеше през утрото, като призрачно видение, сякаш забравено от недосънувания сън на някой вълшебник. Прегърнала зората, идваше към него и се усмихваше с изгревния руменец на бузите и с топлината на първия слънчев лъч. Тя вървеше през ливадата,  през деня,  през живота му, слънценосна. Тревата полягаше пред нея  и цветята разцъфваха под леките и стъпки. Пеещи птици се спускаха от яркосиньото небе и докосваха раменете й. След себе си развяваше воал от утринна мъглица. По обновените от погледа й небеса танцуваха накълбени пухкави облаци. Гъвкавата й походка бе танц на пеперуда в дъхави треви. Погледът й вдигаше от сън дърветата, под ясния й взор всичко оживяваше и се преобразяваше.
     При всяка тяхна среща той имаше подобно усещане. Протегната й ръка към него бе, като ангелско крило и го зовеше с ароматите на цъфнали цветя и храсти, на пчелен шепот, да я следва в една загадъчна полуреалност. Водеше го в покоите на планината с невероятното просветление на жрица на природата. Русалка, нимфа или самодива, тя  беше неговата подарена му от бога милост, която само с поглед му отваряше вратата на деня. Присъствието й до него бе неговият благослов и цъфналите клонки се свеждаха пред тях, целувайки челата им. А малката й длан държеше нежно неговата и вея беше топло, като под крило на птица. Измежду пръстите избликваха пеещите извори на светлината и надеждата, на буйните води на ручеи и на потоци. Когато крачеше до нея той чуваше как с най-лудата си веселост припляскват в бързеите среброструйни  бистрите води на реката и как сред утринна омая диша бодро
планината, целуната за първи път от слънчевия лъч на изгрева.
     И най-голямото чудо, сред всичките чудеса през които вървяха бе това, че тя бе негова, че можеше да я докосва и целува, да я гали, и да я люби.
     Сега тя идва на срещата песенна и красива както никога и той я поглъща с очи. Не смееше дори да премигне, за да не развали магията, страхуваше се, че само в един миг всичко може да изчезне завинаги.
     Той, влюбеният мъж, сънуваше с отворени очи и вървеше до нея с усещането, че крачи в реално време по следите на съдбата си, на границата на реалността и недействителността и трудно различаваше в коя половина е прекрачил.