Мексико, необятна страна с добри и лоши страни

Първото ми посещение на Мексико беше когато бях на седемнадесет години и още живеехме в Хавана с моите родители. Татко предложи да отидем за Коледа и Нова година до Мексико Сити и да видим пирамидите Слънце и Луна в Теотиоакан. Те са построени от около първи век преди новата ера и втори от новата. Пирамидата Слънце е висока 63,5 метра, най-високата в Месоамерика* и някои хора смятат, че ако си поискаш желание, когато си горе ще се сбъдне, други пък, че се зареждаш с космическа енергия. Аз лично не го вярвам. В онези години на кубинците почти не им разрешаваха да напускат остров Куба, освен служебно, но за българите не беше проблем... Имахме много малко средства, за това и бяхме в малко, скромно хотелче, но все пак доста централно разположено. Столицата на Мексико в момента има 22 милиона жители с околните селца, а централната част на града е осем милиона, колкото цяла България. Не зная колко милиона е била при нашето първо посещение, но бяхме много впечатлени, въпреки че Хавана е 4 милиона и никак не е малка. По онова време изобилието по магазините за нас беше нещо необичайно, но интересно, нямам спомен да ми се е искало кой знае колко да имам нещо. Бях доволна и щастлива, че с майка и татко видях пирамидите Луна и Слънце, возихме се с лодка в Ксочимилко, което е Венеция за мексиканците. От този ден имам една от най- хубавите снимки на моята усмихната майка...Имахме и смешни недоразумения, защото испанският в Мексико се отличава от този в Куба и те например използват думата „камион“ вместо „автобус“, така че баща ми няколко пъти пита как да стигнем до един квартал и все му казваха „с камиона срещу хотела“ и той търпеливо обясняваше, че иска с обществен транспорт и е със семейството си и не иска да пътува с „камион“. Също думата „после“ в Мексико означава „веднага“, което въобще не е същото! Милите ми родители бяха пестила много за тази една седмица в столицата на Мексико, празнично осветена за Коледа и Нова година, които ние прекарахме в хотела, като си хапнахме скромно, каквото успяхме да си купим. Но това пътуване за мен е незабравимо, защото видях места със следи от много култури, научих много за Ернан Кортес и за ацтеките, видях първия висок небостъргач в Латинска Америка, Ла торре Латиноамерикана,  музеи, площада Сокало с Катедралата... Много съм им благодарна, защото вместо само да пестят за имущество, моите родители винаги, според възможностите си, са ни показвали света. На връщане за ваканция от Куба за България пък останахме една седмица в Мадрид, последната година от диктатурата на Франко. Моята първа визита на музея Прадо. И времето на обувките е високи платó и вталените ризки с ярки цветове над широки панталони.

Следващото ми посещение в Мексико беше много години по късно на почивка с децата ми, вече в тийнежърска възраст, по Карибското крайбрежие, град Канкун, Плая дел Кармен и остров Косумел. И това пътуване беше чудесно, и до днес понякога си говорим за него. Моите деца израстнаха с трите езика, български, испански и немски. Но синът ми дълго не проговоряше на испански, въпреки че  всичко разбираше, а при това пътуване за пръв път спонтанно започна да говори. И двамата със сестра му там за пръв път се гмуркаха под вода с леководолазни костюми. Синът ми беше само на десет години и му разрешиха по изключение да се спусне само до пет метра под вода, до където и аз се реших. Невероятно е чувството да плуваш между стотици многоцветни риби и корали, които живеят в риф близо до остров Косумел. Тази тишина под водата, каквато никога няма над вода и пречупените слънчеви лъчи сред ято риби... просто нямам думи да го опиша. От тогава и двете ми деца и до днес са запалени гмуркачи и са се гмуркали на много други места по света с не по малко впечатляващи гледки, като Колумбия, Никарагуа, Коста Рика, Кап Верде, ЮАР, Мозамбик, Тайландия и други. Само че никак не обичам като ми пратят смс като например: „Днес видях от близо акули. Но ти не се притеснявай, те не нападат.“ Под водата близо до остров Косумел има статуя на  Богородица. Поставил я е един от първите професионални гмуркачи за да ги пази. Неговият внук имаше училище за гмуркане и се сприятелихме с цялото семейство. А „синята“  Богородица под вода украси няколко мои картини, една от които сега е в САЩ, а друга в Италия.

В следващите години пътувах няколкократно из Мексико, но вече служебно, със стипендия за научни изследвания, свързани със загуба и опазване на езиците на маите, която беше част от проекта ми започнат в Гватемала. На полуостров Юкатан също живеят индианци от няколко етнии от групата на маите. Започнах моите проучвания с интервюта с двуезични маи, успели да се установят в туристическите райони, главно по крайбрежието на Карибско море. От тези интервюта научих изключително много за ежедневието, манталитета, обичаите и въобще за живота на маите. В това сравнително кратко есе няма възможност да се впускам в подробности, но искам с няколко думи да спомена, че тези народи все още са дискриминирани и са в далеч по-неизгодна позиция спрямо наследниците на испанските колонизатори и други европейци. Уж се казва, че всички мексиканци са местици, тоест почти няма чисто бели и са смесени, но тези, които все още говорят индиански езици и не са се асимилирали, живеят в бедност и с много малък шанс за хубава работа, медицинско обслужване и т.н. В последните години има много проекти и има известно подобрение, но тогава, когато аз бях там имаше войски, които бяха окупирали част от полуостров Юкатан и се биеха срещу въстаналите индианци в района на Чиапас, които просто искаха повече правда и равенство. В останалата част на страната гледаха на тях като на революционери, бандити... Аз живеех в малкто градче Плая дел Кармен, което както показва името му, се намира на един огромен плаж,  на около час и половина от град Канкун. Живеех в бунгало, част от семеен хотел на брега на морето, сред буйна тропическа растителност, палми, цветя... Закуската на мексиканците е доста необичайна за нас: черен боб, направен на пюре, бъркани яйца, тортияс (царевични питки), понякога дебелички американски тип палачинки и много плодове, на парчета или сервирани разбити с малко вода, не сок, а гъста напитка, която се казва „ликуадо“, от ананас, папая, манго и други според сезона. Сервираха закуската под навеси от палмови листа на самия плаж.

С мъжа ми решихме да отидем до Чичен Итца, местността където могат да се видят пирамидите строени от маите и обсерваторията, която е невероятно постижение, защо точно на равноденствие влиза слънчев лъч през една цепнатина във вътрешността на обсерваторията. Строени са в така наречения Посткласически период на цивилизацията на маите, които имат много развита математика /познавали са дори „нулата“/, архитектура, йероглифна писменост. През петдесетте години на двадесети век археоложката и етноложка Татяна Проскорияков с други колеги успява да разчете тези йероглифи, благодарение на което се знае много за военните действия и живота на маите. Има запазени изключителни предмети на изкуството от обсидиан, хаде, керамика и др. За да стигнем до там имаше няколко вида автобуси. Обикновен, луксозен и супер луксозен. Обикновенният нямаше климатик и тоалетна, което при жегата там и шест часа пътуване отхвърлихме като вариант. Моят мъж веднага каза, че вероятно няма голяма разлика между „луксозен“ и „супер луксозен“, защото и двата вида имаха климатик, телевизори вътре и тоалетна и настоя да не се глезим, а да си купим за тип луксозен. Скоро след като тръгнахме ни стана ясна каква е разликата между „луксозен“ и „супер луксозен“. Просто в луксозния имаше климатик, който само бръмчеше и не охлаждаше и телевизор, който не работеше, а тоалетната беше заключена, защото се запушила. Ще кажете това не е чак такъв проблем, може да спре по пътя... Да, но по пътя нямаше никакви заведения, нито горички, а само високи слаби кактуси... я скрий се зад тях....Пристигнахме все пак благополучно и прекарахме целия ден в разглеждане на каменните творения на древните маи. Качихме се и на една пирамида и вече горе се оказа, че аз имам паника от височината, седях цял час горе, пребледняла и изпотена от ужас и едва слязох по тесните изронени стълби, придружена от мъжа ми и двама весели италианци, моите спасители. Видяхме и едно сеноте, езеро в което са хвърляли златни предмети за своите богове, а понякога и пленници и други човешки жертви. Целият полуостров Юкатан е осеян с такива прозрачни зелени езерца, които нямат дъно, защото от долу текат подводни карстови реки и това са просто големи „очи“, където е хлътнала почвата. За това е доста опасно да се плува в тях и местните хора се връзват с въже за някое дърво, за да не ги отнесе течение или водовъртеж. Само с моята буйна дъщеря не успях да се справя и тя влезе да плува, без да се връзва, в едно от тези сенотета. Между другото добре е и да се пита дали има крокодили, защото в някои от тях живеят и крокодили. Има прекрасни подводни снимки, направени в някои в тези сенотета, но един от френските фотографи изчезна завинаги по време на такава фотосесия. Красотата не винаги е безопасна.

Има останали много йероглифи и балерефи от онова време, с образи от тяхната митология и от живота им. Имали са изключително интересна игра с каучукова топка, която е трябвало да вкарат в едни много високи обръчи. Нещо като футбол, но само с лакти и колене за да не докосва земята и е имала ритуален характер. Нейн съвременен променен вариант съществува и до днес, казва се улама. Което означава, че си играе се от 2700 години и са намерени около 1300 полета в Месоамерика!

Тази култура вече е била западнала, когато са дошли конкистадорите и не е много ясно защо, но е имало много войни между самите етнии. Конкистадорите са унищожили почти всички писмени паметници, така че малкото запазени от времето на тази цивилизация документи се пазят главно в европейски музеи и са преписи, а не оригинали. Има много каменни надписи.

Като питаха от къде съм и чуваха “българка“, мексиканците веднага викаха: „ Аа, Стоичков, Стоичков!!“ и така, благодарение на високото ниво на нашия футбол през деветдесетте години на миналия век, ми се радваха и знаеха горе долу къде е България... Като кажех, че живея в Австрия често викаха „Аа, имате кенгуру!“ Най-смешно ми ставаше като ме представят някъде като „европейка“. За латиноамериканците това е по-важно от точно от коя държава си.

Моите интервюта не бяха лека работа. Понякога намирах разговорливи хора, понякога просто ме гледаха и не ми отговаряха. Друг път си правех среща и когато идвах с моя диктофон ми казваха, че са забравили и си имат друга работа. Други пък отговаряха на въпроса ми дали говорят езика мая отрицателно и после спокойно си говореха на мая със свои познати. Въобще да събираш информация на място изисква търпение и усилия, но и дори добро познаване на психиката на човека. Въпреки всичко успях да събера над 150 интервюта, някои от които с много интересни хора. Например с един поет, който пише на мая и сам си превежда стиховете на испански и ги издава в двуезични книжки. Нещо, което смятам да направя с моите разказчета, да си ги преведа на испански, за да ги прочетат мои приятели латиноамериканци. Та като бях в дома на този поет видях, че майка му, много стара индианка, в момента плете един прекрасен син хамак за двама. Нищо общо с тези, които се продават за туристи по пазарите. Попитах дали мога да го купя като стане готов и синът ѝ ѝ преведа моя въпрос. Тя се съгласи. Вторият ми въпрос беше дали наистина ще издържи двама души едновременно и видях, че тя се смее докато отговаря... Преводът на сина и беше „Ами тя каза, че нейните осем деца са направени в такъв хамак, значи издържа двама души.“ Този хамак дълги години беше в стаята на сина ми и той спеше във Виена в него понякога. Австрийците често ме поучаваха, че можело така да му се изкриви гръбнака, на което отговарях, че на латиноамериканците гръбнака не е крив, а по-скоро на деца, които по цял ден играят с компютъра вместо навън. Донесох и още един хамак за спалната ни и до днес съпругът ми закусва излегнат в него, когато има време и казва, че като затвори очи и е на почивка в Мексико. В Хавана почти не се използват хамаци за спане, за това пък няма къща без люлеещи се столове, и вътре и в градината. От там ми е останала голяма любов към всичко люлеещо се, защото това ни прави пак деца. Какво по хубаво за отмора от люлка.

Престоят в Юкатан продължи с няколко пътувания до Тулум и други малки селища. Съчетавах работата с отмората и плуването и си спомням за моята първа среща с няколко огромни кафяви мурени, които живеят във водите около Мексико, и изплуваха срещу мен от една пещера като ужасно ме изплашиха. Те стигат до 1.80 м. За това пък по време  на едноседмичния ни престой на острова на Жените (Isla Mujeres) срещахме преди всичко делфини. Там за пръв път се настанихме в хотел, чиито балкони бяха практически над водата и заспивахме с шума на морето, сутрин се будехме с прекрасния изгрев над блестящите води. Като се надвесех на балкона гледах игриви рибки в абсолютно прозрачната вода, а в далечината скачащите делфини.

След като събрах необходимите интервюта, заминахме за град Мéрида, столицата на щата Юкатан, където се запознах с колеги от университета и живяхме няколко седмици в хотел Колониал. Хотел с прекрасни мозайки по пода, в колониален стил, с басейн на покрива с гледка към централния площад на град Мерида, който има почти милион жители. На централния площад се намира къщата Монтехо, построена от конкистадорите братя Монтехо, които стоят над врата в цял ръст стъпили на главите на индианци. Най-старата катедрала в Америка е също в този град. Казват му „Белия Град“ (La ciudad blanca), защото много от къщите са бели, разкошни домове, строени по времето на бума на „зеленото злато“, сизал** (agave henequén). В средата на 19 век белите се опитват да направят града само за бели, това е дългата война между кастите. Индианците е трябвало да живеят само извън вратите на града. В началото на двадесети век, обаче се оказва, че за богатите е по-добре да имат наблизо работната ръка на индианците и така в града се смесват всички раси.

В Мексико е въпрос на късмет дали ще се разболееш от нещо стомашно чревно, както казват те това е „отмъщението на Монтезума“ на европейските завоеватели. Та там едва не загинах от такова стомашно отравяне, заради което стигнах до болница. Няма да навлизам в ужасните подробности, но това са някои от негативите страни на пътешествениците из тропически страни ... разни болести....

От Мерида летяхме за Мексико сити за да остана няколко седмици там и да работя в библиотеката на най-големия латиноамерикански университет Национален Автономен Максикански Университет. Все ме предупреждаваха да внимавам, че има много криминални престъпления, кражби, отвличания. Никога обаче нищо лошо не ми се случи никъде в Латинска Америка. Дори си забравих портмонето с над седемдесет долара, кредитна карта и доста визитни картички  в библиотеката и на другия ден реших все пак да попитам, дали някой го е предал, дори и без парите, заради визитните картички и се оказа, че са го предали непокътнато с всичко. Честни и хора има навсякъде по света. Настанихме се в хотел, който беше в един от хубавите квартали на града, Колония Сан Анхел и близо до университета, но не ми беше много по вкуса и при една вечерна разходка видях малко, кокетно хотелче в вътрешен двор с цветя и изгодни цени. Реших, че искам да се преместим там и се отправих към рецепцията да искам двойна стая за съпруга ми и за мен. Служителят веднага ми каза, че този хотел не е  за мен. Малко се ядосах, защото не разбирах отказа и пак настоях.  След известни увъртания, той накрая ми обясни, че дават стаи само на час и там проститутките водят клиентите си... Така, че си останахме в нашия висок, модерен, но безличен хотел, от чиито прозорци виждах такъв смог, че в началото мислех, че това са мъгли. Столицата е на  2.250 м височина и без това въздухът е разреден, като се добави смог, става ясно защо понякога мислех, че се задушавам, особено в тясното препълнено метро. Изпитвах ужасно желание да скоча и да изляза от метрото, но след като веднъж го направих и взех едно от стоте хиляди зелени малки таксита се уверих, че така пътувам пет пъти по-дълго заради задръстванията. Дори бях заспала в едно от тези таксита и после ми казаха, че те са много опасни за обири със съучастничеството на самите шофьори ... моят шофьор обаче беше един добродушен дядо, който ме успокои, че с него нищо лошо няма да ми се случи... и така беше. Сутрин в метрото разделяха мъжете от жени и деца в различни вагони. За да не ги опипват мъжете. Не се шегувам. Това е тъжна истина и в доста латиноамерикански страни би трябвало да го правят,  докато не си превъзпитат мачовците, чиито ръце са навсякъде. За това трябваше точно да се договарям с мъжа си къде да се срещнем на съответните спирки. Всъщност като пристигнеш в Мексико ти казват, че е опасно да се пътува с метрото или с малките автобуси, с такситата също... въобще не остава нищо безопасно, и да ходиш по тъмно, пък и на светло също. Просто, аз си пътувах с каквото ми е удобно и с чувството, че нищо лошо няма да ни се случи. Съпругът ми, когато се разхождахме вечер, ми казваше да не се боя, че той е с мен, за което вътрешно умирах от смях, защото той е неспособен и един шамар да удари и се чудех как мисли да ме защити, ако ни нападнат с ножове или пистолет, което е често явление в тези страни, но не се наложи да си показва мъжествеността.

Една вечер в хотела лежахме на спалнята и от съседната стая се чуваха силни охкания и пъшкания, че и леки писъци... Спогледахме се развеселени, но след още половин час продължаваха....и след един час още.... „Каква е тази издръжливост?“ не се стърпях аз да коментирам. В това време мъжът ми си догледа филма и щракна друг канал и в нашата стая се разнесоха същите охканици и пъшкания от телевизора... гледал си човекът порно.

Тук ми се иска да разкажа малко за храната в Мексико. Почти всичко, което опитах за пръв път там ми хареса, освен ако беше много люто. Но люто /чили прах/ в Мексико има във всичко, включително в дъвки, бонбони, по нарязаните плодове, като ананас и манго, защото твърдят, че така по се усеща вкуса им. И има много сосове, наречени моле, заедно с месо, риба... Тези сосове са много вкусни, но понякога необичайни за нашия вкус, защото съдържат какао. За мен какаото винаги е съставка от десерти, шоколад, кексове и кремове. Комбинацията му с месо е странна, въпреки, че самото какао не е сладко и няма причина да е само в десерти. Така и не свикнах със сосовете с какао, но за това пък обожавам всякакви бурритос, пиле пибил с червен сос, тамалес /късчета месо с царевична грис и много подправки, увити в листа от царевица или бананово листо/, навити тортияс с месо, домат и поръсени с рендосано сирене /quesadillas/, posole ... и много други. В някои райони на Мексико се ядат насекоми, гъсеници и други необичайни за нас животинки, също пържени цветове на тиква, които така и не опитах, освен един вид текила с една спиртосана гъсеница, която е само „украса“. Имах си и любим какаов ликьор с вкус на кафе и  бутилка с индианска глава. Много от яденетата научени там понякога приготвям в къщи, защото открих мексиканско магазинче в моя квартал във Виена.

Разгледахме всички музеи, които ни интересуваха, най-вече Антропологическия музей, който е просто невероятен. Само ще спомена някои неща, които и до днес са пред очите ми... Например намерен череп от времето на олмеките с пломби по кътиците, направени от полускъпоценни камъни. И които не бяха паднали като някои от съвременните порцеланови пломби. Културата на олмеките е от около 2500 преди новата ера до 200 години след новата ера в района на Вера Крус и на запад от Табаско, по-късно и обхваща голяма част от Месоамерика. В музея могат да се видят необичайно продълговати черепи, които са били израз на благородство за някои индиански групи от времето преди конкистадорите и са ги постигали, като стегнат с кърпа постоянно главата на бебетата, така че само на благородните семейства главите са имали такава форма. Имаше и черепи, на които е правена трепанация и такива, които са имали огромна дупка в черепа и са продължили да живеят с присадени специални кори. Дрехите също са много интересни и са зависели от ранга и професията на мексиките /една от големите етнии, която е основала столицата Мексико-Теночтитлан/. Мексиките, наречени много по късно от историците „ацтеки“, които говорят езика науатл и чиито наследници все още живеят в Мексико, са не само основателите на Мексико, но и са имали свой календар, мерни единици за територии, развита медицина, например използвали са камъка обсидиан за операции. Историците от 19 век насам използват думата „ацтеки“ като синоним на „мексики“, което не е много правилно, но тук не е място за обяснения. От мексиките са останали много имена с комбинацията на съгласните „Тл“, трудна за произнасяне от испанците като: Тлалок (бога на ураганите и дъжда/, Тлателолко, Теночтитлан /местности/ и др. Нещо любопитно за бога Тлалок е, че той се е смятал за владетел на четвъртото небе, което те описват като рай с вечна пролет, където са отивали загиналите бойци, удавниците и убитите при жертвоприношения.

Например военните, бойците, са имали много богато обшити дрехи. Тук искам да спомена, че загиналите бойци на маите и други индианци, са погребвани с невероятни почести. По същия начин са погребвали и умрели по време на раждане жени, все едно са бойци!! Това много ме впечатли, защото е едно необичайно признание за тежката задача на жената да ражда, която по онези времена често е завършвала със смърт!  

Между другото ми се иска да спомена още нещо за индианците преди ерата на колониализма: става дума за тяхната чистота. Те са се къпели всеки ден, миели са си ръцете и са си плакнели устата след ядене, използвали са ароматни треви за тялото си... При идването на „цивилизованите“ испанци, които почти не са се къпели и миели зъбите, носили са едни и същи дрехи с месеци, индианците са били шокирани от неприятната им миризма и изобилието на косми по тялото им. Честото къпане обаче в средновековието в Европа се е смятало за вредно, поради което дори самата Кралица Изабел Първа е дала наставления индинаците да спрат да се къпят толкова често!

Други интересни места в Мексико сити са дома на художничката Фрида Кало, Синята къща и модерния дом на Диего Ривера, нейния не по малко известен съпруг, също художник. За тях може много да се разказва, но и навсякъде да се прочете, така че прескачам тази част за да стигна до пазарче  в квартал Сан Анхел, от който накупих невероятно красиви, големи керамични чинии с типични мексикански цветя и плодове. Белите кали са нещо като символ на Мексико. И дървени рамки с интересни дърворезби за картини... Жалко, че в самолета не може да се качат по няколко куфара, защото не ми липсваше желание да изкупя половината пазар с картини и керамика. Интересно преживяване беше и една сладкарница, „Tacuba“в центъра на града, за която мексиканците вярват, че нощем се движи призракът на една монахиня. На същото място по колониално време е имало психиатрична болница и един от пациентите се влюбил в тази монахиня от ордена клариса. Не приел невъзможността на любовта си и я убил. И призракът ѝ до днес  се появава на някои служители и клиенти, облечен в бяло, със старомодни дрехи на медицинска сестра монахиня. И това си е нещо като сполучлив маркетинг, защото много туристи си пият там кафето от любопитство. На нас не ни се появи!

От столицата Мексико се отправихме за град Таско, града на среброто. Никъде по света не съм виждала толкова много магазини за сребро и такива тежки предмети от сребро. Освен бижута в изобилие имаше и цели лъвове, кучета и какви ли не неща за украса на домовете, включително съдове, прибори, рамки и .... мноооого други. Бижутата, които си купих там и избрах с голяма любов, защото някои бяха копия от древни бижута намерени в Мексико и  успях да опазя от крадци през останалата част от пътешествието ни из Мексико, после носих доста години докато крадци влязоха в дома ми във Виена, през вратата, която уж била много сигурна, и ги откраднаха. Остана ми поне за спомен една сребърна гривна с инкрустирани камъни felicidades, която по случайност беше на ръката ми тогава. Felicidades означава „щастие“ и мисля, че тя ще ми носи и за напред щастие. Град раТаско е на един склон осеян с палми и малки бели къщички с прекрасни колониални мебели от масивно дърво, тераски с изглед към нацъфтели богамвилеи.

От там продължихме за Тихоокеанскито крайбрежие, по точно Акапулко, любимия град на холивудските звезди и политици през петдесетте и шестдесетте години на миналия век. Тук са имали къщи Джони Вайсмюлер /актьора е играл Тарзан/, Джон  Уейн,  през 1957 Елизабет Тейлър се е оженила не помня за кой път там, също Бриджит Бардо е била там за меден месец, май четвърти, Джон Кенеди е бил на почивка с неговата Джаки, Елвис Пресли и други. Пристигнахме в този красив град на залива след като си направихме резервация и предплатихме за една седмица красив хотел на брега. Красив на снимките, които ни показаха, а те са били от времето на бума през петдесетте вероятно. Защото като пристигнахме беше ожулен, липсваха голяма част от плочките на басейна, пълен с мръсна вода, а стаята ни на седмия етаж имаше прекрасен изглед към залива, но дори и да я заключим, като се побутне, вратата се отваряше без проблем. Отказаха да ни дадат друга стая и ни предложиха да си оставим всичко ценно на рецепцията. Но без опис, просто на честна дума на служителката. Отказахме любезно и през цялото време носехме с нас по ценните неща, като пари, камери, новозакупените ми сребърни бижута... А се оказа, че и престъпността в града е огромна и до сега все расте и расте. В настоящето град Акапулко е на 4 място по насилие от ранкинга на 50 градове в света... За тази статистика се използват брой на убийства на всеки сто хиляди жители, което в Акапулко е около 105 убити/ на сто хиляди човека годишно. Място на наркотрафиканти и престъпници...

Излизаме от хотела на разходка и близо до хотела виждаме незастроена площ, заградена с телена ограда пълна с боклуци, грозна гледка. На другия ден мястото е почистено и е поставена табела, на която пише „Който хвърля боклук тук обижда Богородица /Ла Вирхен де Гуадалупе/!“, закрилницата на Мексико, и са поставили нейна цветна снимка. До края на престоя ни там не се появи боклук! Мексиканците са много вярващи. Това не им пречи да убиват доста хора, почти безпричинно...за дребни суми,  убийства като това на баба и шестгодишна внучка, окървавени и със захвърлена руса кукла до детето. Фотографът на снимката Педро Пардо получи наградата  World Press Photo, но това не промени нищо...

Като казах „баба и внучка“, се сетих за друга особеност на мексиканците. Те имат деца много по-рано от европейците, за това и имаше заглавия във вестника като това „Бременна баба и внучката ѝ бяха прегазени на "зебра“. Бременна е бабата, защото понякога няма и четиридесет години...

В един от следващите дни си пия кафето на терасата с изглед към залива и чета някакъв местен вестник. Изведнъж виждам голямо заглавие. Има епидемия на dengue hemorrágico в съседното селище до Акапулко, това е вид треска денге, при което болните кървят от всякъде, цялата лигавица е обхваната и около 20% от болните умират. Разнасят го комарите. Ужасена казвам на мъжа си и настоявам да си заминем веднага, а той с типичния си оптимизъм ми казва, че онова селище е на цели 4 км от Акапулко, така че сме в безопастност. „ Ама комарите летят!!“ - крещя аз в паника. Така че набързо си тръгнахме и с това приключи тихоокеанкия престой.

Тези няколко пътувания до Мексико са незабравими за мен, заради всичко, което видях и научих там, заради сърдечните хора и искрени приятели, които оставих, прекрасната природа и по много други причини...

ЛюсиЦ, Виена 2 февруари 2018

__________________________________________________________________________________

*"Месоамерика" не е синоним на Централна Америка, а е понятие, което се използва когато говорим за един обширен културен район на различни цивилизации преди испанската колонизация, около половината Мексико, Гватемала, Белиз, Ел Салвадор и западните части на Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. Началото му е спорно, но обикновено учените приемат като такова периода от петнадесети век преди новата ера и обхваща много индиански етнии и езици. Последните най нови изследвания, направени с лазерни измерения от височина, а не с разкопки, хвърлиха нови хипотези за тези цивилизации и вероятно става дума за много по-високо развитие, защото са открити невероятни пътища свързващи големите пирамиди, останки от огромни за времето си градове сега завзети от джунглите.

**Сизалът е вид натурално влакно, което се добива от агаве и до началото на двадесети век се е използвало изключително много за въжета в мореплаването, тъкани, пълнеж на матраци и много други. Чрез него много родове в Мерида са станали невероятно богати. С появата на изкуствените влакна губи своето голямо значение.