Мешаница в откровения

На онези, мълчаливите...

             Един гарван си въобрази, че помага, и една вещица също, и една учителка, и една въздишка. Хукнаха из стария забравен дворец да помагат. Изметоха двора (боклуците струпани в купчина, която да е по техен вкус), вещицата даде доброволно да я вържат и започна да се киска. Някаква лисичка се появи и нарече въздишката призрак, а скитника от горната улица - мрак... Луната се стелеше на стелажи и възкачваше пролетните цветове на купчинки, купчинки, купчинки... Никой не разбираше, че гарваните са много и плачат отвън, вещиците никога не слизат от метлите си, учителите могат единствено да светят, а въздишките са разцепени на зони. Всеки подхваща по някакъв сън и тръгва. Този дворец запазваше сълзички по стъклата си, кръв, размита по вехтите тапети, потайни мисли, шепнати из ъгълчетата, спеше... Крадци на образи... Горският елф си отглеждаше дворец...  

             Някаква карта се мярна, падна през малкото прозорче на върха на кулата, но фокусникът никакъв го нямаше. Хуморът умря в прегръдките на бухал... Нощем, когато започва ловът на вещици, всички забравят, че са хора. Подхванаха вилите и покрещяха по един случаен минувач. Лилия спеше в езерото и никой не я обвиняваше в момента. Малките часове... Гномите наскачаха и заловиха малко светулки, после застинаха. 

             В това ранно утро, някакво момиче, самонаречено Лимеруна, се събуди и се огледа. Спеше в кладенеца там на дъното на кралския двор и понякога идваше с рошава глава да се хили странно. Нещо му липсваше... 

             „Любимият ми творец е доброто, но нямам сили да го изрека с думи. Истинското добро няма приказки, то просто действа и промива мислите ти. От всичката кал, от всичкото изтощение. Казва ти, че си който си, и толкова. Четеш си самотно и мислиш - там има някой, който мисли. Такива страници трябва да са умовете ни. Чисти... С наредени редове от стройни ценности и украсени с цветя или поне с есенни листове.“

             Освен разсъдителни безумчета, в двора се скитаха най-чудати слънчица и светеха приветливо. Усмивките... На сенчестите хора не им харесваха, и все пак бяха хубави. И звездичките... Падаха толкова начесто, че зариваха земята и нямахме избор, освен да танцуваме танца на планетите в орбити, орбити, орбити...  

             Големият взрив ме изненада и ослепях. Виждах само прах и странни физиономии. Хорото се разпусна, но никой не запищя. Всички някак се залутаха и се върнаха по предишните си позиции. Залутаха се като в сън, но сега видях, че очите им винаги са били затворени. Не бях обърнала внимание... Старият призрак седна на старата люлка и залюшка крака. 

             "Откровения, казваш. И какво им е хубавото на някакви откровения?" 

             "Не, с главно "О", промълви врабчето, което се къпеше в локва. 

             Присвих се зад дървото и заслушах. 

             "И какво им е хубавото на Откровения?" 

             "Хората правят, каквото обичат" - засвирука врабчето. "И там разбираш кое е добро и кое - лошо". 

             "Че как така? Много хиляди гадинки, разбрах, се лутат из този дворец. Аз си пазех мястото за умни хора, начетени..." 

             "Прости, призрако бял, горският елф ни събра, за да чистим. Имам работа, после ще се върна!". 

             Врабчето литна и ме остави сама. Призракът избледняваше на люлката, а картинките ставаха все по-абсурдни. Вещицата крещеше, че се е самохванала, случайният минувач се беше изгубил някъде в околностите, лисичето беше захвърлило кожухчето си на едно дърво и ни вест, ни кост от него. Само странен меч стърчеше от рижавата козинка, но не ми се обелваше и дума...  Помислих, че някакъв етичен кодекс на Откровения е спешно необходим. Но те чистят... Изчистват фалшивите образи, макар че изхвърлят и по някое облаче, което не си е въобразило, че знае какво е добро и какво - лошо, и просто вали...  Гонят се един друг сякаш е лошо да си несъвършен. Аз съм черната котка, която мина на пътя им.  

             Не помнеха номерата на стаите... Влизаха наляво-надясно, нахлуваха. Приказваха, каквото им хрумваше. Дори когато не им искаха съветите, което си беше обичай напоследък. "Моят дом е моята крепост", заяви Лимеруна и отиде да си пази кладенеца... Елате да чуете една тъжна история...

             Магията на Откровения е в индивидуалността на всяка страница. Нали всеки есенен лист е различен? Всеки може да бъде какъвто иска. Но мен не ме интересува какво ще правят откровенци. Отивам на разходка. Говорещи врабчета не се виждат всеки ден. Затова се облизвам... Да, да! На лошия късмет му е вкусно всичко. 

             Пък вие си се чудете кое е лошо и кое - добро, хи хи.