Метафизика на  спасението 

                        На А. 

Февруари, 1991

-Мария, кажи на Митко да се качи при мен веднага като се върне от разтоварването. - управителят изглеждаше доста притеснен и очевидно беше много важно да види шофьора.

Вече беше обед, а служителят го нямаше още. Той обикаляше нервно в кабинета си и на всеки 20 минути търсеше секретарката си, за да я пита дали си е дошъл камиона и шофьора. 

Малко след 12:30 часа на вратата му се почука и Мария с присъщия си рязък тон съобщи, че Митко е тук и чака. 

-Да влиза, да влиза…, каза нервно управителя. 

На вратата се появи огромен мъж, с обикновени, но чисти и спретнати дрехи, които очевидно му бяха малки. Не това обаче правеше впечатление у него. Човек не можеше да не види, че макар да беше на видима възраст около 30 години, изглеждаше някак по-възрастен, а в очите му се четяха някаква тъга и доброта едновременно. 

-Влез, влез, Димитър! - управителят винаги говореше на служителите си на цяло име. 

-Димитър, утре сутринта има много спешен курс до Велико Търново. За съжаление нямам кого другиго да пратя. Всички колеги са на път. Изпращам теб. Курсът не е дълъг, но е важно да стигнеш на адреса преди 8:00 часа. За много важен клиент е. Дължа му услуга и е важно да го запазим за в бъдеще. - умишлено натъртваше на думата важно. Управителят говореше с мек тон, което не беше обичайно за него.

Той знаеше историята зад тъгата на Димитър и това го караше да е някак учтив и любезен. 

Във фирми като тази, физичните закони често губеха смисъла си. Например, клюките и слуховете се разпространяваха със скорост по-голям от тази на светлината и макар и изкривени, често съдържаха поне част от истината. Управителят знаеше, че съпругата на шофьора е родила близнаци преди няколко седмици. Преждевременно. И едно от дечицата е починало, а другото е в кувиоз. Все още бяха в болницата, и майката и детето, и не се знаеше нито кога ще ги изпишат, нито дали ще оцелеят. 

-Ще ти платя за курса двойно, знам, че имате нужда от пари сега.

Димитър кимна в знак на съгласие и настъпи леко, неловко мълчание за няколко секунди. 

-Камионът ще е зареден и готов за път. Най-добре тръгни към 4 сутринта, за да си там преди 8. Ако трябва, поизчакай да отворят на адреса и да те натоварят . Разтоварването ще е в нашия склад. Внимавай по пътя. На Шипка по това време на годината има скрити заледявания по завоите. ОК? - Завърши думите си управителя. 

-Ок. - кимна Димитър и тръгна да излиза. 

-Прибери се и си почини сега, а в 4:00 сутринта Иванов е дежурен и ще те изпрати. 

Шофьорът излезе и на път за вкъщи спря да купи храна и напитки и плати с почти последните му останали пари. Занесе ги в болницата. Чакаше повече от час, за да ги даде на сестрата, която да ги предаде на жена му. В отделението не се допускаха външни лица и той не успя да види нито съпругата си, нито детето. 

Прибра се вкъщи. Седна на дивана и подпря глава на облегалката. Унесе се в сън, без да се съблече даже. Не искаше да ляга на леглото… Не и без жена си там. 

Събуди се от усещането за студ. Сепна се… Реши, че се е успал за курса до Велико Търново. Всъщност беше едва 10 часа вечерта, а той беше подремнал не повече и няколко часа. Реши, че ако пак заспи, наистина няма да може да стане на време, затова взе да се занимава с разни неща. 

Направи си сандвичи за из път. Наля си две бутилки вода и грижливо прибра всичко в торбичка, която остави до входната врата. 

След това изглади дрехите си, сложи старите за пране и помете терасата.

Имаше още  време до тръгването, но той реши, че не му се седи повече вкъщи. Не го свърташе. Някакво вътрешно безпокойство го подтикна да излезе от празния апартамент. 

Облече се, взе чантичката до входната врата и тръгна. Навън беше студено и той се загърна. Качи се в старата лада и тръгна да слага колана. Закопчалката висеше някъде долу както обикновено. “На тези коли коланите са само за заблуда”, помисли си той, докато закопчаваше провисналия колан. 

Завъртя стартера няколко пъти, докато запали и няколко минути по-късно беше на главния път към гаража за камиони. 

Иванов, пазачът, естествено спеше и се наложиха няколко натискания на клаксона, докато се събуди и дойде да отвори голямата, метална врата. 

-Малко съм задрямал, Мите. Извинявай. - оправда се пазачът. - ама ти защо толкова рано? Шефа каза, че ще тръгваш към 4?

-За всеки случай. Курсът е важен.-смотолеви Димитър и мина през портала. 

Изгаси колата на най-далечното място на паркинга, взе чантичката  си и остави ключа на таблото. 

На излизане с камиона се обърна към пазача:

-Бай Иване, оставил съм ключа на ладата на таблото, ако пречи, да я преместят. 

Пазачът кимна и рече:

-Не бой се. На кого да пречи?! Ти пак си спрял на другия край на плаца. Те ги мързи с камионите да идат до там, ти твоята кола ще пречела! - старият пазач също естествено знаеше за съдбата на шофьора и се опитваше да го разведри. 

Двамата си махнаха и Димитър бавно излезе от портала.

Пътят беше сух и спокоен. До Шипка се размина с не повече от две-три коли, а зад него не се виждаха дори едни фарове. Чак в началото на прохода го изпревари лада като неговата, а той я забеляза, защото единия стоп премигваше точно като на неговата кола. 

Беше тъмно като в рог. Луната я нямаше, а маркировката на пътя ту чезнеше, ту се появяваше. Караше бавно, имаше много време, за да стигне до Търново. 

На Шипка беше сякаш още по-тъмно. Високите борове от дясно скриваха даже звездите, а скалите от ляво поглъщаха дори светлините на фаровете. 

На няколко пъти ремаркето поднесе на завоите. Очевидно имаше лед. Той намали още скоростта и си помисли, че на връщане ще бъде по-добре. Хем ще е светло, хем ще има товар, който да го държи здраво на пътя. 

Трябваше да е подминал паметника, но в тази тъмница може ли да види човек? 

Приходи му се до тоалетна. Реши, че ще спре на първата отбивка да се облекчи. Беше сигурен, че малко след паметника имаше една с табела “Отбий, проусни колоната”. 

“Дано не я изпусна в тая тъмница”, помисли си той. 

След минута нещо проблясна на светлината на фаровете и той видя табелата. Отпусна скоростния лист, натисна спирачките и бавно спря на отбивката. Слезе от камиона и отиде от другата страна, до мантинелата. Огледа се. Нямаше жива душа, а и да имаше, в тази тъмнина кой можеше да го види?!

Разкопча ципа на панталона и по трепери. Беше станал адски студ. В планината винаги е така, студът те обгръща за секунди. 

С крайчеца на окото си видя проблясък някъде надолу. “Сигурно е пътен знак”, каза си той и започна да си върши работата. 

Няколко секунди по-късно вдигна ципа, изми ръцете си набързо на тубата с вода отстрани на каросерията и се качи в кабината. 

Полазиха го студени тръпки и започна да трие ръцете си една в друга, преди да тръгне. 

Форсира двигателя, включи на първа и бавно потегли… втора… трета скорост… Камионът взе да усилва по нанадолнището. Пак този проблясък… “проклетия пътен знак”, помисли си той, “сигурно е за намаляване на скоростта”. Натисна леко спирачката… 

Жената изскочи изневиделица от боровете от дясно на пътя. Димитър едва спря, точно преди остър завой. Жената седеше пред фаровете на камиона… Цялата беше в кръв… На якето ѝ липсваше един ръкав, а бялата ѝ блуза беше станала наполовина черна… Казват, че кръвта става черна в тъмнината… Черна ивица се стичаше и от лявото ѝ ухо. 

Двамата седяха един срещу друг в тъмнината, тя на пътя, той в кабината. Виждаше, че мърда устните си и говори нещо, но той не можеше да я чуе. 

Сепна се, махна колана и слезе при нея. 

-Моля ви… Моля ви… Спасете сина ми…-жената говореше с пресипнал глас. 

-Какво се е случило?! - Димитър се усети, че вика… 

-Мъжът ми… Изпуснахме завоя… Имаше лед… Колата поднесе и паднахме в дерето… Моля ви… Спасете сина ми. На задната седалка е, в бебешко кошче. 

Едва сега мъжът осъзна ситуацията. Проблясъкът, който видя малко по-нагоре, не беше от пътен знак, а от все още светещите и премигващи стопове на катастрофиралия автомобил. Само на няколко метра по-наред, на светлината на фаровете на камиона, се виждаше скъсаната мантинела. Той се затича натам. Колата беше се забила в един от високите борове на десетина метра надолу. Когато се спускаше на там, Димитър с крайчеца на окото си видя жената, стояща пред светлините на камиона… С якето без ръкав и бяло-черната блуза. 

По-късно, когато го питаха да разкаже подробно за събитията, шофьорът не можеше да си спомни как е слязъл. Не помнеше да се е ударил, камо ли да е спукал ребро; нито да е падал по склона. Помнеше обаче ясно усилващия се бебешки плач и колана през рамото на мъжа. Седеше някак неестествено опънат. На неговата лада винаги висеше…. 

Тялото на мъжа беше безжизнено. С глава цялата в кръв, подпряна на волана. Димитър се опита да отвори задната лява врата, за да грабне бебешкото кошче, но тя не помръдна. Дърпаше с цяла сила дръжката, но ударът в дърво явно беше повредил механизма. Тръгна да търси камък, за да счупи стъклото. Не намери… В тази тъмнина не се виждаше нищо. 

Заобиколи колата и застана пред другата задна врата. Дръпна дръжката… Не успя да отвори от първия път… Пое дълбоко дъх и дръпна отново с всичка сила. Вратата поддаде и се отвори. Малката лампа, над задната седалка, светна и той видя кошчето с детето. Не се забави нито миг. Грабна коша за двете дръжки и го издърпа. Настана тишина. Бебето спря да плаче и само малката светеща крушка нарушаваше мрака и тишината… Премигна и миг преди да изгасне, той се обърна и изкара коша… С последния лъч светлинка на лампата видя скъсния ръкав на якето… Блузата в бяло и черно и жената, застинала в странна поза на предната седалка…с увисналия колан на ладата през рамо. 

Не помнеше и как се е изкачил нагоре, с детско кошче в ръце. Спомни си обаче, че имаше няколко чифта светлини. Две коли бяха спрели и млад мъж му помогна да стъпи на асфалта. Питаше го нещо, но Димитър не чуваше какво. Успя само да каже:

-Къде е жената? 

-Каква жена? Няма никой. Спряхме защото камионът ви седеше запален на пътя-каза младия мъж и пое детското кошче. 

Това беше последното нещо, което си спомняше Димитър. 

Събуди се в болницата в Габрово два дни по-късно. Всичко го болеше и беше гипсиран по тялото и с бинтована глава. 

В първия момент не разбра къде е и какво се е случило. Само усещаше неистов глад и жажда. 

Размърда ръце и крака и въпреки болката разбра, че може да се движи. Няколко минути по-късно влезе възпълничка санитарка. Той успя с много усилия да прошепне “вода”. Жената се сепна и се засуети около леглото му. Излезе бързо и след малко се върна с дежурния лекар и сестра. 

-Как се казвате? Усещате ли допира на ръката ми? - попита докторът. 

-Димитър… Димитър се казвам… Усещам ръката ви-успя да каже шофьора. 

-Сестра, да донесат още една банка физиологичен разтвор и дайте една доза морфин. Ще го оправим нашия герой за нула време-пошегува се лекаря. 

Миг преди да се унесе от инжекция та, Димитър успя да попита:

-Как са жена ми и дъщеря ми? Как е детето от катастрофата? 

Не успя да чуе отговорите, защото заспа. 

Няколко дни по-късно вече ставаше от леглото, макар и с болка и неистови усилия. Разрешиха му да се обади по телефона в болницата, където бяха жена му и дъщеря му. Главният лекар на болницата в Габрово се беше свързал с колегата си в родния град на Димитър и беше се осведомил за състоянието на майката и детето. Бяха добре и даже скоро щяха да ги изпишат. Разрешиха на жената да говори с мъжа си и двамата плакаха от радост… Както обикновено, клюките и слуховете , нарушавайки всички физични закони, бяха стигнали по-бързо от скоростта на светлината между двата града. 

Полицаят, който дойде да разпита Димитър, преди да го изпишат беше възрастен мъж, с очила като лупи. 

Двамата бяха седнали в болничната стая един срещу друг. Той на стол, а Димитър в леглото. 

-Това, което сте направили е геройство… Даже чудо. Да спасите детето… Ако се бяхте забавили само няколко минути и сигурно щеше да умре от студ. То е добре  между другото. В дома за сираци в Търново е. Кажете ми, какво се случи…? - възрастния полицай намести очилата си. 

-Няма да ми повярвате… - каза смутено Димитър.

-В полицията съм от над 20 години, видял съм неща, които не можете да си представите дори-каза възрастния мъж и приготви тефтерчето си да записва. 

За първи път в живота си Димитър говори толкова много. Разказа всичко от деня на случката, поне това, което помнеше. 

В края на разказа, двамата мъже седяха мълчаливи един срещу друг. 

Полицаят отдавана беше спрял да си води записки. 

Стана от стола, облече сакото си, свали очилата си и ги сложи бавно в горния си джоб. 

-Нали знаете, че няма как да напиша в официален полицейски доклад, че духът на майката се е върнал да спаси детето си?! А и човек в шок често прави такива невъзможни неща, че понякога са против всички закони на физиката. Има документирани случаи на хора, повдигащи цял автомобил, тежащ 20 пъти над собственото им тегло, за да спасят децата си. Това и ще напиша. Приятен ден!

Полицаят вече излизаше, когато се обърна на вратата и каза:

-Да кажа, че детето, което сте спасили е в центъра за сираци в Търново. Сигурно бързо ще го осиновят… Здраво дете е. Препоръка от полицай с двадесет годишен стаж ще бъде силен коз при процедурата. 

Май, 2009

Димитър и съпругата му седяха сред тълпата изпращачи. Жената плачеше от радост, а огромния мъж до нея гледаше с горд поглед, което сякаш го правеше още по-висок.

Синът му и дъщеря му, в абитурентските си костюм и рокля, хванати за ръка, помахаха на родителите си и влязоха в ресторанта заедно със съучениците си. 

А някъде в безкрая, извън законите на физиката, една жена, със скъсан ръкав на якето си и бяло-черна блуза, прошена едно простичко “Благодаря! “