Тя вървеше по улицата с бавни крачки, подухваше вятър, галещ косите и'. Стъпваше по изсъхналите есенни листа, чуваше се шумолене, такова сякаш убива и последният живец, останал в тях, строшавайки ги на парчета. Усещаше крачките си, но не това беше най-важното, беше се потопила в мисли. Мислеше за реалността, която все по-силно я докосваше, дърпаше към себе си, независимо всяческите усилия да избяга. Започна да изпитва едно неприятно отегчение в себе си, това, което чувстваше я караше да изпитва безсилие. Тази неувереност и страх я подтискаше и натъжаваше. Но вървейки към неизвестното, усилията и времето, което можеше да използва за много по-приятни изживявания, я караха да губи хъс за отдаденост. Може би това беше оправдание на леността, дори думата ,,може би'' е ненужна, страхът е прекалено голям.
Влизаше в студеният и празен вход, изпълнен единствено със светлина от старата лампа и аромати, неприятни за човешкият усет, качвайки се по асансьора, обичайното, което правеше е да се взира в себе си, огледалото, поставено там я караше да не откъсва погледа си. Защо толкова търси спокойствието, сякаш то и носи удовлетворение и наслада, толкова я беше страх да изпита онзи адреналин на риска, че винаги караше със средна и дори понякога с по-ниска от допустимото скорост. Беше твърде самокритична, не харесваше това, което се опитва да прави, вярваше, че без умения къде е тръгнала да се намества в пъзел, в който се чувстваше неподходящата, несъвпадаща част.
Сънят не я приканваше към себе си, съзнанието не я оставяше на мира, не преставаше да се занимава с разни дреболийки, доставящи и' удоволствие. Нощта и часовникът лека полека показваха, че те владеят и тя се предаде на неизбежния край - а именно съня.
Лека нощ