Тя вървеше по улицата с бавни крачки, подухваше вятър, галещ косите и'. Стъпваше по изсъхналите есенни листа, чуваше се шумолене, такова сякаш убива и последният живец, останал в тях, строшавайки ги на парчета. Усещаше крачките си, но не това беше най-важното, беше се потопила в мисли. Мислеше за реалността, която все по-силно я докосваше, дърпаше към себе си, независимо всяческите усилия да избяга. Започна да изпитва едно неприятно отегчение в себе си, това, което чувстваше я караше да изпитва безсилие. Тази неувереност и страх я подтискаше и натъжаваше. Но вървейки към неизвестното, усилията и времето, което можеше да използва за много по-приятни изживявания, я караха да губи хъс за отдаденост. Може би това беше оправдание на леността, дори думата ,,може би'' е ненужна, страхът е прекалено голям.
Влизаше в студеният и празен вход, изпълнен единствено със светлина от старата лампа и аромати, неприятни за човешкият усет, качвайки се по асансьора, обичайното, което правеше е да се взира ...