“Миг”

Сега съм на терасата. Тук.  После в леглото. Там!

Да, за утре къде ще съм, знам, но за другиден?... Не знам.

Вдишвам въздуха с пълни дробове. Вдишвам както често забравяме, че можем

и частица поемам живот от този миг, защото е различен, както миг със миг.

Мигът е миг, защото е миг и в миг ще си в друг миг,

така че изпуснеш ли го, не ще го върнеш,

но за минал миг не мисли,

миналото за това е минало, защото е минало,

а миг от миналото вече не е миг,

защото мигът е рожба на настоящето, на Сега.

Като втори, трети... пореден шанс след всеки миг идва нов,

точно както морските вълни една след друга прииждат

уникално различни, неповторимо нетипични,

изненадващи ни със своята красота как разбиват се на пяна в брега

и остава само спомена за тях.

Животът е поредица от мигвания!

Всяко следващо затваряне и отваряне на очите запаметява и при желание като спомен прожектира желаното място, чувство, човек, живот.

Чувам как морето се обажда  с викащия тътен на умиращите вълни,

завършващи своя стремглав път на пяна простряла се из целия бряг,

попиваща в милиардите песъчинки, напоили спомените на морето.

Слушам щурците в околната природна оркестрина

свирещи своя концерт, прекъсван от досадно преминаваща кола,

чийто звук макар й контрастиращ е част от този свят, този миг.

Заслушвам се в звездите, как нежно звънят със своята яркост и красота.

Наслаждавам се на тази звукова тишина сгушила

десетки притихнали, тъмни, заспали къщички,

като гълъби в гълъбарник едва дишащи.

Светът около мен спи, но аз съм буден.

Мигът е мой!

Попивам! Запаметявам за самотни бъдещи дни.

Отварям сетивата си. Опитвам да усетя всичко.

Помирисвам галещия мек и нежно докосващ ме жасмин.

Хладко освежаващия ме ранно утринен морски бриз.

Аз съм Цезар. Терасата ми е трибуна.

Наблюдавам мига!

Мигът наблюдава мен!

Аз запечатвам него!

Той запечатва мен!

Ето някое куче излае в три през нощта

и внезапно млъкне потънало в новия миг, погалил го за нови мисли.

Влюбени минават под терасата ми и си шепнат магическо омагьосващи думи

за чувства, страст, мисли и желания за сладък грях,

а защо не просто за целувка, която момчето все още не получава,

от пленителния женски образ, който се наслаждава с него да си играе.

Тя го иска, но удължава мига. Мигът на велико вълнение!

Да трепнеш до някой. Да се вълнуваш за думи, допир, дела.

Една целувка е секунда, две. Един флирт е месец, три.

Веселяк подпийнал се разминава с тях.

Поглежда и вдишва тежко за изгубени такива дни.

Отваря бутилка скрита под старо палто

и изкривява още повече настоящ му залюлян миг.

Спре се, огледа се и се почуди, как земята все се изправя и го почуква

я в глава, коляно, ръка? Откъде се появи тази дупка, камък, трева?

Сегиз тогиз чувам младежки смях довян от източния вятър

радвайки се на лунно огряния плаж. Наслаждавайки се на тези младежки години,

които летят със скоростта на колата, която покрай хотела профучава

и се питам “Не трябва ли и аз да съм при тях сега?” или

аз съм един Хипокрит, роден да наблюдава

и записва живота около себе си.

Днес си е за днес. Утре за утре.

Тишината си е тишина, но крещи тя под ритъма на

часовник, който трака, като че ковач желязо кове

и за да не ни притеснява Времето, както

Луната подлудява нощен морето,

поеми един запаметен миг всеки ден.

Мигът е миг, защото е миг!

Прибирам се в стаята преглътнал поредната частица време

и в леглото лягам прегръщайки спомена за този миг,

който макар минал... вече е мой.