18.06.2009 г., 17:27 ч.

Миг 

  Проза » Други
563 0 0
1 мин за четене

Трамваят изскърца и заби на място. Колкото и свикнали с тази обичайна маневра на обществения  транспорт, от пътниците този път имаше възмутени. Показаха го предимно пълните лелки със заети с тежки торби с провизии ръце. Нямащи възможност да се закрепят здраво, те бяха прелетели огромно разстояние, описано подробно с помоща на законите на физиката. Младите кокетки, удобно настанили се на седалките, грациозно изправиха главички и с уморени погледи се зачудиха кои може да проявява такова безхаберие към тяхните прически.

            Дали защото момичето до мен здраво се държеше за дръжката горе или защото се бе подпряла до прозореца, не помръдна.

Мигът на вцепенено недоволство отмина, машината бавно пое по определения маршрут без дори да се разбере причината за рязкото спиране. Всички си отдъхнаха, но все пак останаха нащрек.

          Тя се усмихна. За първи път от много време.

         Едно русоляво детенце сърдито нацупи устни. Майка му го дръпна за ръкава, приведе се към ухото му и припряно започна да му обяснява, че не е прилично да се плаче. То се огледа недоверчиво, но за негово неудоволствие всички погледи, които срещна, само подтвърдиха думите на майка му.

             Нейната спирка наближаваше. Започна да оправя чантата и якето си. Искаше да запомни този ден с нещо специално.

            На вратата имаше блъсканица, спря да изчака своя ред. Излезе на есенния вятър, които разроши косите й. Обърна се към отминаващия трамвай. Потърси с поглед мен, отражението в стъклото. Усмихваше ли се?

© Йоана Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??