Миг от вечността (трета - последна част)

Аз ще заведа Томи на у-ще, скъпи. Бягай, да не закъснееш! Закуската ти е на масата в кухнята.

         - Благодаря, скъпа. Ще се прибера до 5 ч.

         - Ще ходя на пазар днес, възнамерявам да сготвя пармезан, какво ще кажеш?

         - Къде е проклетата папка!?... О, да, разбира се, чудесно!... Мамка му, закъснявам!!!

         - Това ли търсиш?

         - Къде я намери!?

         - На масата в кухнята.

         - Златна си! Тръгвам сега, закъснявам с... 10 мин. Успех днес, Томи!

         - Томи, ела да кажеш чао на татко си!

         - Чао, татко!

         - Точно като теб е!

         - Тръгвам! Аu revoir!

    Вратата се  затвори. Рафаела изтри ръцете си и закачи кърпата  на закачалката. Беше понеделник, първият работен ден, в който Джордж винаги закъсняваше за работа. Беше изпълнителен директор в компания, в която точността беше от голямо значение за успеха и рейтинга ù.

      След 20 мин Рафаела излезе задъхана от детската стая. Беше облечена в семпъл бежов ленен костюм и обувки Прада. Беше хванала косите си на кок и бе сложила тъмнокафяво червило, в тон с костюма и обувките. В едната си ръка държеше кожено куфарче, претъпкано с документи, а с другата бе хванала седемгодишния си син. Отвори входната врата и включи алармената система. Заключи и тръгна към улицата, където беше паркиран личният ù мерцедес. Тъкмо да отвори вратата, когато изпадна портфейлът ù. Синът ù се наведе да го вземе. Портфейлът беше отворен и като всяко любопитно дете той го разгърна. Отвътре изпаднаха две снимки - едната беше от дипломирането на Рафаела, а другата на някакъв мъж, когото момчето явно не познаваше. Рафела се обърна и видя сина си, загледан в снимките. Бързо ги грабна и ги пъхна в портфейла си.
     - Кой е този човек на снимката, мамо?

     - Никой, миличък. Стар познат... Качвай се.

   Тя запали колата, а очите и святкаха...

 Стигнаха пред училището. Тя паркира до тротоара и хвана сина си за ръка. Беше първият му учебен ден. Имаше тълпа от хора в двора на училището. Празненството беше започнало - всеки момент очакваха директора да изнесе реч. Рафаела застана със сина си сред тълпата. След малко излезе директорът и изнесе прочувствена реч, приветствайки  както първокурсниците, така и дванадесетокласниците, а и всички останали ученици. Откри първия учебен ден, удари камбаната, каквато беше традицията и две учителки застанаха пред входа на учебното заведение. Едната държеше питка и купа мед, а другата късаше залци, топеше ги в меда и даваше на всеки първокурсник по едно залче, заедно с пожелателни слова.  В това време от училището излизаха негови възпитанички, които, както издаваха облеклата им, щяха да участват в празненството. Бяха цял отбор и родителите и децата им трябваше да се отдръпнат настрана, за да им направят път да минат. Площадката пред входа не беше голяма, а родителите и децата бяха много. Рафаела се отмести настрана и дръпна и сина си. Но изведнъж от входа излязоха цяла група малки дечица, тичайки доста бързо. Рафаела се стъписа и се дръпна рязко назад, но се спъна и полетя. Озова се в нечия прегръдка, ухаеща на френски мъжки парфюм. Това я смути и тя бързо се изправи. Когато се обърна, що да види - беше той. След цели 10 години го вижда пак. Нейният адвокат, така го наричаше. Той я погледна и в образа му се яви онази двадесет и една годишна девойка, с хубави тицианови коси, на които не можеше да устои и топъл искрен поглед и дълга изящна шия.

    - Извинете! - прошепна Рафаела смутена. В това време синът ù дойде до нея и потърси ръката ù, като гледаше втренчено във високия очилат господин. Адвокатът погледна към сина ù, после към нея - все още смутена, но така красива.
   - Тате, виж какво ми дадоха! - към него се затича малко момиченце с розова рокличка и кафяви разбиращи очи - очите на татко си, вързано на две опашки. То застана до адвоката. Държеше букетче здравец, вързано с червен конец. Адвокатът се усмихна и го хвана в прегръдката си. Рафаела без да казва нищо хвана сина си за ръка и се отдалечи. Сляха се с тълпата и се качиха в колата, бързайки. След малко адвокатът я потърси с очи, разходи се из тълпата, но от Рафаела нямаше и следа.

      - Мамо, това не беше ли чичото от снимката?

      - Не, миличък. Хайде, слез. Ела да видим какво е приготвила леля Елизабет за обед. Гладен ли си?

    Самата тя не искаше и да помисля за храна - мислеше само за него. Не бе се променил много, но бащинството го беше направило по-зрял и отговорен. Ръцете му бяха загрубяли и добили по-мъжествен вид, а очилата му бяха същите, както някога. А какво хубаво момиченце имаше...

   - "Стига толкова, Рафаела! Не си позволявай да мислиш за женен мъж!"

   - Ето го и малкият първокурсник! Как мина първият му учебен ден?

   - Добре мина, нали Томи? Закъснявам за работа. Джордж ще се прибере в 5 ч. Да си напишеш домашните! Чао.

   Чу се палене на двигател и мерцедесът се скри от поглед.

 Ето, миличък. Не съм забравила нищо, надявам се. Така... искам да си послушен, да се държиш прилично и добре с децата. Ако имаш нужда от нещо, само натисни това копче и съм тук. Приятно училище, Томи. - и Рафаела целуна сина си по бузата. Той се затича към училището с раница на гръб и плик закуска в ръка. Рафаела дълго гледа в тази посока...

    - Добре, деца, когато чуете този звън, сядате бързо по местата си и изваждате букварите и писалките си. Сега да започнем с кратко представяне. Аз съм г-жа...

  - Хей, май татко си пада по майка ти.

  - Мама има снимка на баща ти в портмонето си.

  - Аз съм Меги.

  - Томи.

Звънецът удари и детски глъч се понесе към входната врата. Всички ученици се стекоха навън - беше ранна есен и времето все още беше хубаво и топло. Рафаела беше пристигнала преди 5 мин и очакваше сина си в колата. Видя го и излезе, но когато момчето стигна до нея, тя забеляза, че беше хванал едно момиченце за ръка и то не кое да е, а дъщерята на адвоката.

  - О, боже! Само това ми трябваше! - рече си Рафаела и забърза към сина си. Откъсна го от Маги и го вкара в колата. Седна на предната седалка и запали двигателя.

   - Мамо, чакай, недей... - разплака се момчето.

   "Ще му мине след малко" - излъга се Рафаела. Томи не спря да плаче из целия път и тя едва можа да го измъкне от колата - беше се вкопчил здраво в седалката цял облян в сълзи.

    - Томи, мили, какво е станало!? Скъпа, защо плаче така неудържимо!? Да не го е било някое дете. Само кажи и отивам веднага в това у-ще...

    - Не, скъпи. Вината е моя. Запознал се е днес с някакво момиче...

    - Защо не ги остави си поиграят, какво лошо щеше да се случи?

   - "Какво ли!? Щеше да се наложи пак да го видя, а не желая, никога повече" - си рече Рафаела. - Не зная какво ми стана, уплаших се, знам ли... Имах тежък ден...

     Но Томи плачеше все по-неудържимо.

     - Ще говоря с родителите на момичето, не можем да оставим нещата така. - рече Джордж.

     - Не, скъпи, остави, аз ще говоря. Бях вчера на празненството и ще се сетят за мене.

      - Добре, скъпа.

   Тя взе телефона на сина си и откри номера на Меги. Качи се на горния етаж. Звънна и помоли момичето да я свърже с баща му.

    - Ало.

    - Аз съм. Изглежда дъщеря ти се е запознала със сина ми. Искам това да спре! Достатъчно болка ми създаде познанството ни, не мога да причиня това на сина ми.

    - Та те са просто деца, Рафаела, защо се тревожиш?

    - Защо ли!? Синът ми се къса от плач от обед и с нищо не мога да го успокоя, и всичко това заради ТВОЯТА дъщеря!!!

    - Рафаела, виж... аз... виждам, че си наранена... Но нека не измъчваме децата заради нашите неудачи. Ще докарам Меги у вас за малко, колкото да се успокои сина ти и ще си ида. Ще ù забраня да говорят занапред, ако трябва.

    - Адресът е...

След 35 мин се звънна на вратата. Рафаела се затича и отвори. Беше той, хванал хубавата си дъщеричка за ръка. Меги държеше в ръка букет цветя.

    - За вас са, г-жо!

    - Благодаря, миличка. Влизайте, Томи е в хола.

  След малко се чу детски глъч. Томи беше спрял да плаче и се заливаше от смях в компанията на Меги.

   - Благодаря ти за всичко! - рече притеснена Рафаела.

   - Няма защо да ми благодариш, направих го само заради Томи. Горкото момче!

   - Горкото момче ли!? Горката аз!?! 10 години заблуда и след още 10 ти пак се появяваш в живота ми! Защо!?! - тя избухна в сълзи. Той я поведе към креслото и седя до нея, докато се успокои.

  - Ще ида да видя какво правят децата. Ей сега се връщам.

След 15 мин той дойде и видя Рафаела облегната на креслото - беше заспала. Отначало не посмя да се приближи, за да не я събуди. Стоеше и гледаше красивото ù тяло, същото, като преди 10 години, тициановите ù вълнисти коси, разпилени по облегалката... Сетне седна до нея и затвори очи. Събудиха го шепотите на децата:

      - Нали ти казах, харесва я. - прошепна Меги.

      - Ама и тя му е навита - не ù остана длъжен Томи.

  to be continued...