Сам съм. Седя. Не мисля за нищо определено, просто блуждая... Хиляди мисли шават в съзнанието ми, но не се спирам на нито една от тях. Не разсъждавам, не мога... не и сега. Тъмно е, но има лампи... осветяват леко сградите надолу край пътя. Усещам миризмата на мръсния въздух наоколо, сухо е, намирисва и на бензин. Жестоко. Хладен вятър подухва... потрепвам за миг, но едва ли е от студа. Не, за жалост не е. Голите ми ръце настръхват бавно, тръпки полазват постепенно цялото ми тяло... поглеждам ясното небе, сещам за теб, Джейн. Мисля, че виждам образа ти навсякъде. Неизбежно е. Това, което имахме помежду ни беше толкова красиво и мило, но такъв е животът... едва ли някога ще зърна отново свежото ти лице, дълбокия ти поглед, кестенявата ти коса, нежната ти гръд... Едва ли ще чуя приветливия ти глас, игривия ти смях, крехкия ти плач... Не, няма – бих могъл единствено да те сънувам и да запазя дълбоко в сърцето си спомена за теб, Джейн, мила моя Джейн...
Написано е в мъжки род, за да не се разпознават истинските хора, за които е самото произведение.
© Звездимира Десподова Всички права запазени