„Късно e. Умирам от студ и ми се спи. Мисля, че е време за почивка. Денят мина бързо. Доволен съм, радвам се, че съм все още жив. Последната цигара отдавна догоря в ръцете ми толкова неусетно, както минаваха и миговете с теб, Джейн. Но бяха приятни. Ти бе мойта последна цигара. И ето защо по-рано дори усетих удоволствие, докато гадният отровен дим преминаваше през организма ми и убиваше нежността в мен. Той уби сетивата ми, успя да изгори нищожните ми чувства. А пък чувствата към теб – дори не ги показах, бяха силни и искрени. Те ще бъдат такива, остават искрени до последно. Страх ме обзема без причина, напрегнат съм. О, Джейн, защо съдбата постъпи така... Плащаме си дългове и ще продължим, докато не се очовечим... Но как? Любовта е сляпа и не ми позволи да се огледам наоколо, да разбера какво става, да обърна нужното внимание на околните... Не. Не се съобразих и съжалявам... Съжалявам. Сега ме е страх  дори да заспя, защото знам, че мога да те видя в съня си... а споменът за теб, какъвто и да е, ме наранява... От друга страна ме кара да се усмихна. Така е, но все още ме е страх. Заспивам, Джейн, и единственото ми желание в момента е при следващия спомен  и мисъл за теб да се зарадвам и то достатъчно, достатъчно, за да приглуша болката вътре в мен. Каквото и да правиш сега, където и да се намираш, имам две думи за теб, любима... Лека нощ, Джейн, мила моя Джейн...”

нещо като продължение на предишните лирики за Джейн...