Седях върху топлия пясък на близкия, самотен плаж, вперила поглед в хоризонта разкриващ се пред мен. Гледах вълните разбиващи се в близките скали образуващи полукръг около плажната ивица, а сълзите ми се спускаха една след друга. От слушалките ми звучеше песента, която описваше точно чувствата ми в този момент. Не можех да се контролирам, знаех че един ден това ще се случи и за всичко бях виновна аз. Харесвах го, играх си с него, нараних го, а сега го обичам. Обичам го, но сега куклата на конци не бе той, а аз.

Направих грешка, необмислена глупава постъпка, заради която сега страдах. Познавахме се от малки, преминавахме от приятели към повече от приятели до лятото, в което чувствата ми ме изиграха, а по този начин аз изиграх него. От този ден, от това лято, от този миг той спря контактите си с мен, не отговаряше на обажданията ми, пренебрегваше съобщенията и всичко свързано с мен и беше прав. Правеше се, че не съществувам, а може и да е било така за него.

Спомням си последният път, в който му писах, бях бясна, сълзите бяха заменени от гняв. Гняв породен от болка и вина. Това беше отдавна, не съм искала да го нараня нарочно, не съм знаела какво правя. Наистина ли заслужавам всичко това? Точно този ден бях в ужасно настроение, всичко за което се трудих толкова време беше разбито. Лежах в леглото си под завивките и ронех сълза след сълза. „Няма как нещата да се оправят. Всичко върви към провал“-тези мисли завладяваха съзнанието ми напълно. Можех да продължа да се самосъжалявам, но тогава чух звук идващ от лаптопа до мен. Проверих и видях, че имам съобщение от него. Не можех да повярвам, да го проумея. След всички напразни смс-и и обаждания..той ми писа.

След тази нощ нещата започнаха да се подреждат, започнахме да си говорим и пишем, а най-накрая се и видяхме. Надявах се, че всичко ще си е по старому, но явно той бе решил друго. Срещнахме се няколко пъти, а след това той изчезна. Отново, забравяйки всички обещания, пренебрегвайки всички напразно дадени ми надежди…той ме изостави.

Продължавах да седя върху меката пясъчна настилка докато подреждах мислите си. Знаех, че един ден това ще се случи, аз си играх с него преди време, а сега дойде и неговият ред.

Бавно вдигнах ръката си и премахнах голямата гривна скриваща не зарастващите рани по китката ми. Защо не зарастващи? Защото всеки ден след училище, всяка вечер, всеки път когато си спомнях за него и с болка осъзнавах, че всичко е между нас е загубено, взимах някой остър предмет и леко докосвах кожата си, но напълно достатъчно за да оставя тънка линия, от която се спускаше струя кръв. С върховете на пръстите си докоснах нараняванията и затворих очи от причинената болка. Заслужавах го, в това бях сигурна.

Вдигнах поглед отново към морето, а думите на песента описваха фигури в съзнанието ми.

If we could only have this life for one more day

If we could only turn back time

You know I'll be

Your life, your voice your reason to be

My love, my heart

Is breathing for this

Moment in time

I'll find the words to say

Before you leave me today…*

Сълзите продължаваха да пълзят по вече подпухналото ми от плач лице, а тези думи предизвикаха нов изблик. Бях сигурна, че песента е за мен..не можеше да е толкова голямо съвпадение, всички изживени мигове, всички грешки и страдания…всичко беше тук, в този текст. Можех да седя цял ден и да наблюдавам вълните ако един дрезгав притеснен глас не ме бе изтръгнал от мислите ми.

-          Какво пра..- - най-добрият ми приятел се появи, но видя в какво състояние съм и просто седна до мен прегръщайки ме - Някой ден всичко ще се нареди. Просто бъди силна!

След изречените думи двамата останахме така загледани във вече настъпващия залез.

*Текста, използван от мен, е от песента Moments-One Direction.