Никога не съм вярвала в себе си. Всичко, което правех, ми се струваше грешно. Но когато започнах да пиша, намерих мястото си. Харесвах това, което пиша, но го пазех само за себе си, докато един слънчев ден (май не беше слънчев) една моя учителка ме накара да участвам в литературен конкурс. Тъй като темата беше свободна, се престраших (много трудно) и изпратих два разказа от по 4 страници.

     Разказите бяха стари, понеже от близо година не бях писала. Защо ли? Ами защото, когато бях на върха и наистина пишех добри неща, се появи момче от друг град и покрай него спрях. След това, когато се разделихме, не пишех от мъка и така. Но това е отделна история.

     Докъде бях стигнала… а да. Та, изпратих ги и наистина се учудих, когато получих обаждане, че един от разказите ми е спечелил първо място. Бях много щастлива, защото никога не бях очаквала нещо мое да се хареса. Изпратих ги само заради учителката ми (да спре да ми мърмори).

     В уречения ден и час с въпросната учителка бяхме на церемонията по награждаване. Отидохме с нейната кола. Не познавах никого, защото конкурсът се състоеше в съседен град. Трябваше да останем да спим на хотел. Стоях на първия ред и слушах как викат победителите на сцената един по един и за момент се почувствах не на място. Точно тогава чух името си.

     - На първо място тази година в категорията кратък разказ не е ученик от нашето училище. Една млада дама успя да впечатли журито със своята дързост и оригиналност – е тук вече започнах да се изчервявам – Победител сред авторите на кратки разкази тази година е госпожица Калина Петрова.

     Скочих като опарена, когато чух името си. Облечена в бял топ без презрамки и бял панталон, се изкачих по малката стълбичка към сцената. Когато се качих, бях заслепена от слънцето, понеже церемонията беше навън. Очите ми привикнаха към светлината и тогава видях редиците от хора, седнали на пейки, вперили погледи в мен. Стрес на макс. Винаги съм била притеснителна и съм стояла далеч от светлината на прожекторите, но не и в онзи хубав ден в началото на юни.

     Взех си наградата и бързо слязох от сцената, докато десетки хора ръкопляскаха. Когато седнах на мястото си погледнах наградата – грамота и чек за 200 лева. Супер!

     - Браво, Кали, честито! – учителката ми се радваше за мен.

     - Благодаря, госпожо. – отговорих доста равнодушно, въпреки че вътрешно умирах от щастие. Това си беше едно признание за моята работа.

     Когато церемонията свърши, станах да си ходя. Вече беше 9 вечерта. Журито лично искаше да ме поздрави, както и някои от другите победители и се забавих, а даскалката  се прибра в хотела, който беше на 100 метра от мястото на церемонията. На тротоара ме спря едно момче.

     - Извинявай. – леко ме побутна за рамото.

     - Да. – обърнах се много рязко, едва не го зашлевих с косата си.

     - Само исках да ти честитя наградата. – той ме гледаше право в очите. Беше висок, с черна, като въглен, коса и ярко сини очи.

     - Благодаря. – усмихнах се мило.

     - Много си се променила. – непознатият изръси изведнъж.

     - Моля? – бях удивена – Познаваме ли се?

     - Явно не ме помниш. – изглеждаше леко разочарован – Но аз те помня, и съжалявам за всичко, което направих, докато те познавах. – хвана ме неподготвена.

     - Какво? Какво? Я пак. – по-объркана в живота си не съм била – Откъде ме познаваш?

     - От преди една година, Кали. Аз съм, Явор. – той хвана ръката ми и изведнъж всичко се завъртя. Нахлуха спомени. Той беше момчето. Онова момче, заради което спрях да пиша. Заради което страдах с месеци, а той изчезна. Онзи, заради когото изплаках цял океан.

     - Ти?! – ама разбира се, как не се сетих, конкурсът беше точно в неговия град, страшно „съвпадение”.

     - Да, видях те на сцената. Много си се променила, пораснала си. – стискаше ръката ми.

     - Да, промених се. Така и трябва. – дръпнах ръката си от неговата.

     - Вече не си същото уплашено зайче, което беше. Станала си по-уверена.

     - Да, ти уби онова зайче. Онова малко зайче, което беше готово на всичко за теб, а ти го стъпка. Вече го няма. – сълзи напираха в очите ми, но аз нямаше да плача пред него.

     - Виждам, че още си ми ядосана и искам да се поправя.

     - Аз? Ядосана? Абсурд. Дори напротив. Вече си ми напълно безразличен. – обърнах се и забързах по улицата към хотела, който беше съвсем наблизо.

     Влязох и взех ключа за стаята си. С „милата” ми учителка щяхме да сме в отделни стаи. Напълно правилно, според мен. Не бях в настроение да излизам, а и на учителката ми ù се спеше, така че си поръчах вечеря в стаята. Не бях и много гладна и хапнах само зелена салата и сладолед. Взех си един душ и седнах да почета малко, докато ми се приспи. Косата ми беше мокра, така че я вдигнах с една шнола, и облякох нощницата си. Тънка розова сатенена нощница.

     Докато си четях, някой почука на вратата ми. Облякох сатенения халат към нощницата и отидох да отворя. На вратата ми стоеше Явор.

     - Какво искаш? – попитах бързо.

     - Искам да говорим. Може ли да вляза?

     - Не. – нямаше начин да го пусна вътре.

     - Добре, поне в лоби бара не може ли да говорим? Моля те! – стана ми жал за него.

     - Чакай ме там. Аз ще се преоблека. – затворих вратата и набързо облякох сива тениска и дънки. Бях си взела няколко чифта дрехи, за всеки случай. Слязох в лобито и го видях на една маса. Отидох и седнах – Имаш 10 минути. Говори!

     - Няма ли да пиеш нещо? – попита той.

     - Не. Говори! – бях необичайно рязка.

     - Добре. Исках да кажа, че съжалявам и, че искам да се реванширам. Дай ми втори шанс!

     - Втори? Изобщо няма да е втори. Колко пъти ти прощавах гафовете, докато бяхме заедно?! Милиони. И ти продължаваше да правиш гаф след гаф. – нямаше да мълча повече.

     - Знам, че се държах гадно, но аз се промених. И който и поред шанс да е, те моля да ми го дадеш. Ще ти докажа, че мога да бъда твоето момче-мечта. Каквото поискаш, ще правя. Моля те!

     - Не ми трябва плужек. Погледни се, жалък си. И не ми се моли, не съм икона.

     - Бих направил всичко само за да ми простиш. – чак ми дожаля – Моля те! Моля те, Калина! – падна на колене до стола ми.

     - Стани! Хората гледат. – всички хора в бара бяха вперили очи в момчето на пода.

     - Нека гледат и разберат, че аз съм готов на всичко за теб. Дай ми… поредния шанс.

     - Не. Това е окончателното ми решение. – станах и тръгнах към асансьора. Той ме последва и влезе заедно с мен. – Какво правиш?

     - Моля ти се да ми дадеш още един шанс. – той се приближи, но в този момент асансьорът спря на моя етаж и аз слязох, но той отново ме последва. Хвана ме за ръката и ме притисна до стената – Помня какво ти харесва.

     - Предпочитанията ми се промениха. – едвам измърморих, но това, което бях забравила бе, че гласът му имаше много силно въздействие върху мен.

     - Харесва ти, когато заравям пръсти в косата ти. – той зашепна в ухото ми и плъзна пръстите си в косата ми – Харесва ти, когато слагам крака ти на кръста ми и галя бедрото ти – той направи и това, започнах да се разтапям – Харесва ти, когато те целувам по врата. Ето така. – топлият му дъх спря да гали ухото ми, устните му се спуснаха надолу и нежно се впиха във врата ми.

     Бях готова да падна в краката му. Помнеше къде по тялото ми бяха най-чувствителните места. Едва се сдържах да не стена. Зарових ръце в черната му коса. Винаги е знаел как да ме размекне. Но едно вътрешно гласче се обади и върна спомените за безсънните нощи, пропити със сълзи. Това леко ме свали на земята и се опитах да го отблъсна, но тогава той уви двата ми крака около кръста си, сложи ме да седна на перваза на прозореца и страстно впи устните си в моите. Това ме довърши. Бях готова да му простя всичко.

     - Калина! Калина! – прошепна отново в ухото ми – Знам всяка твоя мисъл, всяко движение, всеки поглед и сега знам, че си готова да ми простиш. Само го кажи. – той ме погледна в очите.  

     Тези негови сини очи. Те ме хипнотизираха. Дяволското в него бе толкова добре прикрито от фалшивата невинност на очите му. За момент се видях в тях. Видях това, което бях. Видях се как тичах след него. Видях колко глупава съм била. А след това видях истината. Той не се беше променил. Знаех, че отново ще бъде както преди. Видях дяволските му рогца.

     - Пусни ме. – възвърнах хладнокръвието си.

     - Не, правилните думи са „Прощавам ти”. – той се усмихна насреща ми. От това ми се догади.

     - Не, казах да ме пуснеш. – освободих краката си и го избутах. Слязох от перваза.

     - Недей така. Нека опитаме отново. – върна се към молбите.

     - Казах не. И не ме търси повече. – влязох в стаята си и се почувствах добре и готова да пиша отново.

     През нощта спах спокойно. Без кошмари и будене посред нощ. Сутринта се събудих свежа като краставичка. Закусих и оправих багажа си за тръгване. Докато се качвах в колата, го видях на отсрещния тротоар да ме гледа. Махнах му за сбогом, качих се в колата и потеглихме. Най-после се чувствах свободна от призраците на миналото си.