Като огнедишащ дракон слънцето изливаше своята лава , напъвайки се да изпепели всичко под себе си. Тежкият, изгарящ въздух набързо обезлюди улиците, пълнейки прохладните бирарии и кафета. Минчо, плувнал в пот, стискайки в ръка отворена бутилка вино, задъхано изкачи и последното стъпало до четвъртия етаж, отключи вратата на апартамента, влезе и, отбивайки се първо в тоалетната, въздъхна облекчено:
- Ох, най- после - ЖИВОТ! – и преди да седне на клекалото, с няколко дълги глътки бързо възстанови баланса на течностите в организма си.
В това време кака Яна се вихреше в кухнята, надула здраво климатика, приготвяйки и последното ястие. Беше решила вечерта, преди мъжът и да замине за десет дни на село, да го поглези, надявайки се спомена от приятното изкарване да породи в него желание за по-скорошно завръщане. Дори бе сложила три бутилки „Мавруд“ да се изстудяват в хладилника.
След като приключи с готвенето и подреди ястията на масата, отвори бутилка вино, напълни две чаши и седна да го чака. Не след дълго аромата, носещ се от храната, се допълни с букет от остри и резливи пикантни миризми- явен признак за присъствието на мъжлето и, който, застанал в цялата си прелест до касата на вратата, вдиша дълбоко и стомаха му закъркори. „Ух, как ухае! Само с миризмата от манджата човек може да пресуши две шишенца винце! “ – изпълни се с блаженство той, но само секунда по-късно, в главата му се настаниха тревожни мисли: „ Тая сигурно ще иска нещо! “ и светкавично се застрахова:
- Нищо няма да мога да ти донеса от село! Двата сака ще са за виното...
- Спокойно, бе, миличък- усмихна се Яна- само искам да си прекараме една хубава вечер! Нищо няма да ми носиш. - и виждайки облекчението му, бързо добави- Само един чувал буркани!
Минчо зяпна! И измрънка:
- Как ще нося всичките неща, ма? ...
- Ще оставиш виното!
- Че, аз само заради него си отивам...
- Ох, ама и ти не разбираш от майтап...
- Ма ти шегуваш ли са, ма ?!? А аз направо се вързах! – радостно изчурулика той- Голяма си хитруша, оу! – и седна до нея на масата.
Вдигнаха наздравица и в приятни разговори не усетиха кога стана полунощ...
Пет и половина сутринта. Яна напразно опитваше да събуди отпускаря :
- Минчо, ставай най- после, че рейса ти е в осем и половина! ... Чуваш ли, бе?!? ... Ще го изпуснеш, а е хубаво и да се окъпеш...
Последната думичка направо го стресира и той раздразнено се надигна. Но, проумявайки, че ще пътува за село, изведнъж скокна развълнуван:
- Буден съм, ма! Не се шашкай! Ей сега се оправям! – и влезе в банята.
След час пътуваха към автогарата, като през цялото време Яна само нареждаше:
- И внимавай да не се осакатиш нещо, че като те знам... Почивай си- не се претоварвай... И да не киснеш по цял ден в кръчмата...
- Добре, ма! Спокойно! Аз само ще разпускам...
Най- после слязоха. Минчо купи банички и докато ги изядат, пристигна и автобуса.
- Янче, - разнежи се той – колкото и да не ти се вярва – ще ми липсваш!
- И ти- на мен! За това се пази!
Целунаха се и той се качи. Помаха и когато потеглиха и се отпусна на седалката. Ех, колко спомени нахлуха в него... И потопен в тях, не усети кога пристигна в Плевен. Там постоя на спирката само петнадесет минути и вече се возеше в автобуса за село.
Пристигна! Силно развълнуван слезе, пое дълбоко въздух и умилено промълви:
- Ех, мил роден край... Най- после се върнах...
Някой се хвърли на врата му и го зацелува, бърборейки:
- Минчо, приятелю, къде изчезна, бе? Тъкмо биех един тука и ти се появи... Знаеш ли колко подвизи извърших, докато те нямаше?!?
- Милият Хахо – просълзи се Минчо – ма ти хич не си мръднал, бе! Все същият юнак си! Разказвай- какво става из село?
- Всичко си е по старому. Ако не съм аз- ще умрат от скука! Утре ще те заведа на гробищата да видиш колко гадове погребах там!
- Добре! А сега да отидем да пием по едно в кръчмата, а?
- Готово! И, а някой посмее да те обиди, а съм го заровил при другите! – и тръгнаха прегърнати.
Бай Димо първи видя новодошлите в обителта му и радостно извика:
- Момчета, вижте кой е тука!
От всички страни се чуха възгласи:
- Ей, Минчо, жив ли си, бе? Какво става с тебе?!? Сядайте при нас, а ти разкажи набързо как е в столицата, с какво се занимаваш, какво правиш в свободното си време ... – и набързо събраха масите, за да са по близо един до друг.
Седнаха, Минчо поръча по една кана вино за всички и заговори, а останалите слушаха с интерес, като от време на време го прекъсваха с някой и друг въпрос. Накрая не издържа и си изля душата:
- Приятели, само да знаехте колко съм щастлив, че отново съм сред вас... Сърцето ми винаги си беше тук! Това е моето любимо село! Тук е домът ми! Тук сте вие! Тук е моят живот... – и избърса потеклите сълзи.
Всички, разчувствани, го запрегръщаха. След това поговориха още известно време и той стана, поръча по още едно за цялата компания , плати и каза:
- Ще тръгвам, че да видя майка и Ламбо...
- О, той Ламби днес е наказан, за това не е тук! Със сигурност много ще ти се зарадва! Все се оплаква, че му липсваш... – изпратиха го другарите му.
С туптящо сърце се отправи към дома си. Майка му тъкмо прекопаваше краставиците и като го видя да влиза в двора, хвърли мотиката и затича към него. Прегърна го и през сълзи занарежда:
- Детето ми... Колко си възмъжал... Напълнял си... Заякнал си... Как си? Добре ли си? ...
- Майко, успокой се! Жив и здрав съм...
- Хайде, влизай! Сякаш съм знаела, че ще дойдеш! Днес купих кренвирши и направих любимата ти доматена яхния!
Влязоха в кухнята, хапнаха, поговориха и Минчо стана.
- Ще ида до Ламбо – да го видя малко...
Женицата го изпрати до пътната врата, той пресече улицата и влезе в комшийския двор. Веднага видя другарят си от детинство – седнал на едно столче да разбърква в голямата тава над огъня лютеница. Ламби така се изненада, виждайки застаналия срещу него човек, че изпусна бъркалката в тавата. Скокна и му се нахвърли:
- Минчо- о... Боже- е... Минчо-о...
- Ох, Ламбо, ще ме задушиш, бе... Не си знаеш силата! – едва се откопчи Минчо, разчувстван до дъното на душата си.
- Отиваме в механата!!! Да отпразнуваме завръщането ти! - и припряно го задърпа за ръката.
Влязоха в прохладният храм и Минчо се настани на пейката до голямата маса, а домакина донесе сланинка и сиренце, чевръсто ги наряза и сипа в чашите ракийка. Чукнаха се:
- Хайде сега- добре дошъл и разказвай! – седна срещу него Ламбо- Наздраве!
Минчо тъкмо заговори и Ламби изведнъж побледня, плесна се по челото и панически скочи:
- Мале- е, лютеницата!!! Уби ма оная! ... – и двамата на бегом се изнесоха на вън.
Из целият двор се носеше ухание на загоряло. Бързо загасиха огъня, свалиха тавата на земята и светкавично насипаха в предварително приготвените буркани каквото бе останало в нея, затвориха ги и ги отнесоха в мазата. Ламбо, забърсвайки потното си чело, облекчено въздъхна:
- Ох, нищо не разбра оная... – след което половин час стъргаха загорялото дъно на тавата. Измиха я, прибраха и нея в мазата и успокоени и доволни се върнаха в механата. Тъкмо влизаха и Минчо спря рязко, обърна се и каза:
- Защо първо не отскочим до нас за винце, а?
- О-о, разбира се! Как без винце?!? – и не след дълго се върнаха с десет бутилки „Мавруд“ .
Настаниха се и живота стана прекрасен!...
... Минчо отвори очи- непрогледен мрак! „ Леле – помисли си – да не съм умрял? Е, как ще живея така?!? “ и ужасен рязко опита да се изправи. Главата му издрънча като тенджера, сблъсквайки се с нещо плътно и здраво, а той се просна обратно.
„ Това адският казан ли беше? “ – изтръпна той.
- Ей, кой е там? – чу се изплашеният Ламбо- Крадец ли си? Имам пушка, ей! Сега ще гръмна! – и лампата светна.
- Минчо, ти ли си, бе? Акъла ми изкара! Какво се криеш под масата? Без малко да те гръмна! А... тя пък пушката е в спалнята ми... Какво правиш там, бе?
- Ох, Ламбо, спаси ми живота... Ми какво- полегнал съм малко тук, че е по удобно...
- А аз така се уплаших, че изтрезнях!
- И аз !
- Ми, какво още чакаш? Излизай от там и да успокоим нервите!
Минчо се измъкна изпод масата, седнаха и пирът започна отначало...
---------------
- Ламбо, тарикат такъв! Гледай къде се е скрил! А аз се убих да го търся... Кой ще ти храни животните, бе? Веднага ставай и отивай!!! ...
Острият, писклив глас на Мара се заби като спринцовка в мозъците на изтощените, сладко спящи юнаци. Ламбо, с широко ококорени от уплаха очи, се изтърколи от пейката, а Минчо рязко се изправи, отново шумно сблъсквайки се с масата и се простря обратно по гръб.
- Ох, пак ли... – простена той, докато с две ръце разтриваше главата си.
Ламбовица чак подскочи, стресната от силния трясък и , плюейки в пазвата си, записука :
- Малеее, какво беше това?!? Сякаш гръм падна в стаята...
Минчо, все още замаян от удара, бавно изпълзя изпод масата.
- А, Минчо, ти ли си, бе?!? Я как си се охранил... Как е Яна? Как е живота в столицата? Кога дойде?...
- Здрасти, Марче! Много поздрави от Яна! Аз вчера пристигнах и викам: „ Абе, я да видя Ламбо малко“ ...
- Ааа, хич не е било малко, като ви гледам... Оставям ви, че яденето е на котлона. А ти- посочи с пръст мъжа си – да нахраниш животните! После прави каквото щеш...
Очите на Ламбо светнаха :
- Ей сега ги оправям!
- Аз пък през това време ще отскоча до нас за няколко лечебни бутилки с антистресово действие! – отсече Минчо.
- Да, определено се нуждаем от лекарство! След десет минути – сборен пункт тук! – и двамата тръгнаха всеки по своите си задачи.
Минчо отвори портата към пътя и едва не се блъсна в Хахо Търкала.
- Приятелю- нетърпеливо запристъпва от крак на крак той – дойдох да те водя на гробищата да видиш колко гад съм заровил там!
- Защо първо не се заредим с кураж в механата на Ламбо? Че като чуя „ гробища“ и ми се явява спомена за баба Цана Вещерката...
- Уф, уф... Аз, след като почна да пие с пръста си мозъка ми, когато ходихме с тебе у тях и едва се спасих, станах два пъти по луд и по страшен! Всичко живо трепери само от името ми! Но, за теб съм готов на всичко! Отиваме в Ламбо!
- Първо ела да грабнем по някоя бутилчица от мазата...
- Ааа, от хубавото „маврудче“ ! – лакомо се заоблизва Търкала и последва другаря си.
Минчо нареди в скута му, като дърва за огрев, дванадесет бутилки, а още две пъхна в джобовете на панталоните му, които моментално се изхлузиха в краката му, оставяйки го по фантазия. Минчо бързо му ги дръпна нагоре и извади едната бутилка. Този път те издържаха стоически тежестта. Тогава и той награби колкото можа от елексира и бързо тръгнаха към механата. По пътя само два пъти му се наложи да вдига гащите на Хахо. Внимателно разтовариха лекарството на масата, настаниха се удобно и след минута дойде и Ламбо.
- О, Хахо, голяма чест е за мен да уважиш дома ми! – ухили се той.
- Е, щом е така, от сега нататък няма от какво да се страхуваш! Вече аз ще те защитавам! – разчувстван, тържествено заяви Търкала.
- Ей сега ще извадя мезенце, че като гледам колко винце ни чака... – и донесе по една тенекия сирене и сланина.
Наряза доста солидно количество в една тава, отвориха по една бутилка вино и се чукнаха направо с шишетата :
- Хайде наздраве! Слънцето кара жените да се събличат по бански. Да пием за нас, мъжете, които сме по- силни от слънцето! – вдигна тост Ламбо.
- Е, аз още не съм събличал жена, но пък съм просвал с юмрук по гръб! Така, че и от мен “наздраве“ ! – добави Хахо.
Ламбо и Минчо се разсмяха и започнаха да го молят да разкаже за някой свой подвиг.
- Готово, бе! Първо ще започна с една епична битка с призрака Чаршафко! Прибирам се една вечер от кръчмата. Подухваше лек ветрец, а уличните лампи още не бяха светнали. По пътя тъмно - като в ковчег! Едва успях да си намеря къщата! Отварям пътната врата, влизам в двора и от дясната си страна съзирам призрак! Поклаща се над земята и ме предизвиква! Веднага му се нахвърлих и го стиснах за гушата. Затъркаляхме се по тревата. Той се опитваше да ме обвие и да изсмуче жизнените ми сили, но аз не му позволих! Душах го със сетни сили, когато лампите по улицата светнаха и призрака моментално се втвърди и стана като парче плат. Тогава видях, че стискам чаршафа, който сутринта бях прострял на тела срещу портата да съхне. Призракът се бе вселил в него! Направо превъртях от гняв! От три месеца се канех да го изпера и, когато най-после това се случи, този звяр съсипа целия ми труд! Бързо намотах озеленения чаршаф и го вързах на възел, за да не се изниже гадта, след което веднага го сложих в пералнята. Водата от прането, в която се беше разтворил, събрах в една кофа и отидох с нея на гробищата. Изкопах трап, излях я в него и го зарових. Първият погребан от човек призрак! И то от Великият Хахо Търкала- вечно да се слави името му!
- Е – е, юнак си ти! – затупаха го и двамата слушатели по гърба – Наздраве за Хахо- Убиеца на призраци!
- Наздраве и благодаря! А миналата зима пак се прибирах от кръчмата, в тъмницата, и се ориентирах само по блясъка на снега. Влизам в двора, а срещу мен някакъв в черно размахва мечове! „ Ей – викам- аз съм много луд! Бързо се спасявай, че ей сега те зарових! “ . А той не отстъпва! И му се нахвърлих! Натроших го на парчета, вдигнах го над земята и го тръшнах в снега! Оставих го там и сутринта го намерих вдървен. Ръцете му- като начупени клони, а краката съм ги рязчленил като коренища! И него замъкнах в гробищата и го зарових. Но от тогава се чудя къде изчезна младото ми ябълково дръвче – дали оня не го е съсякъл, за да ме озлоби?!?...
- А може, като е гледало как натрошаваш оня, от страх, че ще пострада, да е хванало гората, милото! – вмъкна Ламбо.
- Сигурно! Не вярвам някой дя посмее да пипне нещо мое, щото... – и с жестове онагледи как го заравя.
- Наздраве за Хахо – Спасителят на човечеството! – и продължиха до ранни зори, когато най – после Търкала си тръгна, оставяйки двамата много развеселени слушатели да тъгуват за него.
Малко преди да се прибере се спъна в един полегнал на тревата бордюр и пластината в главата му иззвънтя, сблъсквайки се със стената на близката къща.
- Малееее, ти кой нападаш, бе?!? – ревна Хахо и зверски го зарита – Ей ся та погребах! ...
... Преди обяд една линейка спря до неговата къща и той слезе, куцукайки, с гипсиран крак. И, понеже не можа да си спомни къде преби злодея, люто се закани:
- Като почнеш да се разлагаш, ще те намеря по миризмата! И ще те закопая! Никой още не се е измъкнал от мен- Могъщия Хахо! – и се прибра у дома.
Отвори входната врата, направи няколко стъпки по непомнещия почистване, покрит с дебел слой прах килим, обърна се и като видя дълбоките следи зад себе си, усмихна се и потри доволно ръце-
- Добреее, само моите са! Никой друг не е посмял да влезе! Ще влезе, ама... – стисна юмруци и успокоен отиде да си полегне, за да събере сили за нови битки...
.................
- Минчо, дали да не сменим малко мезето, а? – сънливо измрънка Ламбо- Що не отидем до Дунава да хванем по някой рибок и после да го опечем на скарата?
- Готово, бе! Само да си взема въдицата! – отвърна запитания и вече залиташе към дома си.
След десетина минути отново се появи, облякъл спасителна жилетка, с въдица в едната ръка и бурканче с червеи в другата. От единият му джоб висеше част от въженце за простор, а от раницата на гърба му се чуваше подрънкването на буркани и шишета. Ламбо, вече впрегнал Тайфун, взе две въдици и буца сирене, и се качи в каруцата. Минчо отвори голямата порта, излязоха на пътя, затвори, седна до приятеля си и потеглиха. Когато стигнаха до брега на реката, оставиха магарето да пасе на сянка, а те заметнаха въдиците. Минчо извади кълбото с висящото въженце от джоба си, с единия му край върза здраво пръта, а другия пристегна около стъблото на близката топола.
- Няма все да я завличат във водата и аз само да се мокря! – поясни на учудено зяпналия го Ламбо.
- Че тогава за какво облече жилетката?!?
- За кураж! Я си представи, че клъвне голям сом и ме повлече във водата- няма да се давя, я!
- Нали я върза?!? – все още недоумяваше комшията.
- Къде блееш, бе- кълве ти! – викна възбудено Минчо.
Ламбо се хвърли като тигър към въдицата грабна я и рязко засече! Горната половина на пръчката безпроблемно се измъкна от снадката и хукна след рибата.
- Чакай, ма! Къде тръгна?!?... - зяпна невярващо Ламбо – и се метна след нея.
Спъна се в един корен и пльосна по очи в плиткото. Докато стане, от върха на въдицата не остана и помен.
- Добре, че взех и двете- измърмори той и провери другата дали е добре сглобена.
В това време клъвна и при Минчо. Той направи майсторска засечка и бавно започна да навива макарата. Изкара едно попче, колкото кутрето му.
- Бре, какво си малко, пък каква забивка направи! – и си спомни последния си риболов.
Остави въдицата, взе едно захвърлено на брега пластмасово шише, отряза го на половина , отчупи парче сиренце, сложи го в долната част на шишето и го потопи в реката. Само след 5 минути го изкара с две уклейчета вътре. След около час имаше достатъчно за едно пържене в тигана. Ламбо беше уловил три прилично големи червеноперки и няколко платики. И двамата сияеха от удоволствие!
- Хвърлям за последно и тръгваме, а? Че свърши виното...
- И аз ще хвърля още веднъж. – отвърна Минчо и заметна.
Но кордата се беше усукала около дръжката на макарата и оловото с кукичките отлетяха самотни навътре в реката.
- Е, пак с шишето тогава... – и прибра въдицата.
В това време при Ламбо така опъна, че въдицата му изхвръкна от стойката и стремително се понесе към румънския бряг.
- Хайде и тая... – измрънка той – То, и без това си тръгвахме...
Приятелят му изкара още три уклея от шишето, взе раницата, остави я в каруцата, качиха се и потеглиха ...
------
Ех, колко преходни са най-прекрасните мигове в живота...
- Стоой,Тайфун!
Каруцата спря на гарата и Ламбо, Хахо и Минчо се разтовариха от нея.
- Ех, приятелю... Толкова бързо се изнизаха тези хубави дни ... – тъжно изрече Ламбо, сваляйки двата сака, натъпкани с бутилки вино и подавайки ги на Минчо.
- Да! И, макар, че, до като бях с вас не извърших никакви подвизи, никога не съм се чувствал по- добре! - допълни Хахо.
- Ох, другари мои... Само да можехте да видите сърцето ми... Такава тежест го е притиснала, че едва тупти! – отвърна им Минчо - Приятели като вас човек има само веднъж в живота си!
Прегърнаха се, а мъжките сълзи спонтанно потекоха.
- Още малко остана! До година по време пак ще сме заедно и то – завинаги! - изхлипа Минчо.
Влакът за Плевен дойде...
... Яна нетърпеливо крачеше напред-назад из апартамента. Най- накрая вратата се отвори и Минчо, запъхтян и облян в пот, влезе.
- Най-после си дойде! - Яна радостно го прегърна – Какво ти е?!? Да не ти е зле?
- Ох, Янче, толкова ми е мъчно за Ламбо и Хахо...
- Я се стегни! Следващата година се прибираме! Ела да видиш какво съм ти приготвила! – и, грабвайки саковете от ръцете му, тръгна към кухнята.
- Внимавай, ма! Да не ги изпуснеш! - уплашено викна Минчо.
- Смея ли?!? Нали в тях е душата ти! – разсмя се тя.
Остави ги внимателно до хладилника , погледна го доволна и рече:
- Заповядай на масата!
Минчо, силно развълнуван и изпълнен с блаженство, пръдна възторжено и лакомо се нахвърли на вкусните ястия, забравяйки мъка, болка и тъга...
© Шо Цветанофф Всички права запазени