8.01.2011 г., 22:24 ч.

Мишлето 

  Проза
617 0 0
1 мин за четене

Спи градът, спи потънал в тишина, сънува може би дъжда, защото навън вали сега. Гръмотевици единствено звънят в мрака. Раздират коприненото черно небе, няма и звезди, само заблудени скитници...

-Сега е моят шанс да намеря храна! - тропна с лапичка едва.

-Къде си тръгнала, ще подгизнеш цялата!

-Аз съм храбра, от дъжда не се боя! - рече, без да му мисли малкото мишле. Вирна главата напред и тръгна. Мъничето се скита дълго, мина пресечка-две, ала уви, дъждът бе измил улиците. Пред прага на кръчмата нямаше хляб, нямаше и парченца сиренце, както обикновено. Всичко живо се бе покрило и забравило за редовния си клиент.

 

-А...! Обявявам война!!! - извика мишката. Потропа с лапички в калта, отърси мократа си козина и продължи скитането си сама.

 

- Заслужава си, да! Заслужава си! - повтаряше ли, повтаряше тя, докато се оглеждаше за храна. Но заслужаваше ли си наистина? Тази неравностойна битка с бурята.

    Имаше едно местенце в центъра на града. Местенце насред празната улица, близо до парка. Някой ли бе изпратил подарък на малкото мишле? Да... тя така го прие.  Парченце риба, съвсем мъничко, но достатъчно, за да оправдае труда. Кипреше се под светлините на старата улична лампа и чакаше...

-Оха! - светнаха черните очи на мишлето. - Пир! - възкликна. Сграбчи късчето риба, отхапа... и заспа. За мишлето това бе най-вкусното нещо, което бе опитвало някога.

    Дъждът продължи да вали, но някак си по-топъл сега. А на сутринта изпече ясно слънце, ухили се на ранобудните граждани и запя заедно с птиците. Разказваха история, дочули от луната, разказваха за храбра мишка, сега тичаща из небесата.

© Димка Делчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??