17.10.2017 г., 23:52 ч.

Мивка - миризливка 

  Проза » Разкази, Хумористична
1329 2 4
9 мин за четене

    Всички знаете, че една книга има увод, изложение и завършва със заключение. То и с гражданския брак е горе–долу така. Започва с увод и следва изложение.

    Ако обаче през време на изложението вземете много да се излагате, бързо следва заключението и от голяма книга се превръща в къс разказ с неочакван край.

    Оказа се, че и аз имах късмета да прочета, края на романа още в началото му. Даже, ако трябва да бъда честен, направо си ми го прочетоха и то, едно такова мило, лежерно и спокойно.

    Е, не ми стана много приятно, че разбрах трагичния край на главния ми герой, но какво да направя. То нали се сещате, че когато сте разбрали края вече не ви се чете… точно това литературно произведение.

    Та напускам аз за няколко дни бившето семейно огнище с уговорката, че когато се прибера вече ще е само огнище.  Е… и, че ще бъда лишен от някои… чисто материални неща.

     Пука ми, че ми дреме! Каквото и да го няма, все ще си го набавя в последствие.

    И така, идва заветния ден. Прибирам се спокоен и изобщо, ама изобщо не ме вълнува, че някои от вещите ми завинаги ще са ме напуснали. Дори не знаех от какво съм бил лишен, но за мен няма никакво значение. Аз съм над тия неща. Завъртам ключа. Бавно пристъпвам през прага и изведнъж един подтиснат порив досега произведе огромна мощност електрически ток, който ме прасна точно в този център на мозъка, който задвижва краката. Съответно краката ми започват да се въртят, като в анимационните филми. Все едно имам две големи автомобилни гуми закачени за таза, които се движат с огромна скорост.

     Ами нали знаете, когато дадете рязко газ, как гумите буксуват на място! Буксувам си в коридора, обаче искам да стигна до дневната за да видя дали любимият ми телевизор е там. Ама толкова много бързам, че си стоя на място и гумите вече започват да пушат. То и главата ми вече започна да пуши от крясъците в главата ми „не и телевизора, не и телевизора, не и телевизора“.

    Та, докато се давя в черния дим с аромат на изгорели автомобилни гуми, който в случая идваше от разтопените подметки на обувките ми, реших да се успокоя малко. Отдръпнах крака от педала на газта и леко и плахо навлязох в дневната.

     Очакваната празна дупка в секцията ми се усмихна плахо, вдигна рамене и траурно ми съобщи: „Ами… няма го вече любимият ти телевизор!“.

     Лелеее… Сигурно липсата му наистина ме е докарала до пълна лудост, щом съм започнал да разбирам езика на холните секции.

     Всъщност, оказа се, че не е кой знае колко голям проблем, че телевизора го нямаше. Е, бях се настроил, че в първата ми самостоятелна вечер ще гледам от онези филмчета, дето по кабелната телевизия ги пускаха след 24 часа. Абе… и без тях ще се справя с моето развинтено въображение.

    Само да споделя и да ви помоля нещо: Много, ама наистина много ви моля! Заради това последното, което написах, този разказ не трябва по никакъв начин да достига до знанието на майка ми и дъщеря ми! Представяте ли си да прочетат какво съм… ъъъ… Абе пазете тайната и това е!

    Реших да вечерям. Бях си взел две наденици „кучешка радост“ и един хляб. Идеалната вечеря за ерген второ издание. Обаче реших, че трябва наистина да отпразнувам подобаващо началото на свободата си.

    Запалих си свещи на масата, нарязах наденицата и отворих шкафа за чиниите, за да си взема нещо, на което да подредя миришещите на сладка ергенска независимост резенчета наденица.

     И хоп… Изненада!

     В шкафа няма нито една чиния. Нищо! Нула, кръгла, като чиния.

     Е това вече наистина ме събори!

    Липсата на телевизора беше леко гъделичкане, спрямо болката, която изпитах сега. Можех да заменя онези, късните филмчета с въображението си, но как да заместя отсъствието на чинии при тържествената вечеря? В случая онзи номер с развинтеното въображение нямаше как да ми се получи.

     Отидох до най-близкия магазин и понеже съм позеленял от яд, реших: ще си купя зелен дуралекс! То се оказа, че зелен няма и затова си купих комплект от шест чинии син дуралекс.

     Следващите шест дни се връщах от работа, изцапвах по една чиния и хоп в мивката. И нали се сещате, че все си чакаха следващият ден, за да бъдат измити? И понеже няма кой да ме кара да го правя, камарата в мивката се трупаше в алгебрична прогресия.

    Чиниите обаче свършиха, а аз осъзнах това на път за вкъщи. Тъкмо си бях купил онази… ергенската вечеря. Абе кучешката наденица и си мисля: ох… май днес ще се мият чинии. Егати скуката!

     А пък на мен ми е едно такова мързеливо, като на котка пред камината.

     Абе, защо да ги мия тези чинии? То и без това няма кой да ми се скара и цупи.

    Мдааа… Ще купя нов комплект от шест чинии и готово! Можех да хапна върху вестник, но това, че ще ям кучешка наденица не означава, че съм кученце. Не, че нямаше да въртя радостно опашка, ако някой ми сготвеше сега! Иначе мога да готвя прилично добре, че даже и повече, но бях решил да правя бойкот на женските работи, които преди по задължение вършех.

    Купих си също и комплект чаши, че пиенето на водка от шишето не е най-приятното изживяване, особено ако е с топче в дозатора. Пиеш си, а то си трака дразнещо в дозатора, все едно, че всеки момент ще ти избие зъбите.

     Минаха още няколко дни, а камарата неизмити чинии започваше да заприличва на кула и то, като онази в Пиза. Леко килната настрани, но се държеше и странно защо, не падаше и не се срутваше. То вероятно и на онзи архитект, който е измислил кулата в Пиза му е бил прочетен изненадващо края на разказа, както на мен и докато е трупал в мивката чинии от дуралекс е измислил, как да я построи.

     Малиии… Колко отдавна е бил изобретен дуралекса!

     Решавам! Миенето ще почака още малко!

    То, при измиването на чиниите е същото като при къпането. Идва неделя, рязко те домързява и го оставяш. Къпането де, за следващата неделя.

     И така комплект по комплект направих пълен сервиз от по дванадесет части от всички видове и размери чинии и чаши в син цвят. Набавих си даже всички допълнения и декорации към него.

    Да ви призная най-трудно ми беше с нарязването и изяждането на вратна пържола в дълбока купа за салата. Проблеми срещнах и с яденето на супа от плиткия поднос за голяма торта. Ама… справих се! Свих си устните, като кокоше дупе и я изсърбах. Иначе пък дуралексовата ваза с тясно гърло се оказа невероятно изобретение. Стана идеална гарафа, от която си наливах водката.

     Да, ама в един момент камарата неизмити чинии заприлича на онези пирамиди в Египет.

    Еха… Значи сервизът ми не бил от времето на онази, италианска кула. Имал още по-древни корени. Почувствах се горд от старинната си придобивка.

    В един момент, върхът на пирамидата достигна чешмата, че дори го и задмина. И нормално! То, египтяните са били толкова добри строители, че една чешма ли ще ги спре. Подминават я и продължават нагоре. Даже започнаха да строят и един сфинкс до нея.

    Обаче, тези древните строители, явно не са имали никакви хигиенни навици и по едно време, така се бяха усмърдели…

     Абе, то май миризмата си беше от неизмитите чинии. Или пък от отлагането на седмичното къпане. От къде да знам?

     Абе за всичко са виновни онези, древноегипетските строители! Хъм… Миризливци!

    Ама какво съм се запритеснил? То и Клеопатра е била от онзи край, пък гледай какви пичове са се захласвали по нея. Сега като се замисля вероятно те са имали хронично запушен нос. То, иначе няма как да си го обясня.

    Тя и миризмата не можа да пребори мързела ми, но когато се оказа, че не мога да си напълня даже и чаша с вода, защото не мога да я провра дори и под чешмата в банята (там пък бях построил Вавилонската кула) взех най-тежкото си решение.

     Ще се къпем и ще се мием! Аз и сервиза!

     Напълних едно голямо корито с чиниите и другите принадлежности от древния сервиз. Е, и два големи легена, и една кофа, и започна голямото къпане с миене.

    Шурти върху мен топлата струя на душа, а аз търкам с гъбата, натопена в най-токсичния препарат, който намерих на пазара. Ту по себе си, ту по чиниите. От време на време дори използвах смес от кислол, белина и пясък.

    След цели осем часа усилен труд, бях готов. Това беше най-тежкият ми работен ден!

    От онзи момент миенето на чинии и къпането се осъществява поне по два пъти на ден, че понякога и повече.

     И на края да ви дам един съвет!

    Ако изненадващо ви светнат, какъв е краят на романа в никакъв, ама в никакъв случай не си купувайте сини чинии!

    Всички мивки са мързеливи и не искат да измият самички чиниите, особено ако са от син дуралекс!!!

 

    П/П: Спомняте ли си, как ви помолих да не ме предавате и този разказ да не достига до майка ми и дъщеря ми? Всъщност изпратих го първо на тях! Все пак те са моят коректор между поколенията!!!

     А какви бяха реакциите ли? Тепърва ще ги разбера…

      За всеки случай си купих много тъмни слънчеви очила, боядисах си косата и си взех пакет за дълга почивка на Бермудските острови! Ако много са ми бесни, то от там винаги мога загадъчно да изчезна!

 

© Свилен Добрев Всички права запазени

Ако съм провокирал дори и само една усмивка, докато четете разказчето ми - благодаря ви за нея! Усмивките на хората ме правят истински щастлив и повече не ми е нужно!

Произведението е участник в конкурса:

Разказ на свободна тема »

6 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??